Хавиер Еро

превод и бележка: Никола Инджов

Хавиер Еро бе студент в Католическия университет в Лима, но той завеща повече спомени на “Параклиса” - малка кръчмица, наистина едновремешен параклис, останал без богомолци завинаги и завинаги съживен от младите перуански поети, актьори, музиканти, художници. Чашата писко - слаба за славянина ракия, е само повод всяка вечер там да се събират талантливи и умни хора, в чиито черти прозират различни прадеди. Всеки разговор преминава в поетичен рецитал, в песен за китарата на Васкес, в танц с пончо на Рита или дори в мълчаливо разглеждане на рисунки, които Висенте забожда с габърчета по стените. Заради поета Сесар Калво и аз бях приет в “Параклиса”, и аз опитах сладостта да седнеш около дървена маса, столът ти да ухае на Анди. Но мене ме приеха заради Хавиер, казваше Сесар Калво, той откри сринатия параклис и даде идеята да го превърнем в такъв един клуб, нещо от старата Лима, нещо от ново Перу.
Зная от пожълтели фотографии как изглежда Хавиер Еро. Той беше шампионът на перуанската поезия, понеже печелеше подред всички първи премии, които в тази страна се раздават за литература. Най-голямата му награда е безспорно споменът за него в “Параклиса” и навън - в борбата на политически и художествени идеи, които разтърсват страната.
Чета отдавна негови стихове и си го представям все в едно и също състояние - очакващ есента. Есента - необичайно перуанско време, което аз видях да съвпада с нашата пролет. Очакващ есента - на дървения мост в квартал “Баранко” или на хълма над тихоокеанския прибой, в лабиринтите на бидонвилите или в бляскавата сумоха на старинни площади. Навсякъде, където човек очаква нещо. Той - есента, а всъщност времето, датирано така - 15 май 1963 година. Пак есен. Денят на гибелта му.
Тогава е на двадесет и една година.
Няма гроб на Хавиер Еро, обаче в съзнанието на народа той представлява някаква видимо твърд, може би пантеон, олицетворяващ останалите без гроб перуанци, загинали като него в партизанското движение.
Другият голям поет на Перу е Сесар Валиехо, човек на предишни времена и борби. Той бе писал, че ще умре в един дъждовен четвъртък. Хавиер Еро - че не се страхува да умре между дървета и птици.
В мене след поезията на Хавиер Еро, след възпоминанията за живота му се объркват представите за пролет и есен. Когато той загива, в Перу е есен, тук - пролет. Един и същи сезон на един и същи живот.

ПОГРЕБЕНИЕТО НА ЛЯТОТО

Април е най-хубавият месец. Откъсва
огромни дървета по направлението на чужбински ветрове
и по направлението на победни музики
откъсва вековни дървета.
Април заравя слънца
и подхранва мътни есенни студове.
Април,
какви времена минават при твоето възшествие!

Започва есента и всичко приема нейния образ,
пъхаме ръце в джобове
и притворно закопчаваме ризи.
Започваше есента и започваха
нашите училищни часове.
- Хавиер, Хавиер, не си забравяй шапката,
пази си чантата,
внимавай, като пресичаш трамвая.

Започва есента и сладки ветрове ни рошат,
подтикват ни след пътуващи сенки,
събираме жълти листа
и утешаваме дънери,
паркове, скамейки, площадчета.
Есента ни раздрусва гърлата,
разтърсва ни дните
и най-различни пътища ни сочи да вървим.

Вървим с някои приятели
под есенното слънце
и пием кафе, и приказваме за сезона.

Моята сестра (есента)
ме прекара пешком през градовете
и опознах градините там.

Денем много чета и нощем
се усещам как чакам есен.

* * *
Аз никога не се надсмивам
на смъртта.
Просто
излиза,
че не изпитвам
страх
да
умра
между
дървета и птици.

ГРАД

Гълтах уличните дървета,
които очите заедно със слепци искаха да излапат.

Гълтах лавици, балкони,
дворове, огради, градини,
които архитектите искаха да излапат.

Гълтах вълненията на света,
чувствата и книгите,
които “практиците” искаха да излапат.

Гълтах деца, които вече знаеха,
че проумяват празни неща. И ония,
които учителите искаха да излапат.

Гълтах добрите хора,
но аз знаех, че те са малко
и че тях вълците искаха да излапат.

Самоизяждах се сам. Да. Себе си.
Защото чувствувах, че искаха да ме излапат.