Димитър Васин

***
Стъпка-стъпчица е
смелостта ми
да ме води
и ме брани.

Само
слепият не вижда,
глухият не чува:
от земята до небето
и обратно
сватбата се е разчувствала.
Сватба на духа ми!
И под було
от смъртта се будя,
че живота си отварям
за вселената и знака
от коричката на хляба.

Знам какво е
да си гладен.
В стъпка-стъпчица съм
жив да се обадя.

По-нататък
сянка да ме пази
от омраза
и от завист
с брадва над главата ми…

***
Скътах името си.
И през сито минах.
Разминирах
себе си и всеки,
който стигнах.
И по светло,
и по тъмно
все в сърцето
влизах.

Ризата си
кървава опирах.
Раждах се - умирах.
Пак умирах
и се раждах
с името и всичко.

Името си скътах.
Дъх не ми остана
да извикам:
де сте
дето ме обичахте?…

***
Възелът запъна
на врата на мъката.
На врата на радостта.
И развръзката окъпа
скъпото изплъзване.

Дързостта е
да повторя болката.
И страха си да повторя.

Хора, не винете
тежестта ми.

Във окото си отнасям
и най-леката прашинка
от потисналото ме небе.

Списъкът на мъртвите
няма да ме погребе…

***
И зад ъгъла ще бъда.
По ръба на ножа ще вървя.
Че кървя в душата ми
и преди да се родя.
Че очите ми се смяха
и когато ме боля.

Изболях ли лудостта?
Аз си бях.
И ще бъда аз.
Аз и след смъртта.

Дълъг ли е пътят?
Скрит ли е?
Смъртните не питат…

***
Мъжко ми е времето -
мъжки и отсъжда:
след дъжда
само здраво семе
да покълне.

Нещо да поникне
във окото ми:
да плоди и мокрото -
проговаря немият
и заменя
родовата нежност.

Коренът си диря
в миналото време.

Мъжко ми е времето -
мъжки по кръвта си
се настигаме.

Някой ни бисира:
„… той не умира!”…

***
Вятърът ме пърли
с дума
и затъква с дума
гърлото ми.
Тупвам в здрача
и събуждам
утрото си.
Плача
па се смея.
Пея
па замлъквам.
Чудото е
в чужда стая.

Вятърът ме смая.
И мълчанието мое
беше заплатено.
От видяното остана
нямата ми дума
с дума да се сдума.

Чудото не е измама.

Плакна гърлото си.
Мъкна се нататък
и живота мъкна…

***
Сънено и росно
утрото присвива устни.
Босо се изсилва
да не ме изпусне.
После се усмихва.
После се намусва.

Пусто утро белолико,
и денят не стига
да се опознаем.

Ден назаем
и животът
не ми дава.

Ден ме води
по следата от жарава.

Утрото в деня остава…

***
От неделя до неделя
главната му улица ни среща
и разделя.

Вежда вие някой.
Плакне си окото други.
Чужд остава трети.

Де ти
място и за слънце,
и за сянка?

Главната му улица се блъска
с мъката да бъде светла.

И градчето
от неделя до неделя пълни
първите си съмвания
и последните си кърви
с въглени.

За изстиването
главната му улица не е виновна.

Новото и за градчето е
бавното затопляне…

***
Мръкна в пълната ми чаша,
а очакването ми е
да промия болката си.
Много милост стегна
прага ми.

Миналото свършва,
ако е изминато.

Влязох вкъщи
да се разговоря.
И излязох,
за да съм свободен.

Гробовете ме придърпват
и преди да мръкне
искат
с мене да се изповядат.

Волята на мъртвите е
никога да не забравя
болката и милостта й…

***
Стръмно е за възрастта ми,
но оставам във колоната.
Не помолих
невъзможното -
да надскоча
себе си.

Де си,
моя палавост?

Гост на себе си ли идвам
и завивам
в своята посока?
Гост пристигам
и животът ми намига
стъпчица по стъпка.
Не отстъпих
с думата, макар и кротка.
Клопките по пътя
с мъртвите ме наблюдават.

И раздавам
с пълни шепи
спомените си за помен.

Стръмното обратно не ме върна…