ПРЕМЪЛЧАНОТО

Георги Ангелов

стихове 2003-2007

                       ” Безсънието е най-могъщата лампа.
                         На теб остава да разчетеш
                         книгата на твоята нощ.”
                                                       Генан


***

Аз свикнах да мълча.
Нима съм жив?
Но премълчаваното
очертава
един невидим кръг
и в него взрив
далече
от очите ви
узрява.


***

На работната маса - отново.
Студ те жули, слани те слана,
но стихът - власеница сурова
побеждава
плътта
в тишина.

И дано се спасиш от опасност:
щом удари за теб упокой
синовете на Тъмната раса
да не те
припознаят
за свой.


***

Пред необятната стихия
какво са думи и цитати?
За себе си самите -
ние
дали сме толкова
познати?

Да, тя е страховита тайна
със всепроникващи очи.
…За умовете едностайни
неизразимото
мълчи.


***

Нощното бдение на предметите
ни учи
на своя непознат език.

Усилва се тиктакането на часовника -
изтръпнал,
чуваш времето.

Вазата подсказва знаците на старостта,
обувките - пропуснатите пътища,
но свещта спокойно те подготвя
за друга,
непозната,
светлина…


***

Каква нощ!
Само за стихотворения.

Стихотворения,
в които водата говори с теб
като с равен
и Огънят бликва,
защото сте братя по кръв…

Стихотворения,
в които мъртвите идват
и без думи си казвате всичко,
което тогава…

Но за това
не е ли по-добре
да мълчиш?


ИН МЕМОРИАМ - 1

                                            На Д.

На улицата се видяхме за последно.
На масата бе с някакъв военен,
замъкнал ни по-късно у дома си -
твърдеше, че написал
шест хиляди стихотворения и все велики.
Показа три, но чужди.
Започна да размахва пистолет и го оставихме.
Нощта бе стъклена, подхлъзвахме се на леда.
Обиколихме няколкото кръчми,
в които те приемаха все още.
Помня, че говореше за Чехов.
Жена ти съскала: - Ако си мъж, се обеси!
Живееше в мизерия - видях
приземния етаж и стаичката:
масичка, легло и гардероб.
А къщата самичък бе строил.
Допихме питиетата. Ти каза:
- Едва ли e смъртта тъй страшна.
И се сбогувахме
във леденото утро.

Най-финият човек, когото съм познавал.

След половин година
се обеси.


ИН МЕМОРИАМ - 2

                                                                    На К.

Чешит, приятел на гълъбите, на поезията, на смеха -
в гробищата край града лежиш.

Не те оплаквам, въпреки че тръгна рано.

Хитро присвитите очи,
умението ти да ме разсмиваш
ще ми липсват.

Чудя се защо остана верен
на хората, които те убиваха
по много малко.

Над простия ти кръст приплясва врана.
Невъзмутимо бурените раснат.
Едва прониква въздухът в гърдите.

Дано отвъд Реката има гълъби…


***

Не съществуваш, драги мой,
за урагана и пчелата,
за кроткото селце - в покой,
за ореола му - дъгата.

Виж, покрай теб, невъзмутим
цял свят клокочи, ври, пулсира
и те поглъща като дим,
неподозиран от всемира.


СКАЛНА РИСУНКА

Бикът е налетял върху човека,
който е безспорно
изненадан,

но сам срещу лицето на смъртта -

не хленчи,
не извръща гръб,
не пада ничком,

рожденото си копие изправил срещу нея,

той знае кой ще бъде победител,
но няма унизен
да си отиде.


***

Това, което може да се каже
е, че направихме необходимото,
за да попадне
в срок
където трябва,
без изглед да се върне между хората,
така непредвидимият подлец,
натрапващ ни в очите
честността си.

И да не остане никакво съмнение
кой командва тук, се пошегувахме -
своето достойнство
да не губи
и дори го насърчихме:
някога,
ако е послушен и излезе,
няколко трохи
ще се намерят
даже за мръсници като него.


***

Не e килията ти тъмна преднамерено.
Просто е направена така,
че в нея никога не влиза слънце.

Каква присъда тук те е довела?
Достатъчно е да ти кажем: справедлива.
Поне така ни увериха Горе.

В съседната килия някой викал.
Какво ли на човек не му се струва
след няколко години в изолация.

Храна? Вода? Но ти ни изумяваш…
Защо веднъж не действаш като мъж,
вместо да ни отегчаваш с шум и врява?


***

Дебелото, самотното момиче,
белязано с луничави съзвездия,
не вярваше, че толкова различно е
и чакаше небесното възмездие.
И бавно, постепенно се изпълваше
с тъгата на дърветата към птиците:
след кой ли гръм в притихналите хълмове
ще спре куршум внезапното излитане?
Усмихнатите чапли - тънконогите
и техните невръстни ухажори
не подозираха за тази логика
с изпраните си мозъчни подкория.
Но то отдавна знаеше, че никога
не би могло да се разлисти в себе си,
ако живее с нощните си викове -
изхлипани в просъницата ребуси.
И още - че безкрайното търпение
на всички грозни патета е знакът
за бъдещото им преображение…
Въпросът е дали ще го дочакат.


***

Веригата лежи в тревите,
а шиповете от метал
са с кръв и козина покрити…
Но песът
се е отървал.

Сега се мята на земята
и жадно въздуха лови,
платил да има свободата
със дупка
в гърлото,
уви.


***

Върна се кучето у дома -
цялото кости и кожа.
Легна на своето кътче земя.
Как оцеляло е, Боже!

Взе го с желание беден съсед.
И заем поиска, змията.
Дадох парите, а песа ми клет
той бил и завързал в гората.

Ще се оправи - бе куче от сой.
Но мисля с покруса от вчера:
то срещна тогава съседа със вой,
а аз не познах лицемера.


ЕДИН ОТ ТЯХ

                    ” Тоя род с нищо не може да излезе,
                      освен с молитва и пост.”
                                                         Марко 9: 29

1.

” Зъл дух се родих. И низвергнал небесната нафора,
света запокитих направо в торбата с метафори.

Тук ти е мястото, казах му. Само така ще ме има.
Толкова време земята преброждах невидим.

Нека най-сетне - така го поиска Съдбата,
усетите колко е див поднебесният вятър,

когато невинните степни животни подгони
и смразява дъха, и изтръгва дървета от корен.

Напразно Иисус ме натири в свинете - да страдам.
Скрих се тогава едва, премалял, във водата.

Но сега съм пред вас - гръмогласно и страшно разгърден.
Кой от вас демоничния мъж ще реши да прегърне?

Кой от вас? Или всички сте толкова слаби?
Бог, дори да е жив, е сълзлив и безпомощен старец

и не му е дo вас, и не му е отдавна до никого:
тинтява и здравец бере по небесните сипеи.

2.

В поетичната тога от древност сега съм облечен.
Видът на сатир не прикрих - синоним е на вечност.

И загърбил проклетото време, словата му сплитам -
нека сега се захласват и нека да питат:

” Защо безпощаден рояк от метафори бълва,
какви ли видения гони на масата в ъгъла,

но кога най-накрая от нашия свят ще се махне
този ужасен на вид, упорит иностранец?”

А накрая очи ще ви дам, за да видите, слепи,
величествен - като в картина от Репин -

как се възкачвам, а зад мене пищи във небето
рой озверели души, приковани с въжета.”

1989-1999-2007


АХАСФЕР

От пръстта се надигнах: дните - стъпкани клони се целеха
в ръфащи коня ми хищници, тътнеше вредом…
Наум се сбогувах със него - усърдния, белия
и дълго се взирах в окото на извор съседен.

От бездънните клетки на болката, през руини от болка
(бил във хиляди роли, пребродил стотици земи)
се отправих отново да търся на мъртвите полка
и виках нагоре: Душата ми вече вземи!

Но глухо ехтеше под хоризонта надвесен
стонът ми - огнена капка, обезумяла за пръст.
Кочияшът подкарва конете си в свода небесен -
не тях той ще жили, а мен - до поредната смърт.

1997-2007


ЖАНА Д’АРК

                     ” Ах, Жана, Жана!”
                                   Арсений Тарковски

Ах, Жана, Жана! Няма знак,
че ти ще бъдеш пощадена.
Във крайна сметка всеки враг
така премахва победения.

Залива кръчма, двор и хан
глумлива, глупава гълчава.
Но всяка неразумна сган
така различните предава.

Не знаят те - ще си платят
за жалката самоизмама.
А ти умря с това: „Отвъд
лъжа невъзмездена няма.”


***

Прозорецът ми нощем е отворен.

Една родилка вика - аз я чувам.
Уви, тя не е българка
отново.

Посланикът дописва имена
във черния си списък - аз го виждам.
Скрипти писалката -
зачерква хора.

Самотна черна роза в Палестина
към мен изпраща своето ухание
през пясъци и ветрове от болка
и може би накрая
ще се срещнем
в далечното преддверие на рая.

Работници, миньори, и овчари,
и малките ни братя по земята,
и детските ръце неудържими
към мен изпращат своето сияние -
сияние, което свети нощем
подобно кръст,
съкровище
и тайна.


***

Животът грее в простите неща:

кавал да свири; вятър да скрипти
в замръзналите клони; огън мек
да се превръща в дух изпепеляващ;
водата да разпуква брегове;
да слушаш тропот на коне - безкраен,
докато в нощта заглъхва бавно…


***

Онази мъничка звезда от милиарди километри
към мене ли изпраща лъч - зелен, пулсиращ и тревожен?
Дали не съм съставна част от тайната й геометрия?
Но после сепвам се: Нима? Какво говоря? Невъзможно е.
И се усмихвам със тъга - какви ти чудесии тука?
Планета някаква в нощта ще вземе да общува с хора?
След миг в притихналата нощ на пътната врата се чука:
- Съседе, гледам, светиш пак, та рекох да си поговорим.


***

Когато студеният вятър прилиже върха
и на плочника паднат листа, и земята се свие,
и се сгуши лехата - красивата лятос леха,
и плавно в небето поредният клин се извие -

иди си от тези смразяващо тъжни земи,
с колко мъка ти с тях досега се опита да свикнеш.
Дух и тяло - във мъдро единство - щастливо сами
отпътувайте утре, забийте във навика пикел.

Докато земята отново предвкусва студа
разбирам, че няма белеещ се флаг да развея,
макар че угасва градинската резеда
и вятърът свири протяжно и дълго във нея.


ПРИТЧА

Гледаш го - нищо и никакъв пън!
Клали кокошка, и в кръв е.
Колкото пъти излезе навън,
в него човек се препъва.

Месец отмина. Отминаха пет.
Пънът, до крушата в двора,
корени пусна и стана предмет
вече почти неоспорван.

Спъват се в него - отново и пак.
Псуват. Мърморят. Чумосват.
Пес го маркира. Завива го сняг.
Сутрин роса го тропосва.

Пръсна се някъде челядта.
Троскот запъпли из двора.
Пънът пък взе, че покара листа…
За радост на чуждите хора.


***

Вярва се, че мъртвите на мира
трябва да оставим - панта рей…
Но за кой ли път ме провокира
“перпетуммобилето” на отец Матей.
И самонадеяно, и чудно,
и обвито в тайнствена мъгла,
то поддържало духа му буден
редом с комитетските дела.
Както скътвал при Псалтира ножа,
както миткал в дъждове и кал,
той разнасял, за прослава Божия
и народна, своя идеал,
че е невъзможното възможно,
но че трябва, ако си човек,
да заложиш собствената кожа,
да надскочиш робския хендек.
Знаел е Миткалото секрета,
но животът тъй го завъртял,
че открил пролука в световете…
И да ни го каже не успял.


***

С носталгия разлиствам стихосбирка,
но в мен пролазва ненадейно гняв -
от колко време прахоляк събира
на този стар библиотечен рафт?

Нататък, в дълги, стройни редове,
един до друг - класици десетина -
като затрупани от снегове,
лежат си неотваряни с години.

Безкнижнико съвременен, почакай -
невежеството ще си отмъсти
и в безпощадната месомелачка,
предвиждам, дълго ще пропадаш ти.

Класиците и утре талантливо
ще ни спасят от рутина и страх,
когато теб самият ще покрива
дочакалият времето си прах.

2003


***

Внимателно!
Забравата цъфти
над всички огорчени
многословия.

И само там,където е пробил
земята малък, лаконичен стрък
и пестеливо въздуха докосва
е твоят шанс
да поостанеш още.


***

Не съм мечтал за друга власт
освен над думите и нека
да ме предупреждава глас:
- Крепиш илюзия, човеко!

То, словото, е хищен звяр -
неутолим и безпощаден.
Побягва, види ли пазар.
Изневиделица напада.

То скита в гъстите гори,
запалило във тебе жажда.
То силните до смърт мори,
а малодушните изяжда.

Суров и деспотичен дух
то носи и ревниво гледа
дали напрягаш плът и слух
докрай за своята победа…

И най-накрая - онемял,
в земята лягаш и притихваш,
а недостигнатият Крал
във стрък, над тебе, се усмихва.


***

Сред многословната мръсотия
и отсъстващ човешки глас
все по-рядко се вглеждам в ония
светлинки, наизгрели над нас.

Помня други, различни от днешните
нощи, пълни със таен възторг
от трептящия пламък на свещите
във полето, по-тъмно от рог.

Не тъгувам за детството, само че
щом попадна в крайградския мрак
сам откривам, че крехкото пламъче
в мен и горе припламва все пак.


***

И както с теб говорехме за род,
за скъпи старини и за светини
земята под краката ми се срина
и завъртя се мраморният под
на битовата кръчма. И политнах…
Не струват, братко, мойте словеса,
не струват - пред свистящата коса,
а сметката ми си стои открита.
Защото в оголелите гори,
в селцето умъртвено на баща ми
не съм и стъпвал. А в различни гами
за него пиша. И съм горд дори.
Но и за друго замълчах така:
докато разискваме и спорим
в селцата пусти безнадеждни хора
се взират в неподвижната Река…


БЪЛГАРСКО ЕВАНГЕЛИЕ

Роди Никола Самуил и Арон.
Защитава земята си. И се прибра при дедите.
Самуил роди Радомир, Арон - Иван Владислав.
Самуил уби Арон - обвинен беше в предателство.
Радомир отърва Владислав, отърва го от казън.
И Самуил защитава земята си. И го наследи Радомир.
Но Владислав го уби.
И Владислав беше последен.
И падна мрак над България.
А не свършваха греховете:
Алусиан, син Владиславов, ослепи Петър, син Радомиров,
който бе тръгнал на бран за България.
А ромеите довършиха Петра.
И мракът се не разсея.
И спасителят не дойде.
Пожали чедата си, Господи,
кажи ни поне защо раждаме
и докога ще ни върти
колелото на погибел и на разтление,
нас, смоковниците безплодни?


МОНОЛОГ НА БАЩА МИ

Пак ли в Бога се съмняваш, сине,
с жест високомерен и надут?
От това ти губиш. Ще отмине
всеки
неугоден Нему
труд.

Ти високоумничиш, нехаеш.
Дълго няма ти да разбереш
колко сила има във оная
разпиляла
бесовете
свещ,

в малкото кандило, засияло
с две хилядолетна светлина.
Всичко, всичко би се преживяло,
сине,
ако вярваш
във Сина…


***

Някога,
докато ме изпращаха
към Земята

сварих да си направя
пътека от камъчета,

за да не се изгубя на връщане.

След толкова години
гледам небето -

никой пътеката ми не вижда,

но буренясала,
затревена,

тя си ме спомня, въпреки всичко,

и си ме чака
между звездите.


***

В нощта се вслушвам -
лаеща
и звездна.

Не ме напомня с нищо.

След години
тя пак земята ще обвива тихо -
непроницаема
и повторима.

Не ме напомня с нищо:
стрък,
след него - пепел.

Така да бъде!
Стрък,
а после пепел.

Така да бъде!
Пепел,
но звучаща.


АВТОПОРТРЕТ

Над троскота да блъскам до живот.
Да хвърлям бисерите пред свинете.
Да чакам знак от скрития ни код,
затрупан под пръстта на вековете.

Да вярвам, че България все пак
ще надживее и раи, и юди,
макар че под железен похлупак
държи ни шепа овластено-луди.

Да викам: - Братя, няма дял смъртта
над Отечеството величаво.
На квакащия фон на вечерта
във ехото си да се припознавам.

И най-накрая, някъде на път,
сред хората облъскани и груби,
да рухна, без да чуя как шептят:
- Добре го вижте! Би се и загуби!


***

Аз сега ви разглеждам през тесния процеп отвъд.
Рядко идвам при вас, а и вие сте много заети,
бия пеш до сърцата ви - колко мъчителен път -
и се радвам без думи, когато открия, че свети
огънят мъничък, малкият тайнствен светлик,
наричан различно във дни на тъга: Съпротива,
зад която застава дори и единствен войник;
нощ пред икона старинна или пред статива;
танцуваща, дръзка походка сред мрачния свят;
рицарски жест към човека, от силните смазан;
полет висок над привично заспалия град…
И на ближния шепна: Дори да умреш непознат,
с този глад за небе ти си, братко Икаре, белязан.