БОГ Е НАВСЯКЪДЕ!
***
Бог е навсякъде!
Бог е това, в което вярвам.
Повярвах в себе си и се задавям от греха,
че на нищо не приличам.
Търся образа си -
мътни са водите,
хиляди ръце бърникат в тях,
не оставят камъните да почиват,
нито малките прашинки да се утаят.
Риби с клепачи се явиха
и се блъскат в бреговете без посока…
Търся отражение на своето лице -
изпочупени огледала проблясват в пътя,
слънцето се размножава върху тях
и обърква дишането на тревите…
Ако се вгледам в нечие око
може в зло да се препъна,
или да се впия във добро,
може да потъна в жълта пряспа,
или да източа мъст от облак бял,
може да се влюбя във угаснал въглен,
или да зачена от съблечена змия.
Не в око!
В око не трябва да се вглеждам -
там не мога да опипам с пръсти себе си.
А ти?
Защо се вглеждаш в мен?
Защо се мъчиш да се вгледаш в моите очи?
Ти също искаш да повярваш в нещо!
***
Той казваше:
Ако те ударят от едната страна
Обърни си за удар и другата!
Не го послушах -
това не е свобода, а робство.
Благодарен съм на ръката, която удряше -
държеше ме прав, нащрек, очакващ.
Когато пръстите й се слепваха от кръв,
почиствах ги - да е годна за нови удари.
Когато ноктите й посиняваха от умора,
притоплях ги до гърдите си и го канех:
„Удряй, удряй!”
И му бягах, и се огъвах, ставах пъргав,
осезаемо буден, свободен.
Той ме научи да бъда жесток и коварен,
за да оцелея.
Той казваше:
Ако имаш две ризи, дай едната на ближния!
Аз нямах нито една.
Гол очаквах другия, който имаше две.
Но той не дойде.
Той нямаше да дойде никога,
защото се задаваше от егоизъм,
и плуваше в тлъстини от късогледство -
очите му бяха присвити и скрити,
като очакване в женски полов орган,
и не виждаха протегнатата ръка
на бедния Лазар, който му беше брат.
Той обвиваше телесата си в червено платно
изпокапано от жълти петна,
или от жълти полуизтрити думи
за „братство и равенство, и…” още нещо,
което изядох, за да се превърне в тор.
Той казваше:
Да им простим,
защото те не знаят какво правят!
И не им прощавах,
защото те знаеха какво правят.
Изкусно ковяха кръстове за разпятия,
резбареха ги с длета,
увенчаваха ги с дървени рози и гроздове,
и разпънати жени оставяха по тях
следи от устните си - кървави рани,
и засаждаха червеи-дървояди по чворовете,
и ги напояваха с викове и плясъци на камшици,
и караха тълпите да падат ничком -
да подлагат под коленете си
камъчетата от своите мъки и болки.
Той казваше, но аз не го чувах.
И ме провъзгласиха за еретик,
защото САМ ИМАХ КАКВО ДА КАЖА!
