МЮМЮН ТАХИР: ЧОВЕК НЕ БИВА ДА СЕ ВЗИМА МНОГО НА СЕРИОЗНО

Въпросите зададе: Станко Нацев

Д-р Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология, д-р по философия и председател на Академията за европейска култура “Орфеева лира”. Автор е на повече от 10 книги, между които “Славеят на Родопите”, “Тревожен оптимизъм”, “Стряха с много гнезда”, “Земя за обетоване”, “Бране на диви пчели”, “Когато пътят беше граница”, “Животът заедно”, “Към интегрираща индентичност” и др. Разказите му са преведени на румънски, полски, турски и руски език.

Интересна специфика в белетристиката на Мюмюн Тахир е, че черпи мъдрост и от обикновения свой съгражданин, и от общувания с книги на велики писатели и философи. За щастие той не се увлича по сантиментални детски преживелици в своите разкази, както правят някои наши съвременни творци на словото, а се стреми да създаде обобщен образ на времето, в което жимеем.

- Най-напред започнах като литературен критик. Написах няколко критически статии за съвремнни български писатели и поети. След това минах през есеистиката, публицистиката и накрая разбрах, че моята сила е в белетристиката. Тази сила при мен идва от факта, че познавам достатъчно добре живота на родопчанина - неговия бит, психология, традиции, обичаи. Там съм роден и израснал, там са моите корени, приятели и съседи, моите съученици. Имах възможност да общувам с много възрастни хора - мъдреци, които без да са завършили училища и университети бяха природно образовани хора. Чрез тях опознах една житейска философия, която ние трябва да следваме независимо от нашите модернистични и постмодеернистични уклони. Придобих невероятно чувство за отговорност, което се изразява в това, че всичко, което съм научил от тези хора, съм длъжен да предам на идващите поколения. И да го предам не само чрез публицистика и есеистика, но и да го направя красиво, чрез белетристиката.

- Ти си магистър по литература и доктор по философия. Едната специалност изисква художествено, артистично мислене, а другата - абстрактно, научно. Как съчетаваш тези две начала?

- При мен едното допълва другото. В белетристичните ми текстове има много философски размишления, а във философските ми работи се съзира определен вид есеистика. Когато защитавах дисертацията си по философия на историята ми казаха, че текстът ми е не само научен, но е така написан, че е разбираем, за разлика от тежките словесни конструкции на някои от другите философи. Философските текстове се пишат малко по-лесно, защото там човек разчита на определено натрупано познание и се правят по-малко редакции, докато при белетристичните първо се фиксира идеята, замисълът, после фабулата започва да се натрупва, да се обогатява. Истинското удоволствие при създаването на разказ е да започнеш да го редактираш, да променяш и добавяш така, че накрая да няма какво да махнеш.

- Каза, че при теб белетристиката и философията се допълват. От това допълване какво житейско кредо можеш да изтеглиш?

- Когато започнах да се занимавам с чиста философия, взех да си задавам въпроса за смисъла на живота и пиша една статия, онасловена “Смисълът на смисъла”. Ако можем да си отговорим на този въпрос, ще си отговорим на питанките “Кои сме?”, “От къде сме дошли?”, “Къде отиваме?”, “Защо живеем?”, “Има ли Бог?” Стигам до извода, че повече ми харесват две мисли: “И това ше мине”, а другата е “Нищо не ми трябва”. Откакто започнах да изповядвам тези две максими, животът ми стана по-спокоен, по-малко притеснителен.

- Нашата Земя, животът и цивилизацията ни дали са плод на случайни съвпадения или са замисъл на някакво висше същество?

- Вярвам в съществуването на един Велик разум, на един Велик архитект, който е създал всичко това. И в този смисъл мога да повторя думите на Йордан Радичков “Аз не съм религиозен, аз съм вярващ.” В тази връзка ми се иска да разкажа такава случка: в Разград трябваше да откривам един театър. Бях си наизустил речта. Застанах на трибуната. Пред мен имаше към 500-600 човека. Взех да говора какво представлява изобщо откриването на театър за населението в Разградско. Подчертах, че това не е обикновен празник, а е протегната ръка за добронамереност, добросъседство, толерантност и че религиозните различия не бива да създават проблеми в общуването между хората, които изповядат различни религии. Тогава реших да оригиналнича и се сетих за спомената мисъл на Радичков. Като казах “Аз не съм религиозен…”, зациклих и допълних: “Аз съм божествен.” Вярвам в съществуването на една сила, която е над всички нас.

- Освен тази случка има ли други странни, любопитни, конфузни, смешни или тъжни истории, случили се с теб?

- Често казвам, че човек не бива да се взима чак толкова насериозно. Никога не съм се “впрягал”, когато някои хора - съзнателно или несъзнателно - са се опитвали да се шегуват с моя етнически произход. Човек се ражда такъв, какъвто е и единственана идентичност, която не може да приеме или отхвърли по свое желание е етническата. Веднъж пътуваме до Шумен и с шофьора си говорихме много приятно. Преди да влезем в автогарата, вдясно се появи кола с истанбулска регистрация. Нашият шофьор рече: “Айде минавай, пискюл такъв.” За пръв път чух думата пискюл да се произнася при такъв повод. (Смее се.)

- Как ти хрумна да създадеш Академията за европейска култура “Орфеева лира”, на която председател?

- Този проблем ме вълнува отдавна, защото една страна, за да има авторитет на международната сцена, трябва да изгради своя позитивен образ. Винаги ме е тревожил въпросът, че открай време превеждаме индонезийска, южноафриканска, скандинавска литература, но реципрочно нас ни превеждат много малко. Освен това има такава мисъл “Човек се страхува от това, което не познава.” Оказа се че ние, по-добре знаем американската литература, западно-европейската, но не познаваме балканската. Не познаваме добре литературата и културата на нашите съседи, което е в основата на нашите наслоени предразсъдъци и стереотипи. И една от основните задачи на тази Акадамия е да популяризира балканската литература и култура в Европа. Освен това и да се запознаем с литературата и културата на съседните страни. Крайно време е светът да възприема Балканите не като барутен погреб, а като люлка на цивилизациите.

- Издал си речник на турските лични имена в България. Какъв е поводът за това дело? Кажи и няколко красиви женски турски имена?

- Турските женски имена са много мелодични, те са като песен. Когато ги слуша, човек има чувството, че чува определена мелодия. Например: Айнур (Свещена луна), Севдие (Любов), Гюлшен (Радостна роза), Гюлбеязс (Бяла роза), Гюлбахар (Пролетна роза), Бедрие (Лунна красота).

- Дъщеря ти се казва Неджля.

- В превод името й означава Най-прекрасните очи на света. В речника фиксирах етимологията на името и неговата честотност. Именната система е голямо богатство в културната съкровищница на народите. Всяко име носи духа на етноса, на който принадлежи даден човек. Този речник е още един камък в зида на взаимотношениета между различните етноси в България.

- Имаш книга “Ататюрк, България, Балканите”. За тези които не са я чели - какво трябва да знаят за Ататюрк и България?

- Кемал Ататюрк е роден в Солун, където учи в тамошната гимназия. След това завършва военна академия в Истанбул и непосредствено след Балканската и Междусъюзническата война идва в София като военен аташе в турското посолство. Тук се среща със свои съученици от солунската гимназия и благодарение на тях навлиза в българското светско общество. Запознава се, например, с ген. Жеков, с ген. Ковачев и др. По време на един от баловете във Военния клуб за пръв път вижда дъщерята на ген. Ковачев - Димитрина - и между тях пламва невероятна любов. Когато през 60-те години на миналия век Димитрина умира, тя си спомня за Атататюрк, а когато Ататюрк се сбогува с живота, казва: “Душата ми остана в България”. Неговата мисъл “Който е против България, е против Турция” е много актуална и днес.