ОТКУП
Макар че прекарах живота си по градовете, от мен гражданин не стана. Сега, в пенсионерските години, кукне ли пролет кукувицата, бягам на село. Тегли ме сърцето към бащин дом. С всичките му неудобства, той ми осигурява спокойствие, което никъде на друго място не получавам. А и къщата е все още съхранена. Е, вярно, тук цигла от покрива паднала, лепежът по тавана на стаите се напукал, черчеве на някой прозорец се изместило, въпреки това успявам да запуша дупките. Свободен се чувствам тук и се отдавам с неподозирано упорство на заниманията си. Пък и няма за какво друго да мисля. Децата сгърнаха по света, жена ми не иска да се лишава от градските удобства и аз - без телефон, телевизия и радио, с един джиесем за извънредни ситуации - чопля по цял ден и до късно вечер недовършени ръкописи или записвам нови хрумвания.
И ето, в този ранен предобед, тъкмо съм седнал над отрупаната с книги маса и шаря с молив прясно, вчерашно съчинение, джиесемът зазвъня на пожар. Чух задъхания глас на кметчето:
- Бай Кольо, оставяй всичко и бързо при мен. Гост имаш!
Наричам го не случайно кметчето, защото е младо и зелено момче - още събира знания и ум като задочник във Великотърновския университет.
Хич не ми беше до гости, но няма как - местната власт трябва да се почита.
След двайсетина минути влязох в кметската канцелария. Кметчето разцъфтяло в усмивка, рипна от стола и се спусна към мен. Хвърлих бърз поглед към другите двама. Мъж на моите години или около моите, се изправи тежко от страничното канапе, където досега бе седял до сравнително млада жена.
- Ще познаеш ли този човек? - със сияещ глас попита кметчето.
Най-напред помислих, че е от многото братовчеди от нашия голям род, пръснати из цяла България. Очи светли, пълни с блясък, но меки, добряшки. Около тях плъзнали вече бръчици. Под дясната скула - бенка, колкото грахово зърно. На същото място такава бенка имаше татко, а казвали са ми - и дядо. Коса прошарена, но все още гъста и, явно, добре гледана. Раменете прави и светлосивият костюм без нито една гънчица, бе като излят по тялото му. Личеше, не е от магазин, майстор го е пипал и го е изпипал с мерак. Взрях се в непознатия, а в паметта си потърсих човек от нашия род с когото да го сравня. Ръстът беше нашенски - нямаме великани, но и дребосъци нямаме. Все стегнати хора сме - с железни ръце и биковити характери. За миг погледнах и жената. Седи си на канапето, но е съпричастна на момента. Лицето й - озарено, веждите - почти незабележимо подсилени в края - леко чупнати и чакат моята реакция.
Вдигнах рамене - не мога да се сетя кой е този братовчед. Не забравих обаче да се представя:
- Никола се казвам. Фамилията ми е Делията.
Гостът сведе глава, нещо като поклон, а жената, изправена вече, с мек, напевен глас произнесе:
- Мустафа Делиоглу.
Гръм от ясно небе. Това пък какво е?
Вече седнали около масата, където се появиха порцеланови чашки с димящо кафе и шоколадови бонбони, близо час разбридвахме една невероятна история…
…В далечни, далечни времена, тук, в това селце, кацнало на брега на Вит, се разиграла една от многото драми, които нашите праотци са преживели през петвековното турско иго. Моята прапрабаба Елица, невероятно хубава невяста, имала две момчета - Никола на седем и Добри на пет години. Минала държавна комисия да събира кръвния данък и взела Никола. Още същия ден, с други осем деца от селото, три каруци ги понесли по Ловешкия път, незнайно накъде. Пищели децата, пищели майките и лягали пред конете и под колелата, но аскерът ги шибал с камшици и ги хвърлял настрана от пътя. Елица, обезумяла, все едно и също повтаряла: “Върнете ми момчето! Върнете ми момчето!”
Изгубили се зад хоризонта каруците с обречените деца. Късно през нощта близките прибрали изпадналите в безсъзнание жени. Роднини и съседи се мъчели да ги успокоят. Знахарки се заели да ги лекуват с билки и баяния. След седмица-две някои се посъвзели, но Елица се повредила трайно. Ходела като замаяна, с празен поглед. Често я виждали по заник да тича все по онзи път, където се изгубили каруците с нейния Никола. Тичала, тичала, докато падне от изтощение. Прибирали я полумъртва. Съселяните и я жалели. Местните турци, отначало шепнешком, от ухо на ухо, а после открито почнали да я наричат Делийката - тоест лудата. Така се сложило началото на нов род в селото - на Делиите.
Минали много години. Служил Никола-Мустафа в редовете на най-вярната стража на султана - еничарския корпус. Дошло време да освобождават позастарелите и оцелели от битките. На най-верните и най-добрите с ферман давали по триста декара земя, заедно с хората, и право на заселване, където пожелаят. В подсъзнанието на Мустафа изглежда се е съхранило ехото от майчиния сърцераздирателен вик: “Върнете ми момчето! Върнете ми момчето!”, и това го насочило към селцето в долината на река Вит. Когато пристигнал в премяна от сърма и злато, с прислужници на коне, цялото село излязло да посрещне новия владетел. Излязла и прегърбената вече, грохнала Елица. Тя го познала. Извикала “Никола” и паднала мъртва на пътя. Когато Мустафа попитал коя е припадналата жена, а всъщност мъртвата, казали му: Делийката. Оттогава той сложил към името си фамилното - Делиоглу…
Тази история, макар и в малко по-друг вариант, знаех. Смайващо беше, че ми я повтаряше един чужденец.
- Господин Мустафа - каза ми преводачката, - е потомък на еничарина Делиоглу. Неговият прадядо, когато тръгнал да се изселва след Освобождението, продал всичките тези триста декара на някой си Никола от рода на Делиите. Предпочел го, защото живеели като съседи по имот много задружно. Оставил му за себап пет декара лъка с геран, където хората от околните колиби да поят добитъка си без някой да ги притеснява. Господин Мустафа носи скица на този имот, запазена от дядо му и заверена преди близо двеста години от Русенския вилаетски съд.
И аз за този имот бях чувал от татко. Знаех и легендата за герана - за себапа на богатия турчин. Сега държах в ръката си пожълтялата от вековете хартия, на която и лъката, и герана бяха нанесени много точно. Вълнувах се, глътката ми се затикаше.
А преводачката продължаваше да разказва, че господин Мустафа е завършил в Париж. Един от най-богатите и тачени хора в Одрин. Посещението му тук е на добра воля. Има едно-единствено желание - да откупи тези пет декара с герана. За цената не държи. Хиляда долара за декар, пет хиляди, десет - за него няма значение. Актът е чисто емоционален - да има спомен от прадядо си. В Европейска Турция той притежава хиляди декари земя и гори. Цяла Южна Странджа, с десетки реки, по които има водни централи, е негова собственост. Търгува с известни фирми от Близкия изток, от Иран, та чак до Япония.
Бях смутен, бях объркан. Всичко изглеждаше невероятно. По прилика, по външни черти, този човек бе сто процента наша кръв. Боже, колко малък е светът! А нещо в мен се противеше. Как ще е наша кръв! Близо двеста и толкова години бяха минали. Може ли толкова дълго да издържи на време и други обстоятелства един ген?
Преводачката, все така чаровно усмихната, отново повтори:
- Петдесет, сто хиляди - цената не е проблем. За господин Делиоглу е важно да се договорите.
Кметчето, което стоеше до мен, ококорило черните си цигански очи, по едно време като че ли се накани да кихне. То хитро прикри устата си с длан, а до ухото ми достигна съскащ шепот:
- Вземи парите бе, глупак!
Настръхнах. Помислих да му залющя плесница, но се овладях. Все пак младо и зелено е, освен това…чужди хора.
Вдигнах поглед към госта. По лицето ми изглежда е трепнало нещо като усмивка и той, разбрал това навярно като съгласие, аха да ми протегне ръка. Облегнах се назад, столът простена под мен.
- Господин Мустафа, - рекох, - геранът отдавна е пресъхнал. Навремето кооперативното стопанство изля тук циментени корита и изкачи по тръба вода чак от реката. В тази падина бяха овчарниците. Сега там е пустош, обрасла с бурени и тръни.
- Нищо, нищо - прекъсна ме преводачката. - Господин Мустафа е готов да заплати всички подобрения. Той се извинява, че за трети път казва, че цената за него няма значение. Каквато сума пожелаете, ще ви се брои.
Какво още да му кажа на този мой далечен роднина? Как да му внуша, че парите за мен не са най-важното от свършващият ми се вече земен живот, а и изобщо. Той бе живял в друг свят, аз в моя, българския и едва ли щяхме да се разберем. За него тези пет пустеещи декара, с един пресъхнал геран, може би наистина са само “себап”, а откупаването им - скъп спомен за прадядо му. Тази земя на моите прадеди за мен е съдба. На нея съм се родил. В нея ще бъде гробът ми. Може ли този най-свиден кът да се оцени в пари?
Разделихме се по живо, по здраво. Мустафа беше мил и толкова любезен в настоятелната си покана да му гостуваме с кметчето в Одрин, че чак ме трогна. Благодарих му, но не му казах, че няма да отида. И как да му кажа! Нали, стъпя ли в родния му град, щях да тръгна да търся скъпи гробове. В атаката на Одрин, през пролетта на 1913 година, от моя род - рода на Делиите - падат баща и син, а по-на изток, пред Лозенград, е незнайният гроб на моя дядо.
Първите думи на кметчето, след като изпратихме гостите, бяха:
- Кога тръгваме, бай Кольо?
Кметчето стоеше срещу мен и в очите му грееше особен блясък. Навярно пътуваше вече към онзи южен град и предвкусваше сладостта на богатото посрещане. А аз с тъга си мислех: наистина ли това младо момче е толкова зелено и в него съвсем ли е закърняло чувството за родина? Не бях уверен в подозренията си, но бях тревожен и затова нищо не продумах. Обърнах се и повлякох изтръпналите си крака по изхабените плочки на тесния тротоар. Селската чаршия беше безлюдна и наоколо болезнено отекваше само отмереното почукване на дървения ми бастун…
