АЗ ВИЖДАМ

Петър Апостолов

АЗ ВИЖДАМ

И всеки път,
          отваряйки очи,
Аз виждам
           виждам,
                     виждам,
                           виждам….
Аз виждам,
         тишината как мълчи,
но и мълчание,
         което казва всичко.
Аз виждам
         ледения океан.
                Студът…
И тялото човешко…
                 в изнемога.
Но виждам как
          в безкрайно бялото
                           Човекът
                                разговаря с Бога.
Аз виждам
             и дъждовната гора…
Но също влагата
             и коренът как гние.
Аз виждам
             и пустинния пейзаж…
Но виждам цвете
             във средата на пустинята.
Аз виждам
             осмата страна…
на уж тристранната монета.
Между живота
                и смъртта
                     сега съзирам
                               нещо трето.
И пасторалните поля,
                  и кравата,
                           как суче от телето.
Аз виждам
              във мъдреца глупостта
и мъдростта
              в очите на детето.
Аз виждам
              сухата река.
Но виждам
              и водата как приижда.
И долната
              безсмислена лъжа.
Аз виждам Истината.
              Но и тя ме вижда.
Разбира се,
              че спя.
Но в моя сън
          огромният прекрасен свят
                                           се движи.
И нощем, със затворени очи
Аз виждам,
           виждам,
                   виждам,
                          виждам…


***
Когато бавничко те спускат
във кладенеца на живота,
дрънчи отминалото щастие
като ръждива мокра кофа.
По хлъзгавите му стени,
по камъните неодялани
откриваш белези, следи -
и други
преди теб
са падали.
Студено. Дъното е близко.
Небето малко е. Калта е истинска.
Дочуваш нещо като смях
от втория етаж на битието.
Това е - със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
без думи,
без да спориш.
Въже -
с което да се бесиш
или
да се качиш нагоре.