Илияна Делева

На 14 -ти следобед се прибирам към Люлин с автобуса. Няколко млади жени носят в ръцете си цветя. Доста грижливо ги крепят в ръцете между дамската чанта и торбите. Явно не са за тях. Приготвили са цветя за учителите на децата си. Май тази година са на мода слънчогледите. Помислям си: „Дано цените са приемливи. Все пак цветята не се пият и за салата не стават, а и повечето колеги живеят в панелки, та…”(грешни мисли). Но все пак ми става мило от грейналите слънчогледи в автобуса.

Утрото на 15-ти е мрачно. Минувачите са се сгушили в якета и жилетки. А аз съм се възвисила на най-високите си токчета и очите ми греят. Пътувам към изгрева. В погледа ми е скрито онова очакване, което ме издава, че съм учител повече от официалния костюм. (Както в очите на бременна жена се крие радостта и очакването й.) И да - тази сутрин аз наистина съм бременна с успеха на деветнайсет първолака, който ще дойде - вярвам го. Ще отнеме време, ще е трудно, ще има възходи и падения, усмивки и сълзи. Но един ден те ще успеят. А аз ще дам всичко от себе си това да се случи.

До класната стая ги водят за ръка. Излизаме на двора. Посрещат ни. И отново в класната стая - за първия урок. Словото ми е насочено повече към родителите. Получавам огромни букети - инвестиция в бъдещето, кредит на доверие, опит да те запомнят с първия ти жест? Всичко това, но и надежда, очакване, вяра преди познанието. Тези мигове на „обожествяване” ще свършат бързо. Ще ни погълне делника с трудните чертички и ченгели и бавно ще крачим по пътечката, водеща към истинското знание.

Но всичко това ще е утре. А днес букетите ми са по-големи от мен самата. Защото започвам  първи клас.

В същото време големите ученици се лутат между - „абе, да има там едно цвете за класната”; „да, да - цветя, че нали всички ще ми се смеят”; „не може без цвете - за любимата учителка” . Те са в двора за да се видят със съучениците, да научат най-важното, да се почерпят за новата учебна година. И бързат за поредното пейка-парти, този път със съученици вместо с махалата. Цял ден градът е пълен с размотаващи се хлапета - на тумби, момичета с умопомрачителни деколтета и токчета, с коси вдигнати до небето и момчетата край тях като пажове на принцеси с блеснали очи.

Но все пак децата са деца и очите им са обърнати към слънцето.  От учителя зависи да им покаже пролуката и да ги накара да тръгнат по своята пътечка към знанието. И то не само онова в учебниците, а и това за самия теб, за хората, за живота. За това най-красивите цветя за учителя са взрените в него детски очи. И той ги заслужава заради любовта, труда и доверието, които е готов да им даде.