Владилен Гусаров

превод: Людмила Писарева 

ТРАГИЧНАТА ГИБЕЛ НА ПЪЛКОВОДЕЦА 

ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА

Завръщането на Скобелев от Туркмения било толкова триумфално, че някои тогавашни наблюдатели го сравняват със завръщането на Наполеон Бонапарт от Египет. Така на 5 януари 1881 година в Санкт-Петербург пристига френската журналистка  Адам /Жулиета Ламбер/.За първи път тя вижда Скобелев в цирка, където е могла да наблюдава неговата необичайна популярност. При появата му цялата присъстваща на представлението публика изревала от възторг и скочила от местата си с викове “Да живее Скобелев!”.

В спомените си, издадени в Петербург през 1886 година, Адам пише, че популярността на Скобелев може да се сравни само с популярността на Наполеон І. “От бедната колиба до богаташките жилища, както във всички краища на Русия, така и в столиците, навсякъде с гордост разказват легенди за Ташкент, Коканд, Кашгар, Плевен, Галиполи и Гьоктепе”.  Удовлетворението, с което описва това Адам, е напълно разбираемо. За да се осъществят потенциалните планове за френско-руско сближаване нужен е бил   тъкмо такъв човек като Скобелев. Впрочем, самата тя посещава Русия като неофициален емисар на френската републиканска партия, а вероятната й цел е  да сондира почвата за започване на преговори  за френско-руски съюз, насочен срещу  Германия. Тя предварително знае за славата на Скобелев и германофобските му настроения.  Точно изказванията на Адам и други аналогични  мнения на различни деятели  дават в бъдеще основания  да се обвини Скобелев в бонапартистки  наклонности  и забежки, изобщо в бонапартизъм. Нещо повече, тази обвинения не секват и днес, за което ще поговорим по-нататък.  Тук само ще отбележим, че  самият Скобелев добре познавал историята на Франция и наполеоновите войни и във военната си кариера се стремил да избягва грешките, които Наполеон е допускал. Успявал е да го направи, защото за разлика от Наполеон, Скобелев не е загубил нито едно сражение.

Същевременно сравненията с Наполеон в конкретни случаи  го ласкаели и той не ги  отхвърлял решително. Между Скобелев и Наполеон наистина има много общи неща.  Скобелев се издига до максимално възможни висоти  в кариерата в относително млада възраст. През 1881 година той е произведен  в чин генерал от инфантерията. И това давало основание да се направят някои изводи за  постигнатото.

През последния период от своя живот Скобелев отново се връща към идеята да напише мемоари.  Той съобщава за това в писмо до И.С.Аксаков. Планът за написването им включва следните точки:

1. Впечатления при напускането на Москва.

2. Няколко думи за петербургската реч. Няма връзка между нея и парижката, може би само омразата, изказана от  всевъзможни немски представители.

3. Впечатления от Франция. Славянското студентство.  Madam Adam. Camille Faray: Gambetta Freycient. Английската преса.

4. Моето завръщане. Варшава

5. Пристигане в Петербург

6. Гатчина.

7. Status quo.

Но той така и не успява да осъществи замисъла си. Доста време от  последната година  на живота си той прекарва зад граница, като изучава военната подготовка на Германия. В.И.Немирович-Данченко си спомня  така този последен етап от живота на Скобелев: “… Съдейки по случайно изтървани фрази, той толкова дълбоко е опознал и  проучил  германската армия, че, ако му  бяха  надянали  пруски мундир, той би бил  напълно на мястото си.  Повече го безпокоеше германската кавалерия, тъкмо нея той наблюдаваше особено внимателно.  В същото време той беше успял  дотолкова да очарова прусаците,  че те, които хич не страдат от излишъци на любезност,  не можеха  нищо да му откажат.  Затова Скобелев проникваше в такива тайни, за които ние не можехме и да мечтаем Император Вилхелм  неведнъж заявяваше, че го обича като син, и Скобелев наистина никога не можеше да говори за мастития вожд на германския народ без почтително вълнение.   Обаче дружеските изблици на други немци той умееше да парира така, че те оставаха  очаровани от него,  но отношенията с тях не ангажираха Скобелев с нищо”.

След като обобщава  натрупаните в Германия впечатления и наблюдения, Скобелев  изглежда ги докладва на Александър ІІІ по време на аудиенцията на 7 март 1882 година  Очевидци разказвали, че Скобелев излязъл от Императора в приповдигнато настроение. Биографът на пълководеца А.Витмар  изказва по този повод по-скоро емоционално, отколкото научно-обективно предположение:  “Очевидно талантливият  честолюбец успява да зарази миролюбивия Император  със своите възгледи върху нашата политика по  отношение на Германия и други съседи”.

Съвременният руски историк Е.А.Глушченко дава нова трактовка на тази беседа между Александър ІІІ и Скобелев.  В  труда си  ”Строители на империите. Портрети на колониалните деятели” той отбелязва, че към момента на срещата им Александър ІІІ вече разбирал, че независимо от тесните роднински връзки между императорските дворове на Русия и Германия, те вече са се превърнали в потенциални противници.

След разговора на 7 март 1882 година  Скобелев не изпада отново в немилост. Напротив. Той е привлечен сред  доверените лица, които разработват  принципите за реформа на военно-окръжните управления, но е принуден да поеме тягостното задължение повече да не прави политически изявления.  Императорът впрочем  изисква същото от всички офицери в руската армия, които по това време са буквално наелектризирани от петербургската и парижката речи на Скобелев. Офицери от гвардейски и армейски полкове се надпреварват  да го  канят на своите събрания, молят  да им изпрати свои портрети. Развълнувана  е и цивилната публика. В Могильов, където квартирува  16 дивизия, която той командвал в България, му устроили тържествено посрещане. Той влязъл в града късно вечерта на светлината на многобройни  факли. Войниците били строени  от двете страни по целия му път. Генералът излязъл  от каляската и продължил  да върви гологлав  по препълнените с народ улици, гърмяла музика, не стихвали виковете “ура”.

Ръководните политически кръгове на империята осъзнават, че Скобелев  е придобил всенародна популярност и се опитват да ограничат контактите му, най-вече с офицерството, което е готово да го последва когато и където той каже.  Военният министър препоръчва на генерала да не участва  в офицерските обеди в негова чест.  Много враждебно към него се отнасят министърът на външните работи Н.К.Гирс и министърът на финансите Н.Х.Бунге, които са сигурни, че  воден от желанието си  “да стане фелдмаршал”, Скобелев  се стреми да тласне Русия към нова война. Те биха били абсолютно прави, ако изборът между войната и мира зависеше само от Русия.

На 21 април 1882 година Императорът дава на Скобелев още една аудиенция в Зимния дворец -  това е официално представяне, а на следващия ден Михаил Дмитриевич заминава  при своя корпус в Минск. Следва го телеграма от сестра му Надежда Дмитриевна на френски език: “Негово Величество говореше за теб с голямо уважение… Императорът каза  повече от ясно, че винаги ще се радва да те види, когато ти пожелаеш”.  След всичко това  е логично  да се предположи, че предишните бури са останали назад и животът на Скобелев е навлязъл в спокойно русло.

Известно е, че историята не познава условното наклонение. Но  в този период  от живота на Скобелев тя, историята,  даваше на великия пълководец възможността  да формира съдбата си по-друг начин.  Да беше се подредил неговият живот другояче, току виж и съдбата на Русия би била  не толкова драматична и трагична. Но историята  е такава, каквато  е била, и нищо не може  я промени.

В Минск, където Скобелев се връща от Петербург, той живее обкръжен  от вниманието и почитанието на населението на целия град. След превземането на Гьоктепе той  единодушно е избран за почетен гражданин на Минск.  Като се стреми да се отблагодари , бидейки по природа добър и отзивчив, Скобелев нарежда цялата му заплата на командир на корпус да се ” начислява по специална  запасна сметка” , от която  да се изплащат парични помощи на нуждаещите се от неговия корпус, обърнали се с молба да им се отпусне “парична помощ”. Когато Скобелев умира, в сметката има над 9 000 рубли, които се изразходват по предназначение, като  някои молби остават неудовлетворени поради “смъртта на щедрия командир, който нееднократно   призовавал на молещите за помощ никога да не се отказва”.

Личният живот на Скобелев обаче продължава да остава неуреден. В Минск  той има връзка с някоя си Екатерина Александровна Головкина. Тя е учителка в минската гимназия, произлиза от бедно семейство, издържа се сама и даже помага на роднините си.  Според някои  данни те са се запознали в дома на генерал М.Л.Духонин, където тя наемала стая. Именно такава съпруга си търсел Скобелев. Още на Балканите той споделя с В.В.Верешчагин мечтата си да се ожени “например за учителка”.  В Минск тази мечта е на път да се сбъдне. През септември 1881 година  Екатерина пише на Скобелев като на “най-скъп приятел”, на когото тя е “поверила своето бъдеще”, за което тя “не се бои “. От писмото се разбира, че тя е направила някаква “крачка”,  цялата трудност и “цялата дълбочина на изпитанията” на която тя не е в състояние да съобщи на своите родители.  На практика това би могло да означава, че тя се е съгласила да стане негова съпруга. Според нея роднините й не биха разбрали  нейните мотиви  за направената “крачка” - на тях ще останат чужди  “съкровената дума, стремежи, желания”. “Те няма да разберат, че с всички сили на душата си аз се стремя към по-деен живот, че аз се задушавам и ми е тясно  в тази сфера, която ме обкръжаваше, иска ми се по-широко поприще за труд, ще кажа нещо повече, иска ми  се страшна борба, жестока и смъртоносна, за своето съществувание, тогава аз ще кажа, че съм си извоювала правото да живея, да живея за Вас. Да, Михаил Дмитриевич, във ваше лице аз срещнах силна, мощна личност, тя ме приковава към вас, аз съзнавам, че като вървя ръка за ръка редом с  Вас, мога да бъда полезен човек, а не слабо същество. Дайте ми право над Вас, пълно, безгранично, аз ще ви дам щастие, но щастие, каквото не сте имали досега; едно не забравяйте , ако всички се прекланят пред Вас, аз - за нищо на света! Моето място е до Вас… моята цел е да оправдая  Вашите надежди, щом достигна това, аз ще съм щастлива. Аз безрезервно, смело се отдавам на онази фатална симпатия, която почувствах към Вас, аз искам и ще направя за Вас всичко, което Вие имате право да искате от мен - и  не ме е грижа за хорските приказки. Едно не забравяйте - аз презирам клюките, дрязгите, дреболиите, но да накарам другите да постъпват по същия начин не ми е по силите.  Отказвам да се преборя със скептицизма на моите родители, на тях им се наложи да преминат прекалено тежка и безрадостна жизнена школа. И така, какъв е окончателният извод от всичко от мене казано?  Сред близките ми роднини аз все пак съм самотна с тежките си мисли, а другарят е далеко. Тревожи ме мисълта за онези трудности, които Вие ще срещнете  при първата си крачка. Най-добре би било, ако можех да съм до Вас,  щяхме да сме по-спокойни “

Прочитайки такова  писмо от уж любещата  жена всеки нормален мъж  не може да не се сепне и да му настръхнат косите  при  пасажа, че “иска ми се страшна борба, жестока и смъртоносна”. За каква нежност и любов към обожавания човек може да става дума? Още по-озадачаващи са категоричните думи : “Дайте ми право над Вас, пълно, безгранично…”, последвани от  още по-неласкави и дори неприветливи слова: “…едно не забравяйте, ако всички се прекланят пред Вас, аз -  за нищо на света!”

Разбира се, че това не е любов, а “фатална симпатия” или най-вероятното е увлечение  по великия и красив човек,  станал кумир на своя народ.

Н.Н.Кноринг, като дава оценка на това увлечение, предполага: “Трудно да се каже, но изглежда някаква граница е била прекрачена, която  поставила Головкина в положението “всичко да скрива”. Нещо повече, тя е била принудена “окончателно да се прости с Минск” и болестта на баща й ускорила  отпътуването й от Минск за Смоленск.  Твърде красноречива е и следната мотивировка : ” “Трябва да побързам да  го напусна / става дума за  град Минск/ , защото  ще  почнат да идват  молители  с нежни разсъждения по повод промяната, която ме очаква, със сълзи молейки ме да ходатайствам за местенце на мъжа, брата и т.н.”. С една дума, появила се е  перспективата да стане майка-командирша. Разлъката й е тежка, но тя обещава “да не унива”  и добавя “За стореното  не съжалявам и няма да съжалявам”.

В края на писмото  Головкина отправя молба за някаква материална помощ в тежкото й положение, в което се е озовала  - помощ, която е отказала при раздялата им в Минск.  Скобелев получава писмото в Петербург и незабавно го препраща на довереното си лице - И.И.Маслов, като му дава разпореждане да изпълни молбата за пари / да й се изпратят в Смоленск хиляда рубли, по възможност без да се назовава фамилното име на изпращача, защото “Смоленск е малко градче,  плодящо, както навсякъде, клюки”/.

На 28 април 1882 година Головкина пише на Скобелев още едно писмо. То е написано на френски и завършва с  ”Приемете уверенията за уважение”, сухо се споменава за  “крушението на нашите планове”, за което Скобелев обвинява някакви “обстоятелства”. В писмото си Головкина упреква   генерала в  недостиг на добра воля от негова страна и  в това, че за краткото време на тяхното познанство той  малко е направил, за да я опознае. Отстрани той е отбелязал “Това е вярно”.

И така, разривът помежду им е факт, желан, според Головкина, от онези които трябвало да го постигнат на всяка цена и накрая е произнесена съдбоносната  дума, “думата, която ни раздели”.  На 19 май Головкина отново пише на Скобелев, вече по-меко, без онази горчивина и обида, които лъхат от предишното й писмо.  От нейните отговори и  от някои упреци в писмото на Скобелев може  с голяма вероятност да се определят причините за разрива помежду им, без да се знае конкретния повод. “Втори път да направиш някого нещастна е страшно”  - пише Скобелев, след като е прекъснал връзките си с Головкина.  От своя страна тя го упреква, че той малко е мислил за нея . “Заслужава  ли си да бъда Ваша съпруга, аз Ви отговорих по-рано и не се отричам от думите си. Аз виждах във Вас преди всичко човека с добри заложби, но осакатен от живота и средата. Предупрежденията, клюките за Вашата нравствена несъстоятелност аз презирах, аз вярвах на Вас.  Аз вярвах, че моята чест Ви е толкова свята, колкото Вашата собствена, че Вие твърдо ще я отстоявате.  И какво? Вие се огънахте пред житейските дрязги, Вие  отстъпихте пред  продажното мнение, Вие допуснахте да ме очернят и  оклеветят. Едничкото осъзнаване на Вашата вина е  малко, прекалено малко. Как да постъпите в дадения случай Вие не можете да знаете. Оставете съображенията за война, те възникнаха  съвсем неотдавна и не могат да послужат като оправдателен стимул на Вашите действия. Освен това за война се говореше и по-рано, но тогава тя не беше препятствие…” В заключение тя моли Скобелев “да не говори занапред за своето увлечение…” и все пак чака отговор. “Сбогом, а може би довиждане,  искаше ми се ,както по-рано, да ви стисна ръката, но засега не трябва. Още не се знае дали сме врагове или не”.

От писмото на Головкина следва, че тя още таи  искрица надежда за благополучно развитие на въпроса за техния брак.  В отговора си на Головкина Скобелев също не е сигурен в своето окончателно решение. На 13 юни,  малко преди  своето последно отпътуване от Минск, той  прави с молив и много прецизно черновата на  отговора си на Головкина. ” Аз и сега - пише той, - нито по вътрешния  характер на моите чувства и окончателни намерения, нито по силата на така стеклите се обстоятелства, не мога да се призная способен да говоря така, както желая и както следва - в окончателна форма”. Но по съдържанието си писмото е само  едно меко предисловие към истината, защото  “се изясни” следното: “1. Ние се познаваме прекалено малко, за да можем, аз особено, със спокойна съвест да  поема върху себе си отговорността за  Вашето бъдещо щастие. Аз не мога да си позволя да сгреша втори път, а Вие, предполагам, след  всичко казано задължително трябва да подложите цялата обстановка на  прецизен личен анализ. 2. Безпределно честните начала, лежащи в основата  на нашето толкова краткотрайно познанство, ме карат да призная, че аз и сега, не повече от преди, съм имал случай на дело да се убедя в своята неспособност да водя семеен живот” /точка 3, в  която се говори  за опасението “незаслужено да  се оскърби моята бивша жена и нейното семейство” е заличена/. 4. Действителната  страна на нещата е толкова затруднителна, че изисква  време и солидна подготовка на почвата.  Вие, разбира се, ме познавате дотолкова, че нито за минута да не ме подозирате  в желание  тъй или иначе да прикривам своите решения с  реалните трудности. Аз съм задължен да ви казвам цялата истина, но, както виждате,  споменах за тях накрая.  Казвам ви направо -  трудността на решенията  е в самия мен, в моето недоверие към силите ми и отчасти в опасението да Ви въвлека в положение, в което Вие няма да намерите щастието, което заслужавате, тъй като, повтарям, Вие съвсем не ме познавате”.

Оценявайки тази кореспонденция от позициите на днешния ден не можем да не се съгласим с Н.Н.Кноринг, че в тази връзка  не е имало истинска любов, още по-малко страст. Прекалено странно е за един наистина влюбен човек да отправя призиви за “предпазливост, сдържаност и  благоразумие”  при сключването на брак. Очевидно ставало дума за увлечение взаимно, искрено, което би могло да завърши с брак. Няма значение дали Скобелев е изпратил това писмо, но, познавайки себе си, той е погледнал  истината право в очите и се е  отказал от брака с Головкина. В неговия живот това е била последната възможност да направи опит поне малко да укроти изгарящия го огън. Безполезно е да гадаем дали този брак би донесъл  семейно щастие на Скобелев - той тръгва по своя си път, който след няколко дни ще  го отведе във фаталното усамотено сепаре на един хотелски ресторант в Столешников переулок. 

И още едно събитие се случва в самия край на живота на пълководеца, което така и не получава обяснение. Скобелев дава нареждане на  вече споменатото по-горе упълномощено  лице и приятел И.И.Маслов да продаде скъпоценните вещи,които притежава , а също  ценните  книжа и акции.  И.И.Маслов наистина продава всичко това за   един милион рубли, огромна за времето си сума. За съпоставка ще отбележим, че годишният  доход на Скобелев като генерал  от инфантерията и командващ 4-ти армейски корпус е 7095 рубли, от които 1695 рубли са от заплата, 3000 рубли  му се  полагат  за храна, и 2400 са от надбавка. Пред познати Скобелев споделял, че парите му трябват за пътуване до Балканите, в България, където отношенията с турците отново се били изострили и грозели да прераснат в нов въоръжен сблъсък. В действителност обаче, според мнението на много от биографите на пълководеца,   с такива уговорки Скобелев маскирал някакво друго предприятие, за което не е искал да казва на никого.

Руският историк Е.А. Глушченко  изказва не лишеното от основания предположение, че Скобелев, който в душата си така и не могъл да се примири с Александър ІІІ и хората от неговото обкръжение,  смятал да излезе в оставка и да се върне при българите, чиято свобода той защитават през 1877-78 година  В България искрено са го обичали и ценили,а  българският княз още преди три години го канил за свой военен министър.

Не му е било съдено да се върне на Балканите и не само защото не му стигнал собственият живот - мистериозното изчезване на един милион рубли става първото препятствие. Обезсърчен, той разказва на приятели, че Маслов неочаквано се  бил побъркал, нищо не знаел, нищо не помнел и когато го питали за милиона, се криел под масата и лаел оттам като куче. След като доброволно се е  отказал от годеницата си,   Скобелев губи наглед  благонадеждния доверен човек и много пари. Цялата “ферганска война” струвала половин милион…

 По такъв начин съдбата сякаш теглила чертата на живота на пълководеца по всички възможни посоки.  

БЕЗВРЕМЕННАТА КОНЧИНА И ВЕРСИИТЕ ЗА НЕЙНИТЕ ПРИЧИНИ

Михаил Дмитриевич Скобелев умира на 25 юни 1882 година, ненавършил 39 години.  Смъртта на народния герой не на бойното поле, а в мирна Москва потриса Русия. Страната е в шок.  Руските и чуждестранните вестници и списания са изпълнени със съобщения за това печално събитие, поместват спомени на приятелите и съратниците на великия пълководец,  публикуват най-различни версии за неговата кончина.

Ще цитираме само няколко извадки от публикации, които илюстрират обстановката през онези дни. На 11 юли  списание “Ребус” в материала си “В памет на Скобелев” между другото пише:

“В нощта на 25 юни в Москва, в хотел “Дюссо” почина от разрив на сърцето Михаил Дмитриевич Скобелев. Тези думи с бързината на електрическа искра обиколиха цялата четяща Русия и отекнаха като тежко ехо в най-затънтените кътчета на нашата провинция. Популярната известност на този генерал, героя на най-тежките моменти през изминалата война, неговите победи на Изток, където той направи всичко, което беше по силите на военния гений; цяла поредица надежди, легендарни разкази за “белия генерал”,  разказвани всред войската и народа по време на изтеклата войн,  накрая самата обаятелна и изтъкната личност на Михаил Дмитриевич, притежаващ онази рядка магнетична сила, на  която е съдено да владее тълпата, да господства в най-решителните и неочаквани моменти,  да ръководи волята на масата, готова  безсъзнателно да се подчинява на най- невероятните желания на такъв човек - всичко това взето заедно  осигури на покойния герой гръмка слава за дълго време и името му, отразило в себе си упованията на съвременността, дълго ще се предава  от уста на уста с дълбока печал. Биографията на този  забележително изтъкнат човек сред безцветната маса  на съвремието ще стане скъпоценен материал за бъдещия историк и  той ще прочете не една скрита от нас мисъл в личността на героя, така  майсторски съединил в себе си идеалите на нашето време…”

Ето как  характеризира значението на Скобелев списание “Страна”: “…Какво знаем ние за вътрешния живот на онези хора, които възнасяме на щит, венчаем с лаври и смятаме за щастливци поради споходилата ги слава? В презрението на Скобелев към живота, в непрекъснатите  му предизвикателства  към опасността ние лично винаги предусещахме някаква вътрешна неудовлетвореност, някакъв безнадежден стремеж. Човек на пламенния почин, на увлечението, Скобелев  не винаги съумяваше да пресметне своите действия и думи. Но самата тази огненост в него будеше съчувствие. Сред общата ни апатия той беше истински “жив” човек. Той се прости с живота прекалено рано, прекалено рано за Русия, която виждаше в него не само своята гордост в миналото, но и своята надежда при възможна бъдеща опасност.

“Народът не познаваше Скобелев до последната война с турците. Битките,  в които се бе отличил в Туркестан  го обрисуват като смел и способен началник на авангарда, но името му още не се сливаше с народните чувства. Този момент настана за младия генерал  по време на плачевния първи период на последната наша война в Европа. Когато “трите щурма на  Плевен”, един след друг  ни поразяваха с болезнено недоумение и разочарование, окото на руския читател, ухото на неграмотния селянин жадно  ловяха вестите за чудесата от лична храброст на младия, красивия богатир, за блестящите подвизи на изкусния отряден генерал при превземането на Ловеч и Зелените хълмове. В онова печално време бе създадена Скобелевата легенда и в основата й лежеше правдата. Обществото, народът  се увличаха от Скобелев, уповаваха се на  него, защото искаха да вярват, въпреки  несполуките, и инстинктивно съзнаваха, че ние трябва да имаме талантливи вождове, че природната доблест трябва да  надделее и  над трудностите  на неприятелска почва, и над грешките, недостатъците, произтичащи от нашенското  нехайство, неподготвеност,  илюзията,  че войната, в края на краищата, ще е славна..  Ето смисълът , който  всеки влагаше по време  на трите щурма на Плевен в името на Скобелев, превръщайки го в свой любимец.  Последвалите събития доказаха, че народният инстинкт долавяше Скобелевата легенда.  .Мъжеството и дълготърпението на руските войни  с пълен блясък се потвърждаваше от самото начало, но най-сетне  се яви и изкуството на вождовете. Един от първите в  тяхната редица  се оказа Скобелев - при  обхода на Шипка, при  придвижването към Одрин …

Изминаха няколко години и  в оценката на неудачно предприетия Ахалтекински поход  общественото мнение отново посочи Скобелев като абсолютно самостоятелен пълководец, единствен оправдал общите очаквания. Скобелев организира експедицията срещу Гьоктепе обмислено, солидно и  икономиса на обеднялата хазна немалко милиони, като увенча със стабилен край  това дело. Специалистите по военно изкуство го оцениха справедливо и  признаха в негово лице пълководеца, на който може да се разчита и при воденето на голяма, европейска война.  А народът,  избрал своя  генерал-любимец в дните на униние, сега още повече обикна неговото име. Когато ставаше дума за вероятна война с могъщ съперник - от само себе си на всички уста  излизаше името на Скобелев”.

Парижкият кореспондент на немския “Кьолнски вестник” през онези дни пише: “Обратът, който политическите събития в Русия вземат, резките противоречия между руската национална партия, предводителствана от Аксаков и Катков, язвата на нихилизма и общата вяра в промените, не можеха да не окажат влияние върху такъв деен и честолюбив човек, какъвто беше Скобелев. Той трябваше да се присъедини към някаква партия, и когато той го направи, то й се отдаде и с душа и с тяло, което напълно отговаряше на неговия характер. За това, че той се присъедини към онази партия, която беше начертала на знамето си омразата към немците, че той  стана неин най-деен и могъщ апостол, ние, немците, можехме само да  съжаляваме и, естествено, да отговаряме на прочутия генерал със същите чувства, каквито той питаеше към нас.  Неговата смърт е невъзвратима  загуба за панславистката партия, доколкото никой от членовете й не се ползва с такава народна любов и с такава сила в армията, с каквито се ползваше Скобелев. В негово лице от руския живот изчезна онзи фактор, чиято бъдеща дейност още не можеше да се предвиди, но който при грядущи  усложнения би играл  извън всякакви съмнение така или иначе твърде важна роля. С неговата смърт Европа може би много е спечелила, но всичките му приятели и познати дълбоко скърбят за кончината на този  в най-висока степен  забележителен човек”.

Английският вестник “Таймс” констатира:”Съвременният свят не е толкова богат с герои, за да може без сърдечна болка да загуби един от тях. Такава загуба понесохме ние в лицето на генерал Скобелев, внезапно починал в Москва от сърдечна болест едва на 39-годишна възраст.  На житейското му поприще, колкото и да бе кратко то,  се прояви нещо, което изпъкваше с героични размери  през нашия век, направен от цивилизацията сравнително спокоен и циничен.  Смелост, стигаща до лекомислие, самоувереност, основана на самопознание, способност да комбинира, находчивост пред всевъзможни случайности, умение да въодушевява околните с мъжество и да им внушава доверие - тези отличителни качества на военния герой се съчетаваха в Скобелев до едно и бяха развити във висша степен”.

Друг английски вестник - „Стандарт” - отбелязва: “Преждевременната кончина на младия и храбър войн винаги възбужда сред хората  искрени съболезнования и симпатия, но ние се съмняваме, че някой друг от съвременните военачалници, без да е англичанин, напускайки сцената би могъл да предизвика такова всеобщо и неудържимо чувство на съжаление, подобно на това, което бе породено от известието за  края на блестящото поприще на генерал Скобелев. Той беше  враг на Англия , но  в Англия следяха подвизите му  с не  по-малък интерес, отколкото в отечеството му.  Всичките му съотечественици справедливо се гордеят с неговата доблест, а различните събития в неговия живот в главните си черти по-скоро изглеждат като страници от поетично произведение, отколкото делова проза на нашия век. И, разбира се, Русия не ще бъде към нас несправедлива, ако  предположи, че  отдавайки дължимото на паметта на великия вожд, ние тайно се радваме, че тя се е лишила от генерал, който, по думите на един от неговите почитатели ” беше предназначен за поста главнокомандващ  във война, която трябва да реши източния въпрос”.

Вестникът завършва своята публикация  за кончината на великия пълководец с думите “Съотечествениците на Скобелев трудно ще намерят кой да го замести. Самата му поява на неговия боен бял кон пред бойната линия бе достатъчна, за да възбуди във войниците ентусиазъм, какъвто едва  достигаха ветераните на Наполеон І.  Кончината на такъв човек в настоящия  критичен период от европейската история  е невъзвратима загуба за Русия.  Той оставя безсмъртно име във военните летописи на своето време и едва ли неговите съотечественици  могат да посочат пределите  на възможните перспективи,  до вчера още  открити пред младия победоносец”.

Цитираната по-горе констатация на един от най-големите английски вестници, че Скобелев бил враг на Англия, отразява мнението на определена чест от  британското висше общество.  Обаче към началото на 80-те години на ХІХ век то  е било явно остаряло.  Независимо от това служи за основа на една от версиите за гибелта на пълководеца, съгласно която за смъртта на Скобелев  било виновно британското разузнаване в Русия.  Тази версия съществува до ден днешен. Например  А.Варакин пише в  своята  статия  “Загадката на смъртта на Скобелев”, отпечатана  във вестник “Литературная Россия”, бр. 29 от 18 юли 1997 година : “…Хитроумното английско разузнаване, в което руски шпиони не са прониквали, като използва в своята дейност всякакви методи, в това число и масонски, за отстраняването на неугодните им, естествено,  предприемаше   мерки да  ”неутрализира” и Скобелев. Принципът на физическото отстраняване уж от “естествена болест” е по-скоро принцип на английското разузнаване, отколкото метод на германското. Исторически Англия в онзи момент беше повече заинтересована от това, отколкото всички останали, а и характеристиката на смъртта на генерала далеч не е “германска”, въпреки че  в Германия също се зарадвали на събитието”.

В основата на такова предположение и съответно на версиите за причините на смъртта  бе  проектът за поход на руските войски срещу Индия, разработван от Скобелев.

През 60-70 години на ХІХ век в руските военно-политически кръгове, които се занимават с проблемите на Изтока и Средна Азия, наистина съществува мнение, че е необходимо да се проникне в сферата на английските интереси в този регион и да се построи железопътна линия до Индия. За да даде на споменатите кръгове някакви практическа основа, Скобелев, който тогава се намира в Туркестан, разработва пред 1876 година “Проект за индийски поход” на руските войски. В самия край на Руско-турската война,когато руско-английските отношения се изострят поради   подкрепата, която Англия оказва на Турция,  Скобелев  представя на вишестоящото началство своята “Записка” за похода срещу Индия. Това не е план за превземане на самата Индия, а план за разпространение и укрепване на руските позиции чак до Кабул, при това  осъществен от относително малък контингент войски /45-48 хиляди войници и казаци с участието на военни отряди от афганистански племена/.

В съответствие с този план  военната акция трябвало да се предхожда от дипломатически маньовър. Руската дипломатическа мисия трябвало да спечели  управляващия Афганистан Шерали хан за съюзник на Русия, а Персия трябвало да се подтикне да завземе Герат. При това Скобелев разчитал, че населението на Индия ще въстане срещу британското господство, което веднага ще промени обстановката в полза на Русия. “Проектът” би могъл да стане част от реалната политика на Русия, обаче Петербург не може да го осъществи поради сложната военно-политическа обстановка в Близкия изток и  разстроеното състояние на руските финанси.  През април 1878 година Александър ІІ официално се отказва от проекта на Скобелев. Но задачата  за проникване на Русия в Средна Азия остава.

След няколко години в нова военно-политическа обстановка на Скобелев му се налага да претвори в живота някои положения от неговия “Проект за индийски поход”, когато се създават благоприятни обстоятелства за присъединяването  към Русия на земите от Южна Туркмения, на първо място оазисите Ахалтеке и Маримарв. Афганистан и правителството на Британска Индия са заети да изясняват отношенията си след втората британско-афганистанска война. Техеран, като използва в свой интерес част от туркменските племена, успява да  установи контрол над стратегически важния район.

През януари 1881 година  главната туркменска крепост е превзета от войските на Скобелев, а три години по-късно, в началото на 1884 година към Русия мирно се присъединява и  Южна Туркмения.

Поради това правомерно възниква въпросът дали  на англичаните им  е притрябвало да убиват Скобелев в средата на 1882 година , след като  е било абсолютно очевидно, че той вече смята за главен враг на Русия не Англия, а Германия?

Затова тъкмо “немската” версия за убийството на Скобелев получава най-широко разпространение и най-голям брой  привърженици, които знаели за нееднократните му нападки  по адрес на Германия и нейния канцлер Бисмарк.  Известно е било , че когато научил за смъртта на Скобелев, ,Бисмарк казал:  “Неговата смърт е равна на загубата от Русия  на стохилядна армия”.

Двете други основни версии  за  смъртта на Скобелев визират убийството му от царските тайни служби. Според официалната  версия  причина за смъртта на пълководеца е лошото състояние на неговото здраве.

“Немската” версия за гибелта на Скобелев, причастността  на  канцлера Бисмарк и немското разузнаване остава и днес, според мен, преобладаваща в руското обществено съзнание. Така в историческата повест на А.Ф.Королченко “Генерал Скобелев” е описана реакцията на Бисмарк  на антигерманската реч на Скобелев в Париж пред студентите от славянските балкански страни на 5 февруари 1882 година Целта на тази реч била да се даде нов принос в делото за сближаване на Франция със славянските страни, начело с Русия, срещу общия им враг Германия.

Ето един откъс от повестта:

“Германският глава, “железният канцлер” Бисмарк прочете вестника с хладно спокойствие.

-Този руски генерал е твърде смел в речите си. Необмислените му думи са не само вредни, но и опасни за него. Нали загиват не само в сражения. - Той  задържа поглед  върху приближения си  малко по-дълго от обикновено. След това нервно  засука мустак, разходи се из кабинета. - Този генерал трябва да се укроти, за да не смеят и други да злословят   за нашия фатерланд.

-Явол, - отговори му онзи. - Ние ще намерим начин да го накараме да млъкне.

Бисмарк се направи, че не е чул думите на подчинения си”. ,    Очевидно е, че в този епизод историческия и художествения жанр се смесват, доколкото тук, както и в цялата повест, конкретните исторически персонажи под собствените си имена се оказват в измислени ситуации.

Но фактът, че Бисмарк е знаел за Скобелев и неговите антигермански изказвания се потвърждава в труда на английския историк Алън Палмер “Бисмарк”. По мнението на Палмер, дейността на Скобелев “става причина за поврат в политиката на Германия”. И малко по-нататък той констатира: “Скобелевото изказване   в Париж  кара Бисмарк да мине от думи към дела”.

Но от това съвсем не следва, че Бисмарк е дал указание да се убие Скобелев.

Известна светлина върху обстоятелствата за гибелта на пълководеца и нейните версии  хвърлят писмата на съратника на Скобелев от Ахалтекинската експедиция генерал-лейтенант К.Н.Блюмер  до вестник “Утро России”, озаглавени “Убийството на Скобелев”. Ще цитираме  някои пасажи:

“Г-н Редактор!

Бъдете любезни да поместите във Вашия уважаван вестник моите възражения на статията на А.Ф.Снегирьов “Смъртта на Скобелев, отпечатана в бр.184.

Авторът твърди, че Скобелев е бил монархист “par excellence”. В действителност той с цялата си душа беше предан на личността на Александър ІІ, но това никак не се бе отразило върху политическите му  убеждения.

Отношението му към новия Император обаче  скоро се отклони в отрицателна страна, а когато  реакционната насока на неговото правителство окончателно се оформи, то Скобелев се опита да организира заговор с цел да се арестува царя и да се накара да подпише конституцията…

Не по-малко фантастично е твърдението, че  уж “организмът на Скобелев бил много разклатен,   случвало се е той да има сърдечни кризи” и  че “болното сърце не издържало”.

Впрочем г-н Снегирьов ни предупреждава, че научил всичко това от съдебния следовател И.П.Победимов, който  води лъжеследствието, но тъй като докато бе жив Скобелев никой  нищо подобно не можеше и  да предположи, то всички  тези заболявания, както и причините за смъртта, биха  могли да бъдат констатирани само след аутопсия на тялото, за която, естествено, би настоявала всяка сериозна следствена власт.

Но аутопсия на тялото по разпореждане на висшето началство не е правена, и ако г-н Победимов след подобно нелепо разпореждане и противозаконна намеса в неговите  прерогативи не се е отказал от следствието, то  се налага изводът, че той е действал въз основата на предварително получени инструкции.

Това не подлежи на никакви съмнения и по отношение на полицмейстер Огарьов, пристигнал незабавно след известието за смъртта на Скобелев.

По закон той беше задължен да се погрижи  до идването на следствената власт цялата обстановка да остане такава, каквато той я е заварил. Той обаче, като опитен полицейски фактор,  качи  трупа на Скобелев на файтон и  го откара в хотел “Дюссо”

По-нататък ние  ще видим по какви причини аутопсия на тялото не е могла да се състои, та подходящи лекари, готови да подпишат какъвто и да е предварително съставен акт, сигурно  са могли да бъдат намерени, и тогава легендата за разрив на сърцето би получила поне формално потвърждение…

Самият аз по  най-категоричен начин опровергавам онази, характеристика, каквато му дава в своята статия г-н Снегирьов, въпреки че  охотно допускам тя да е  била написана “bona fide”.

Скобелев  беше много издръжлив и по начало се отличаваше с добро здраве, никога не е  получавал нито  сърдечни, нито някакви други кризи. 

С констатирането на този факт се опровергава позорящата неговата светла памет клевета, че уж Скобелев, който едва бе навършил 38 години, бил  човек развратен, поради което му се налагало  да се стимулира при известни срещи.

Ако по гърба му били намерени следи от бой с пръчка, то това доказва, че убийците  са прибягнали към провокационна хватка  и са се гаврили с неговото мъртво тяло с цел да създадат мнима обстановка, дотолкова пикантна, че да изключи възможността за  гласност на разследването.

Бива си ги също и монахините на г-н Снегирьов, които били  огледали тялото на Скобелев по време на четене на псалтира до неговия гроб, само е неразбираемо как са могли да осъществят подобен фокус с вкочанения вече труп със скръстени на гърдите ръце, в резултат на което е абсолютно невъзможно да бъде  разсъблечен и  отново  облечен. Да, при гръмката популярност на Скобелев е трудно да се допусне, че за поне една минути около гроба му е нямало никой.

По-горе видяхме, как полицмейстер Огарьов, грубо нарушавайки своите задължения,  беше  узурпирал тялото на Скобелев.  Наглед оставало само да се пристъпи колкото се може по-бързо към аутопсия и да се състави акт за разрив на сърцето и възможни органични дефекти, но тук заговорниците се натъкнаха на неочаквано препятствие.

Сред интимния кръг на Скобелев имаше лекар /фамилията му е написана нечетливо/, с който той се запознал още по времето на турската война.

Като научава за случилото се и е убеден в наличието на престъпление, той заяви за правото си да присъства на аутопсията на тялото на своя корпусен командир.

Никакви “увещания” нямали въздействие върху упорития черногорец, затова “висшето началство” нямало друг изход освен да не допусне единствената мярка, която би могла да констатира истинската причина за смъртта на Скобелев.

Сега е разбираемо защо, въпреки здравия смисъл и елементарните изисквания на следствието, аутопсия на тялото на Скобелев не бе направена, а едничкият този факт е достатъчен да докаже, че цялото разследване на съдебния следовател Победимов  не е нищо повече от фарс в тази тежка трагедия.

Неудобната свидетелка-немкиня, естествено, беше депортирана извън пределите на Русия, накарана вероятно  предварително да подпише някакъв фантастичен протокол, на печата бе заповядано да мълчи, и  ”Святата Дружина” възтържествува.

Така трагично погина  в разцвета на силите си от ръцете на наемни убийци славният руски герой, пощаден от неприятелски куршум на толкова бойни полета.

Надявам се, че доктор /нечетливо/ е още  жив и здрав и  също ще изпълни молбата на г-н Снегирьов да хвърли светлина върху загадъчната /?/ смърт на Белия генерал.

Впрочем, доколкото авторът на статията очевидно се интересува от това, мога да му съобщя, като участник при изнасянето на ковчега, че  никакво паникадило не е падало.

Моля г-н Редактора да приеме моите уверения за  съвършено почтение.

                                                                                       К.Блюмер “

Писмото на К.Н.Блюмер наред с други свидетелства измъква   почвата изпод краката на привържениците на версията за крехкото здраве на Скобелев като причина за неговата смърт. Такава версия обаче остава официална и гласи, че Скобелев  починал скоропостижна в своята стая в хотел “Дюссо” от паралич на сърцето.

В това първо официално съобщение веднага се хвърля на  очи  подхванатото впоследствие от много автори несъответствие за мястото, където е склопил очи пълководецът.  Той умира не в хотел “Дюссо” / там на Театральный проезд е сградата, в която днес се намира Министерството на извънредните ситуации/, а в хотел  ”Англетер”. Това здание е запазена и до днес на ъгъла между Столешников переулок и Петровка.  В хотел “Дюссо” Скобелев отсяда, както  обичайно е правил при идването си в Москва. В хотел “Англетер”, разположен наблизо, на десетина минути пеша, той като  млад ерген е  отишъл,за да  “тушира стреса” и да прекара приятно  в компанията на смятаната по онова време най-красива кокотка в Москва Ванда /Шарлота Алтенроз/.

Първата неточност веднага поражда съмнения  за точността и на самата диагноза.

След аутопсия на тялото, извършена от паталогоанатома на Московския  университет Нейдинг в диагнозата се появява промяна  относно причината за смъртта, която настъпила в резултат на разрив на сърцето ,или на инфаркт на миокарда, казано на съвременен медицински език.

Въпросните неточности  дават допълнително аргументи на привържениците на четвъртата основна версия за гибелта на Скобелев, според която той е бил убит по поръчка на властите.

Тук е уместно да отбележим, че отношенията между новия Император Александър ІІІ и Скобелев явно не пасвали и  никак не напомняли отношенията между Александър ІІ и пълководеца.  Причините били много.  Смята се, че главните били две.  Първата от тях, за която  накратко бе споменато по-горе, е дълбокото недоволство на  Скобелев от решенията на Берлинския конгрес през 1878 година и от Бисмарк като главен инициатор на тези решения. Недоволство, прераснало в открита германофобия и стремеж да се формира антигермански съюз.  По различни поводи и в различни компании Скобелев след 1878 година и особено след 1881 година  прави симптоматични изказвания.   Пак тогава той започва да говори за антипатриотизма на руската интелигенция.

Ето откъси от едно негово изказване.

“…Нашето поколение преживява многозначително, небивало в историята време. Преди няколко века в международните отношения цареше хуманното право. След това настана епохата на терористичните актове, като спазването  по форма и нарушаването  по дух на  договорите се приемаше като израз на най-висша държавническа мъдрост”. /Впечатлението за тази констатация идва от нахлуването в Силезия на армията на Фридрих ІІ в нарушение на съществуващите тогава договори- В.Г./.

На нашия век бе съдено  на гърба си да изпита  правилото, че най-силният по отношение на уж най-слабия основава   поведението си на кръв и желязо, и  че силата командва правото.  Много знаменателно е, господа, че подобно официално признание на безправието, потвърдено от факти, в историята  още никога не е било огласявало.  

Нашето желязно време  налага на сегашното поколение велики патриотични задължения. Ще кажа по този повод, господа, че толкова по-болно е да виждаме сред нашата младеж  безброй болезнени утописти, които забравят, че в такова време като нашето, първостепенен дълг на всеки е да жертва всичко, в това число и своето духовно “аз”, за развитие  на силите на отечеството.

Ако, господа, в частните ни контакти чувството за  взаимно недоверие  не може да бъде на никого симпатично, то, напротив, крайното недоверие към всичко чуждоземно, което би могло да наруши историческите идеали на отечеството,  е патриотично задължение.Защото е немислимо да се допусне провъзгласените днес теории за тържеството на силното безправие над  най-слабото право да бъдат  притежание на само едно племе.  От всичко току що казано, струва ми се,  личи  как радостно  трябва отекнат патриотичните сърца, когато събитията се  стичат така, че вкарват в грешка прозорливия и талантлив отечествен неприятел. Това чувство  придобива особен оттенък, когато се намираш  сред хора, които с усилията си, доблестта, кръвта си  са спомогнали този неприятел да  сгреши!

На всички ви е известно, че високоталантливият ни неприятел сър Хенри Роулинсън в своето съчинение “Русия и Англия на Изток” още през 1875 година  заявяваше, че враждата на ахалтекинците ще принуди Русия към многогодишни и неизчислими разходи в хора и пари, ще я въвлече във вражда с Персия, ще я накара да заеме кордонна линия от фронтове от устието на Атрек  покрай целия оазис, и от Атрек до Мерв включително, и накрая главното, че в крайна сметка ще се наруши политическото могъщество на Русия в Средна Азия.

Радостно е, господа, че в днешния многознаменатален ден, стъпили върху далечната скъпа провинция,  ние имаме възможност фактически  да се убедим, че /…/ тежките предсказания на Роулинсън в нищо не са се оправдали.  На всички нас прекалено добре ни е известно положението на нещата, за да навлизаме  в подробното му разглеждане. Но много отдавна нашите средноазиатски, толкова буйни покрайнини, не са се ползвали с такова безусловно спокойствие, като сега.  Никога, може би от времето на похода на Мохамед шаха срещу Герат  и тясно свързаната с това събитие незабравимата дейност на граф Симонич, значението на руския посланик в Техеран не е било толкова първоопределящо.  С други думи обаянието  на руското знаме стои много високо, далеч на изток, отвъд пределите на покорената област. Това, естествено, няма да се откажат да потвърдят току що завърналите се от Серахс инженери.

Господа, на кого трябва да благодари отечеството за толкова благоприятния завършек на великото дело?”

Като изтъква прозорливостта на Александър ІІ в оценката на значението на Ахалтекинския плацдарм и участието на царския брат като командващ на  Кавказката армия, Скобелев продължава:

“С почтителна признателност  смятам себе си за щастлив да напомня тук за онази всестранна помощ, която ми оказаха най-близките помощници  на главнокомандващия  Кавказката армия, нашите централни военни управления, накрая министерството на външните работи. Нашият посланик в Техеран г-н Зиновиев не само улесни изпълнението на задачата, но, което е по-важно, осигури  здравината на резултатите.

Струва ли си да говоря за доблестта на несравнимите наши кавказки войски, с които  славните  туркменски и оренбургски техни другари се свързаха  чрез бойното братство!  Кавказките знамена в Ахалтекинската експедиция се появиха  веднага след блестящо издържаното кърваво бойно изпитание в Азиатска Турция и в Дагестан.  Болшинството от тези войски току що бе участвало в несравнимия в  нашите летописи щурм на Карс.

Прекалено голямо  бе наследството на славата, връчено на началника на експедицията, за да не се издигне сърцето му до висотата на духа на войските.А когато сърцето е на мястото си, то и победата е три четвърти осигурена.  Настина не мога да  не си спомня за тези войски без дълбоко чувство, за доблестния офицерски корпус. Нека  си спомним, господа, за падналите другари наши, да си спомним  за това как служеха, как се биеха, как умираха; да си спомним за незабравимия генерал Петрусевич - образец  на чувството за дълг, скромност и научна подготовка, да си спомним като какви герои загинаха /…/ княз Магалов, граф Орлов, Мамацев, Булигин, Зубов, Студински, Яблочков, Мархилев, Грек, Иванов, Кунаковски, Мориц, Нелепов, Юренев./…/

Да, господа, докато в руските редове има такива офицери, ние смело ще гледаме в лицето какъвто и да е високообучен неприятелски строй, /…/ а когато настане часът  на бойното изпитание, и ние ще се постараем да бъдем такива, каквито бяха те.

Остава  да ви кажа още няколко думи, но  тук ми позволете да заместя  винската чаша с чаша с вода и да ви помоля да бъдете свидетели, че нито аз, нито  никой от нас не говори и не може да говори под влиянието на ненормална възбуда.

Живеем в такова време, когато дори кабинетните тайни се пазят лошо, а казаното на такова събрание като днешното, така или иначе ще  стане известно, затова  предпазните мерки не са излишни.

 Опитът от последните години ни убеди, че ако руският човек случайно си спомни, че благодарение на своята история все пак принадлежи към народ велик и силен, ако, Боже опази, същият руски човек случайно си спомни, че сега руският народ представлява едно семейство с племето славянско, днес терзано и  подтискано, то тогава в средата на известни  доморасли и задгранични  чуждопоклонници  се надигат негодуващи вопли, и този руски човек, според мнението на тези господа, се оказва единствено под влиянието на ненормални причини, под влиянието на някакви вакханалии. Ето защо, повтарям, моля за позволението ви да отпусна чашата с вино и да вдигна чашата с вода.

И наистина, това е нещо много странно, защо нашето общество и отделни хора изпадат в плен на някаква странна плахост, когато  докосваме въпроса, напълно законен за руското сърце, явяващ се естествен резултат от цялата ни хилядолетна история. За това има много причини и тук не е времето и мястото  подробно да ги разглеждаме, но една от главните е онова прискърбно разединение, което съществува между известна част на обществото, така наричаната интелигенция, и руския народ.  Господа, всеки път, когато Царят - стопанин на земята руска се е обръщал към своя народ, народът се оказваше на висотата на своето призвание и исторически потребности на мига. С интелигенцията нещата не винаги бяха такива, и ако в трудни минути някой   се е излагал  пред царя, то това, разбира се, е била интелигенцията.  Предполагам, че това явление  има своето обяснение: космополитическият европеизъм не е източник на сила и може да бъде само признак на слабост.   Не може да има сила извън народа, а самата интелигенция представлява сила само когато е  неразривно свързана с   народа. Господа, днес, в деня, когато падна Гьоктепе, като си спомняме за  загиналите другари, за доблестта на войските, неволно ни се иска да наблегнем на доброто, святото. Един от най-славните ветерани от великата епоха на наполеоновите войни  -маршал Бюжо, обичал да казва, че на война убиват едни и същи хора.  Моето войнишко сърце  и скорошният опит ми подсказват, че тук са се събрали точно такива, за каквито говори маститият маршал.  Ето защо във войнишка среда моите думи ще бъдат приета само по войнишки,  като нямащи нищо общо с политиката в  дадената минута.

Господа, в същото това време, когато ние тук радостно сме се събрали, там, на бреговете на Адриатическо море, наричат нашите единоплеменици, които отстояват своите вяра и народност, разбойници и постъпват с тях като с такива! Там, в родната нам славянска земя, немско-маджарските винтовки са насочени в гърдите на хора с еднаква  с нас вяра /…/

Аз не се доизказвам, господа/…/ Сърцето болезнено се свива. Но за нас е велико утешение вярата и силата на историческото признание на Русия. “

Основната насоченост на речта на Скобелев е очевидна - тя е антигерманска, нещо повече - антиавстрийска, в защита на живеещите на територията на Австро-Унгарската империя славянски народи.

Другото голямо разочарование  за Скобелев е фактът, че Александър ІІІ прекратява реформите, започнати от неговия баща. Именно от такива  позиции  могат да се  разглеждат, според нас, речите, изказванията и постъпките на великия пълководец през последния период от неговия живот.  В съзнанието му все повече се засилват антидворцовите настроения. Н.Н.Кноринг цитира следните думи на Скобелев: “Времето е такова, живеем с недомлъвки. Неволно в паметта възникват думите на Грановски по повод смъртта на Белински. “Каква епоха преживяваме! Силни хора са  прекършени. Те се озъртат тъжно, потиснати от тъпо равнодушие, нещо ново се чува… Но къде е правдивата сила?”

От тази характеристика проличава, че Скобелев  е познавал трудовете на водещите писатели и публицисти от  четиридесетте години. Но той възприема тези и други произведения на публицисти, писатели, историци не пряко, а след критично преосмисляне и съпоставка с други произведения и факти от реалната действителност. За това свидетелстват в частност неговите писма до чичо му А.В.Адлерберг: “През последно време се увлякох от изучаването, частично по документи, на историята на реакцията през 20-те години на нашето столетие. Колко  жалко е, че човечеството често  само се върти в омагьосан кръг.  Какво само не изобретяваше Меттерних, за да изтласка необратимо Германия и Италия  отвъд  границата на неизгладимите впечатления, породени от френската революция. Тридесет години подобно управление  доведоха в Италия -  до пълното тържество на тайните революционни  сдружения, в Германия - до метежа от 1848 година, до финансово банкрутиране и, което е най-важно, до смаляване в обществото на нравствени и умствени начала, създавайки безсилно, полусънено поколение. В областта на външната политика  отговор на Меттерних дадоха Солферино и Садова… През нашия век повече, отколкото по-рано, обстоятелствата, а не принципите определят политиката”.

 Тъкмо   социално-икономическите обстоятелства , оформили се в Русия през 70-80-те години , той сочи като причина за нарастващия “нихилизъм” - революционното  движение и терора на народниците.  И отговорен за тези кризисни  обстоятелства той смята Двора.

Много биографи на пълководеца и негови съвременници, по-специално барон Н.Н.Врангел, разказват, че през юни 1881 година в апартаментите на Д.П.Дохтуров се били събрали дворцовият министър граф Воронцов-Дашков, началникът на царската охрана генерал Черевин, генералите Драгомиров и Скобелев, княз Шчербатов и самият Врангел. Отначало говорили за “стопанина” /Александър ІІІ/ и го характеризирали негативно.

След това станало дума за вътрешното положение в Русия.  Всички били съгласни, че “самодържавието си копае гроба”.

След като повечето от гостите се разотишли, Скобелев, по навик крачейки из кабинета и пощипвайки бакенбардите си, проговорил:

” - Нека си приказват! Тези песен вече сме я чували! И все пак в края на краищата  цялото им дюкянче ще хвръкне  нагоре с краката. Ще хвръкне - повторил той, наслаждавайки се на всяка  своя крачка. - И така им се пада.

• - - Ще хвръкнат, ще хвръкнат, - отговори Дохтуров, - но едва ли трябва да се радваме на това. Че и ние с тебе ще хвръкнем заедно с тях е половин беда, току виж и Русия хвръкнала…

- Глупости  - прекъсна го Скобелев, династиите се менят или изчезват, а нациите остават”.

Скобелев още тогава, през 1881 година, сякаш предвиди февруари 1917 година

П.А.Кропоткин, теоретик на анархизма, княз и учен, в своите мемоари пише, че Скобелев уж предлагал на Лорис-Меликов и граф Игнатиев да арестуват Александър ІІІ и да го заставят да подпише манифест за конституцията.   

Логично е да се предположи, че подобни изказвания  достигали до най-близкото царско обкръжение и до самия Александър ІІІ. Не е случайно, че след Ахалтекинската експедиция, когато Скобелев е приет  от новия Император, приемът минава в подчертано суха и хладна атмосфера.  Царят дори не се поинтересувал за действията на експедиционния корпус, въпреки че Скобелев бил в правото си да очаква такъв интерес към  извършеното от него.

Тогавашният обер-прокурор на Светейшия синод К.П. Победоносцев, обезпокоен от станалото, пише до Александър ІІІ писмо, в което отбелязва : “Сега в града се говори, че Скобелев е бил огорчен и сконфузен от това, че Вие не сте показали желание да знаете подробности за действията на неговия отряд и за експедицията, която се  радва на  всеобщо внимание и която беше последното главно военно дело, извършено  в предишното царстване”.  Обер-прокурорът на Светейшия синод придава на този въпрос особено значение, тъй като разбира цялата опасност от преминаването на талантливия военачалник в лагера на откритата опозиция.  Той съветва царя да “привлече към себе си Скобелев сърдечно”, тъй като Русия се нуждае от хора “способни не само да приказват, но най-главното - способни да действат в решителни минути”, а Скобелев, както отбелязва Победоносцев, не само умее да действа, но притежава воля и разум, и изразява съжаление, че такива хора не са никак  много .

В дадената ситуация  царят  е необходимо да привлича на своя страна хора на действието, подобни на Скобелев, а не да ги отблъсква със своята недоброжелателност. Победоносцев съветва Александър ІІІ да не обръща внимание, че Скобелев, както се говори, бил безнравствен човек. “Лично може  човек  и да е  такъв, но в същото време  може да бъде носител  на велика нравствена сила и да има грамадно нравствено влияние върху масите. Скобелев, пак ще кажа, стана  голяма сила и придоби грамадно нравствено влияние върху масата, тоест хората му вярват  и го следват”.

По такъв начин  К.П.Победоносцев, независимо че  заема различни  идейно-политически позиции, дава на Скобелев изключително позитивна характеристика, изтъквайки неговата воля, ум и решителност, огромното му влияние върху вътрешнополитическия живот на страната и голямата му популярност  сред народа.

Разбира се Александър ІІІ могъл да има предвид такава характеристика, но не било задължително да я следва, доколкото  разполагал и с други източници за информация.

При всички положения   гореизброените версии за гибелта на Скобелев имаха и имат своите привърженици и поддръжници,  а те - своите аргументи.  Но за  повече от 120 години, които са изминали от гибелта на пълководеца, някакви нови факти, подкрепящи една или друга версия, не са се появили и занапред едва ли ще се появят. Въпросите обаче останаха.

По най-добър начин, според нас, ги е обобщил историкът В.К.Волков в статията си “За смъртта на Скобелев”, поместена в “Российская историческая газета” през юни 1999 година Тези въпроси звучат по следния начин/ в скоби са посочени имената на авторите, които са ги поставили:

 1/От кого се е опасявал Скобелев, когато на 24 юни 1882 година един ден преди смъртта си посетил Иван Аксаков, за да му предаде своите документи , и  му казал при това “Страхувам се, че ще ми ги откраднат. От известно време съм станал подозрителен.” /Филипов М.М. “Скобелев. Неговият живот и дейност - военна, административна и обществена”, СПб, 1894/.

2/ Кой е откраднал книжата, оставени от генерала у И. Аксаков? Какви книжа са били те? Не са ли били, както предполагала Ж.Адам, планове  за война с Германия? /Адам Ж. “Генерал Скобелев” СПб, 1886/.

3/ Отговарят ли на истината спомените на известния колекционер П.И.Шчукин, който се позовава на думите на министъра на вътрешните работи граф Д.А.Толстой, че Скобелев бил намерен в стая на хотел “Англия” на  ул. Петровка в будоара на немска кокотка, гол, вързан и мъртъв? /Шчукин П.И. “Из спомените” - Руски архив, 1912.№8/

4/ Защо В.В.Яшеров нарича “необосновано обяснение”  изявлението на властите, че следите от насилие върху тялото на генерала са по същество  конфертативно /възбуждащо/ средство, което  е предизвикало  сърдечна криза. /Яшеров В.В. “Как е умрял Скобелев”- “Русский вестник”. 1904, №10/

5/ Защо е трябвало професор Боткин да пътува от Петербург със специален влак при един вече мъртъв човек, и защо неговите вътрешности след анатомиране са били откарани от професора в Петербург? /Яшеров В.В./

6/ Защо въпреки настояванията си лекарят-черногорец /чиято фамилия, за съжаление, е написана от автора на писмото нечетливо/, приятел и съратник на покойния, не е бил допуснат до аутопсията на тялото на своя корпусен командир? /Блюмер К.Н./ Впрочем, както заявява Каспар Николаевич,  никаква аутопсия въобще не била правена,  съобщенията за нея са измислица на властите.

Няколко свързани с трагедията въпроси поставя в статията си и самият В.К.Волков. По-конкретно, къде се дянал лакеят на “камелията” - немкинята Ванда /Шарлота Алтенроз/, който  свидетелствувал, че в полусън чул от нейната стая “гласове, които сякаш се карали”? Защо “камелията” Алтенроз  приела Скобелев не сама, а с още една “камелия”, която след гибелта на генерала също неизвестно как изчезнала? Кой бил онзи тайнствен военен, който откарал вече подпийналия Скобелев   до хотел “Англия”, а след това побързал да се отдалечи нагоре по ул. Петровка?

Авторът цитира пасажи от  разказа на Ф.Дюбюк за “Свещената дружина” - придворна аристократична група, която била осъдила Скобелев на смърт. Ф.Дюбюк се позовава на сведенията, получени  от С.А.Муромцев, известен руски юрист, който по-късно става председател на Първата Държавна дума. “Правителството на Александър ІІІ, след като се увери, че Скобелев се кани да  организира преврат и да свали династията Романови,  учредило под председателството на Великия княз Владимир Александрович особен таен съд в състав от 40 души.Този съд с болшинство от 33 гласа  осъдил Скобелев на смърт и възложил на  офицер от полицията  да изпълни  присъдата. Волята на съда била изпълнена, изпълнителят  получил по-висок чин и голямо парично възнаграждение.

В хотела “Англия” Скобелев и споменатата жена, получила впоследствие прякора “Смъртта на Скобелев”, прекарвали времето си весело и шумно. В същото време в съседната стая някаква компания се държала също така бурно, изведнъж започнала да вика “ура” и да провъзгласява наздравици за народния герой. Скобелев се заинтересувал от съседите и, след като разбрал от лакея, че компанията се състои от петима млади московски дребни  търговци, им изпратил за благодарност пет чаши с шампанско. Същият лакей донесъл обратно една чаша шампанско, Скобелев я изпил на екс  и веднага издъхнал.

Под маската на дребни търговци се забавлявали тайни агенти, а в чашата с шампанско била добавена голяма доза цианкалий” /Дюбюк Ф. “Смъртта на Скобелев”.сп.”Голос минувшего”. 1917 №5/6.

Според други сведения генералът бил отровен с кураре.

Липсата на достоверна информация  при всички случаи поражда слухове, предположения  и измислици. Естествено,това не е добре. Но когато измислиците  се обличат в художествена форма от перото на писатели и други съчинители, то четенето им  може да е  даже интересно.  Така в криминалния роман на Б.Ю.Акунин “Смъртта на Ахил” се разказва как неуязвимият в боя Ахил, т.е. Скобелев, обрисуван в образа на генерал Соболев, загива в резултат на съперничеството на немското разузнаване и царските тайни служби, които открили неговата ахилесова пета.

Черта под споровете  между привържениците на различните версия за гибелта на пълководеца може да тегли цитат от речта на  преосвещеният  Амвросий, епископ Дмитровски, произнесена на погребението на Скобелев: “Много въпроси и недоумения възникват в ума по повод преждевременната и неочакваната кончина на знаменития герой Михаил Дмитриевич Скобелев”.

Тези въпроси и недоумения остават, както бе посочено, и до ден днешен.

Когато  Скобелев умира, погребва го не само Москва, но цяла Русия. За панихидата пристигат от Петербург Великите князе Алексей и Николай.  Църковният обред се  провежда до Червените врати в храма на Тримата  Светейши, който е построил още дядо му Иван Никитич. Необичайно силно впечатление на всички присъстващи направила цитираната реч на владиката Амвросий.

“На героя пълководец, равен на Суворов” - гласял краткият  надпис върху венеца от Генералния щаб. И в тази оценка нямало преувеличение. Рисунка на Скобелев в ковчега прави братът на Антон Павлович Чехов - Николай Чехов.

В телеграмата  от Императора до сестрата на Скобелев Надежда Дмитриевна между другото се казва “Загубата за руската армия е незаменима… Тъжно, много тъжно е да губим толкова полезни и предани на делото си дейци”. 

Погребението на Скобелев се превръща в истински народно. Траурният влак с ковчега пътува до Рязан  по коридор, образуван от маси народ, стълпили се от двете страни на железопътната линия.  Селяните оставили работата в полето, работниците напуснали заводите и фабриките, всички излезли  край гарите и железопътната линия.  Край самия влак мнозина стояли на колене под жежкото слънце. Налагало се влакът непрекъснато да спира. Всяко село се явявало със своя процесия, свои икони.  Селяните отслужвали по пътя стотици панихиди. Повечето села излезли насреща на влака с хоругви, което било абсолютно изключително и небивало.  Понякога пред  движещия се влак  пламвали стотици светлини - селяните излизали със свещи и ги запалвали в очакване на тленните останки на героя.

Съпровождащият влака В.И.Немирович-Данченко си спомня: “В крайна сметка  ни се струваше, че това не е погребение на един човек, а сме свидетели на някакво грандиозно природно явление… През тази толкова величава изразена народна воля, признала Скобелев такъв, какъвто е бил,  отстъпваха и завистта, и тъпата вражда… Отсега нататък, дори някога пак да се надигнат, те няма да са страшни за неговата памет…Жалки и бледи ще изглеждат на всеки… Легендата е умряла и е погребана… Какво ще заеме нейното място сред всекидневната пошлост и делничната посредственост?…

Влакът наближи Раненбург, днес град Чаплигин, Липецка област. Тук очакваха ковчега селяните от село Спаское. От железопътната гара до гробището /над 30 км/ те го носеха на ръце, облечени в домашни дрехи и обути в опинци, и по руски обичай го погребаха редом с неговите баща и майка”.

СКЪПА ПАМЕТ

Скоро след смъртта на пълководеца, Император Александър ІІІ в желанието си войската и флотът да се сплотяват, спомняйки си великите доблести,  заповядва корветата “Витяз” занапред да се нарича “Скобелев”.

 Десетки  автори, писатели и журналисти, военни, служили със Скобелев  и под негово командване, се хвърлили да пишат спомени за неговия живот, дейност  и подвизи. Техните произведения представляват днес цяла библиотека.

Така наскоро след кончината на пълководеца  бял свят виждат три брошури:

 ”Михаил Дмитриевич Скобелев - неговият живот и служба за родината, с два  портрета” ” М.1882, 81 стр.

“Жизнеописание на Михаил Дмитриевич Скобелев с  негов портрет и снимка на почерка му” СПб.1882. 32 стр.

 ”Очерци за бойния живот на Михаил Дмитриевич Скобелев. Кончината му и последната почит към него от името на руския народ” М. 1882. 32 стр.

През последвалите години излизат още няколко книги за Скобелев, сред които следните:

Соколов А. “Белият генерал - руският народен герой  Михаил Дмитриевич Скобелев. Неговият живот, подвизи, храброст и добродушие”. Ч. 1-2. СПб. 1888. 272 стр.

Филипов М.М. “Скобелев.  Неговият живот и военна дейност” Биограф. очерк СПб. 1894.96 стр.

Струсевич А.  “Един от богатирите на ХІХ век. Популярен очерк /с  карти/”. Остров. 1899.287 стр.

Фон Дитмар С. “Скобелев.  25 години от кончината му. 1882-1907.” Харков.1907.24 стр.

Казначеев И.В. “Генерал-адютант Михаил Дмитриевич Скобелев. 1843-1882. Биограф. очерк.” Пг 1916. 55 стр.

Минават  години, но интересът към личността и дейността на Скобелев не увяхва По повод  двадесетата годишнина от неговата кончина  бял свят вижда вече цял “Библиографски указател на литературата, касаеща биографията на Скобелев”. 20 години от неговата кончина” СПб.1902. Негов автор е капитан М.И.Полянски . Това е единственият указател на литературата, посветена на живота и делото на изтъкнатия пълководец. Първоначално е било предвидено указателят да се напечата във ” Вестник на Дружеството на ревнителите на военните знания”. Обаче интересът към личността на Скобелев оправдава издаването на  подготвеният текст  в отделна книга.  До 1912 година този указател  непрекъснато се допълва и многократно препечатва. Започвайки от 1886 година в него са посочени книги, списания, вестници,  над 250 заглавия  на различни езици.

След няколко години, през 1903 година, М.И. Полянски издава още един труд за Скобелев, озаглавен “В памет на Михаил Дмитриевич Скобелев”.

В този неголям по обем труд се съдържат огромно количество биографични сведения и любопитни факти, взети от многочислени източници, още тогава малко достъпни за болшинството от четящата публика.  В текста фигурират материали за детството и юношеството на Скобелев, за незавършеното му следване  в Петербургския университет, за обучението в Николаевската академия на Генералния щаб, оценките, с които той завършва  академията. Отделни глави са посветени на службата му в Средна Азия и на Балканите, семейния живот, политическите пристрастия,  връзките със славянофилите и т.н. Пак там са цитирани резултатите от медицинските изследвания на лекаря Хайфелберг, роднинските връзки на семейство Скобелеви. Много страници М.Полянски  посвещава на колоритната фигура на дядото на героя - генерал Иван Никитич Скобелев.

Като сериозно  историческо изследване се явява нееднократно цитираната по-горе книга на Н.Н.Кноринг “Генерал Михаил Дмитриевич Скобелев - исторически етюд”.  Тя е издадена в Париж през 1839 година , а през 1992 година е препечатана  в Москва в сборника “Белият генерал”. Николай Николаевич Кноринг бил военен моряк, капитан І-ви ранг, емигрирал през 1920 година  с руската ескадра в Тунис, а оттам във Франция. Той е бил женен за дъщерята на племенника на генерал Скобелев и е имал възможност  да използва за написването на книгата си личния архив на пълководеца, частично оцелял и изнесен от роднините му зад граница.

На огромното количество книги, които дават висока оценка на личността и бойната дейност на Скобелев, противостои зложелателната брошура на Г.К.Градовски “Скобелев. Етюд по характеристика на нашето време и неговите герои “/ с три чертежа/ СПб.1884. 113 стр.  В нея авторът прави опит да развенчае покойния. Градовски събира  всички обвинения, битували сред завистниците и противниците на пълководеца, които смятали, че Скобелев нямал нито ум, нито талант, че подвизите му били раздути, пропуските - туширани и т.н. Съвременниците на Скобелев сметнали този труд за мръсен пасквил на един завистник.

Много съвременници са написали спомени за изключително ярката и самобитна фигура на Скобелев.  Сред   тях ще посочим: Витмер Е.А. “Какво съм видял, чул, кого съм  познавал”: / Генерал Левицки. Спречкването му  със Скобелев/. Б.м.Б.г. 147 стр.; Адам Ж. “Генерал Скобелев. Спомени на г-жа Адам /Жулиета Ламбер/”. СПб. 1886.56 стр.; Гриньов С.А. “Скобелев. Отвъд Дунава. Спомени”. Киев.1894. 92 стр.;  Майер А.А. “Една година в пясъците. Скици и очерци за  Ахалтекинската експедиция 1880-1881″ /Из спомените на един ранен/. Кроншад. 1886. 261 стр. И  много други…

По-горе бяха цитирани спомени за Руско-турската война  и Скобелев на неговия ординарец Петър Дукмасов.

Дукмасов произхожда от бедно дворянско семейство, започва Руско-турската война като строеви армейски офицер.  Има репутацията на отчаян смелчак, главорез и гуляйджия, който се забърква във всякакви опасни начинания, без да се замисля много-много.  Бил е храбър, изпълнителен и честен.  Става ординарец на Скобелев случайно, след като с чест изпълнява няколко опасни поръчения на генерала в навечерието на боевете за Плевен и Ловеч. В качеството си на ординарец на Скобелев Дукмасов изминава цялата военна кампания от 1887-1878 година  чак до подписването на мира. В спомените си той  обрисува  забележителната личност на пълководеца, неговите навици, възгледи, недостатъци. Той съобщава на потомците всички дреболии, епизоди, сценки за този необикновен човек, по които може да се съди за характера му, убежденията, вътрешния свят.

Свои спомени за Скобелев  оставя и изтъкнатият руски художник Васили Василиевич Верешчагин: “На война. Спомени за Руско-турската война през 1877 година на художника В.В.Верешчагин. С множество рисунки на автора и снимки на неговите картини”. М.1902.317 стр.; “На война в Азия и Европа. Спомени на художника В.В.Верешчагин”. М.1884.370 стр.

На младини В.В.Верешчагин учи в Александровския корпус, а по-късно в Морския. Без да е завършил военно образование, той  започва да се занимава с живопис и става художник-баталист. През 1867 година Верешчагин е командирован в Туркестан  при нееднократно споменавания тук генерал-губернатор К.П.Кауфман. Тогава става запознанството му със Скобелев. В Туркестан художникът не само рисува, но и взима участие във  бойни операции, заради което е награден с Георгиевски кръст. Войната от 1877-1878 година Верешчагин  изкарва на Балканите.

 През 1904 година по време на Руско-японската война той се намира в Порт-Артур и загива заедно с вице-адмирал С.О.Макаров на броненосеца “Петропавловск”,  взривен от мина.

Верешчагин се познава със Скобелев в продължение на много години и поддържа с него дружески отношения.  По време на Руско-турската война  той неведнъж наблюдава необичайното хладнокръвие и самообладание  на своя приятел, когато той се намира в опасни ситуации под вражески огън. Верешчагин е свидетел и участник на боевете край Плевен, Ловеч, Шейново, Зелените хълмове и остави за това подробни разкази.

Спомените му са богато илюстрирани с репродукции от негови картини и  огромно количество рисунки от натура - братските могили на руските войници, турски села, български къщи, жанрови сценки и т.н.

Доста интересни и съдържателни спомени за прославения пълководец ни е оставил известният руски журналист и пътешественик В.И. Немирович-Данченко, за когото вече стана дума по-горе. Немирович-Данченко В.И. “Скобелев. Лични  спомени и впечатления” М. СПб.1882.

Василий Иванович Немирович-Данченко получава военно образование в Московския кадетски корпус. В качеството си на военен кореспондент той присъства на фронтовете на Руско-турската и Руско-японската войни. Многократно взима участие в бойните действия.  За преминаване на Балкана и боевете край Плевен той е награден с Георгиевски кръст.

Мемоарите му са написани ярко и емоционално. Ето какво пише самият автор: “Моята книга е просто поредица откъслечни спомени за него. Тук  е изложено само това ,което самият аз  съм видял, и ако от моя разказ пред читателя  изпъкне обаятелната фигура на Михаил Дмитриевич, ако той му стане толкова близък и скъп, колкото беше той близък и скъп на хората, които поддържаха с него тесни отношения, познаващи го не като генерал, по докладните и писмата от войната, а като човек, то аз ще смятам целта си за достигната…”.

Немалко книги са написани за бойната дейност на Скобелев . Сред тях са например:

Чанцев И.А. “Скобелев като пълководец. 1880-1881. Исторически очерк. С портрети, факсимиле, писма и речи на Скобелев” СПб.1883. 171 стр. Зайончиковски А. “Настъпателният бой според опита на действията на генерал Скобелев в боевете край Ловеч и Плевен /27 и 30 авг./ и Шейново”. СПб.1893.230 стр. Ексадзе Б.С. “Скобелев  Задкаспието. Очерци за Ахалтекинската експедиция  1880-1881 година” М.1914. 128 стр. Маслов А.Н. “Завоюването на Ахалтеке” 2-ро изд.  С приложени материали върху биографията на Скобелев” СПб.1887.326 стр.

Към този жанр може да бъде отнесена и многотомната “История на руската армия и флота”, два тома от която са посветени на историята на Руско-турската война 1877-1878 година /т.11/ и на завоюването на Средна Азия от Русия /т.12/.  Това великолепно издание е напечатано на луксозна хартия, придружава се от обширен илюстративен материал, с множество планове, схеми, чертежи и с подробен разбор на военните операции.

С  фундаменталност се открояват  труда на А.Т.Куропаткин. “Действия на отредите на генерал Скобелев по време на Руско-турската война от 1877-1878 г: Ловеч и Плевен” в 2 части. СПб. 1885.

Бъдещият главнокомандващ в Руско-японската война от 1904-1905 година по време на Руско-турската война  служил с чин капитан като началник щаб при Скобелев, който високо ценял неговите способности. Когато Скобелев оглавява Ахалтекинската експедиция, той успява  да уреди   А.Н.Куропаткин да бъде прехвърлен при него, въпреки че последният  тогава е  в състава на друга армия. Двутомният труд е написан от автора с използването на огромно количество военни документи: заповеди, разпореждания, донесения на разузнаването и т.н. Двата тома са снабдени с голямо количество карти, схеми, планове.

В четиритомния труд на Гродеков Н.И. “Войната в Туркмения. Походът на Скобелев през 1880-1881 г” т.1-4. СПб. 1881-1884., историята на Ахалтекинската експедиция е осветлена най-пълно.  Авторът подробно описва хода на кампанията, като снабдява всяка глава с максимално количество приложения: ведомости, рапорти, циркуляри, разпореждания, инструкции, сведения  за запасите от огнестрелно оръжие и храни,  консумативите в лазаретите и т.н.  В същите приложения могат да се намерят договорите за доставка на камили за нуждите на експедицията и договорите за наемане на техните водачи, описания на шатрите  и туркменските палатки - юламейки, писма  на  Скобелев и писма, адресирани до него. В книгите има много илюстративен материал - портрети на руски военни дейци и на техните противници - текинци, гравюри с  пейзажи на градове и местни населени пунктове. Освен всичко друго изданието е съпроводено със значително количество карти, схеми, таблици.

Авторът на този фундаментален труд Николай Иванович Гродеков е професионален военен, взел участие в пет кампании. По време на Ахалтекинската експедиция той е началник на щаба на Скобелев, написал е немалко други книги по история, география и етнография на Средна Азия.

  Вече цитирахме извадки от “Заповедите на генерал Скобелев /1876-1882/”2-ро изд. СПб.1913, издадени под редакцията на А.Н.Маслов, военен писател и учен, близък приятел на генерала. Те са интересни както от военна гледна точка, така и чисто по човешки.  Съдържат материал, който позволява да се разбера характерът на забележителния пълководец и причините за необичайната му популярност сред войниците.  В този сборник влизат избрани заповеди от всички периоди на дейността на Скобелев,   като се започне  от 1876 година, когато той е назначен за командващ войските на Ферганска област, и се завърши със заповедите от 1881-1882 г  на 4-ти армейски корпус, чието  командване той поема след  експедицията срещу Ахалтеке. 

За Скобелев пише и участникът в Руско-турската война Сергей Константинови Гершелман, бъдещият командващ Московския военен окръг и Московски генерал-губернатор.  Той се позовава върху впечатленията си,  получени в хода на бойните действия на Балканите, и  изучаването на живота и дейността на Скобелев. Статията му “Нравственият елемент в ръцете на опитния началник” е поместена във “Военный сборник” № 12 през 1888 година и разглежда темата,  като взима за пример Ахалтекинската експедиция под ръководството на Скобелев. Той издава и книгата “Нравственият елемент в ръцете на Скобелев”. Гродно.1902.175 стр. /По  епизоди от Руско-турската война 1877-1878 година и времето, когато е командвал 4-ти корпус/.

Възгледите на Скобелев за взаимната зависимост между  войната и политиката  се разглеждат в книгата на Д.Д.Кашкаров “Възгледи върху политиката, войната, военното дело и военните хора на Михаил Дмитриевич Скобелев”/СПб.1893.260 стр./, и в книгата на В.А.Апушкин “Скобелев за немците. Неговите завети  към славянството”. Пг. 1914.100 стр.

Допреди 1917 година са написани няколко книги, в които личността на Скобелев е пресъздадена със средствата на художественото слово. Сред тях са:

 Красницки А.И. “Белият генерал” ,Повест-хроника за живота на генерал Скобелев.СПб. М.316 стр.

 Ермилов В. “Белият генерал, неговите геройски подвизи и завети за офицерите и войниците” М.1915. 32 стр.

Гаевски Ф.В. “Привет за славния руски герой Михаил Дмитриевич Скобелев след завръщането му от Ахалтекинската експедиция”. М.1914. 142 стр.

Общо според нашите пресмятания преди 1917 година в Русия, а след  това през 20-30-те  години и зад граница  за великия пълководец са написани и издадени  60 книги.

 В началото на ХХ век възниква идеята да се увековечи паметта за Скобелев с паметник и тя бързо печели многобройни привърженици във всички кътчета на Русия.

 Първият паметник на Скобелев е издигнат наскоро след смъртта му в местността Орани, Виленска губерния. А в самия град Вилно /станал по-късно Вилнюс/ към военния клуб е бил отворен музей на Скобелев.

През 1907 г в памет за хуманното му и справедливо управление на негово име е наречен  централният град на Ферганска област, а на централния площад му  е издигнат паметник.

През 1911 година в украинското село Уланово /Глуховски район, Сумска област според сегашното административно деление/, което се намирало на 42 км. от град Глухово, са открити паметник на Скобелев и инвалиден дом с капацитет 100 места за низшите  армейски чинове под покровителството на Скобелевия комитет, за който ще стане дума по-нататък.

През 1910 година  живеещите в село Уланово съпрузи Кудашови - Владимир Николаевич и Анна Елисеевна, предават в дар на Скобелевия комитет цялото  си недвижимо имущество. В една от сградите на тяхното имение е открит приют за  инвалиди от войната.

На 24 юни 1912 година,  по повод  тридесетата годишнина от смъртта на Скобелев в центъра на Москва на Скобелевия площад /бивш Тверской/  му е издигнат величествен паметник. Проектът е изработен не от професионален архитект, а от полковник П.А.Самонов. Самият паметник е изграден с народни пари, събрани с подписка .

50 години преди тази дата, през 1862 г в Новгородския Кремъл бил открит паметникът “Хилядолетието на Русия”. На паметника, който според замисъла на автора трябвало да “благовести на потомците за героичното минало на Русия” - имало 129 скулптури, въплъщаващи силата, героизма, волята и духовното величие на руския народ.  Ако паметникът би бил издигнат по-късно, то скулптурата на Скобелев, починал в  годината, когато Русия действително навършила хиляда години, би била 130-тата. Да, действително през  първото   хилядолетие от съществуването си  Русия  е имала 130 велики синове и дъщери, т.е. средно по 13 души  на всеки век. Скобелев е един от тях.

Към 1917 година практически във всеки руски град, не само голям, но и по-малък, в селата и  поселищата имало улици или площади, назовани с неговото име. В Петербург  имало Скобелев проспект, а в Москва - Скобелев площад.

През 1904 година в разгара на Руско-японската война, когато на фронта  се появили много ранени и инвалиди, по-голямата сестра на Михаил Дмитриевич,  княгиня Надежда Дмитриевна Белоселска-Белозерска излиза с инициативата да се създаде благотворителен Скобелев комитет в памет на нейния велик брат.  Пълното му наименование е “Комитет на името на генерал-адютанта Михаил Дмитриевич Скобелев за   подпомагане на  загубилите на война способността  да се трудят военни”.

В състава на членовете-учредители на Скобелевия комитет влизат следните лица:

Председател - княгиня Надежда Дмитриевна Белоселска-Белозерска, генерал-адютант княз Константин Еспенович Белоселски-Белозерски, генерал-адютант светлейши княз Дмитри Борисович Голицин, генерал-адютант Алексей  Николаевич Куропаткин, статс- секретар княз Михаил Иванович Хияков, генерал от кавалерията Петър Дмитриевич Паренсов, генерал от инфантерията Николай Иванович Градсков, генерал от артилерията Александър Дмитриевич  Синин, генерал от инфантерията Фьодор Фьодорович  Намизин, действителен статски съветник Владимир Павлович Михиевич, генерал-майор Алексей Николаевич  Маслов, генерал-майор Алексей Николаевич Ердели, генерал-майор Дмитрий Константинович  Абадзиев, генерал-майор Михаил Иванович Ушаков, флигел-адютант полковник Владимир Николаевич Воейков, действителен статски съветник Владимир Павлович Черевански.

След като определят задачите, членовете на комитета подават прошение до Император Николай ІІ да им  се разреши  да открият комитета. През април 1904 година  последва Височайше на  Негово Императорско Величество  благоволение в цялата Руска империя да се открие събиране на  дарения, с  които да се образува “Скобелевия фонд”, който на свой ред  трябва да оказва помощ на нуждаещите се болни и ранени низши  чинове, загубили способността  да се трудят.

 За ръководство на набирането на дарения и за тяхното разпределяне бил създаден комитет под председателството на  сестрата на Скобелев, който бил тържеството открит на 26 ноември 1904 година в Санкт-Петербург. Комитетът се водил  към Николаевската военна академия на Генералния щаб. По случай откриването му Император Николай ІІ изпратил на председателката княгиня  Н.Д. Белоселска-Белозерска приветствие, а самият комитет се намирал под негово покровителство.

Начело на комитета стоял Съвет от десет члена и трима кандидат-членове, избирани на общо събрание на всички членове на комитета за три години. Те давали съгласието си да работят в Съвета на обществени начала.  За членове на Съвета се избирали генерали и други офицери, които били както на действителна военна служба, така и в оставка, живеещи в Петербург или неговите околности. Един от членовете на Съвета трябвало да бъде от администрацията на академията.

Комитетът се състоял от: 1/ действителни членове, 2/ членове-учредители, 3/ почетни членове, 4/ членове-благотворители. Действителни членове на комитета могли да станат всички желаещи освен низшите  чинове, състоящи на действителна военна служба, и лицата, намиращи се под следствие, осъдени и ограничени в правата си от съда. Званието член на Скобелевия комитет се присвоявало на лица от двата пола.  Членовете-учредители и лицата, избрани за почетни членове, не плащали никакви членски вноски, членовете-благотворители внасяли по 100 рубли месечно или 1000 рубли еднократно, действителните членове внасяли 5 рубли годишно, обаче офицерите,  състоящи на действителна военна служба, чиновниците и свещенослужителите  от военното ведомство плащали годишно по 2 рубли и 50 копейки.  По-късно в състава на комитета започнали да влизат и избрани  пълномощници от различните родове войски, флота и граничните войски, които се явявали също действителни членове, но не плащали членски внос.

Филиалите на комитета имали свои канцеларии и сами се стараели да изнамерят средства за попълване на фонда, но се отчитали пред Съвета и целия комитет.

През 1908 година отворил врати един от първите инвалидни домове, организирани от Скобелевия комитет. Той бил открит в село Спаское,  Рязанска губерния, в имението на Скобелеви, с пари на Н.Д.Белоселска-Белозерска. Така тя  изпълнила  волята на своя брат, който още приживе искал да направи това.

На комитета се дарявали земи, понякога заедно със сградите и други постройки върху тях.  Наистина, те не винаги са били пригодни  в тях да се организират инвалидни домове. Старите сгради се ремонтирали или се построявали нови, за да живеят в тях ранените и инвалидите на пълна издръжка на комитета.

Към 1914 година съществуват следните инвалидни домове: 1/ Улановският в Черниговска губерния, за който вече стана дума;  2/Ковровският; 3/ Владимирският; 4/Касаевският в Симбирска губерния. На територията на всеки инвалиден дом, освен жилищната сграда, е имало стопански постройки, бани, конюшни,  животновъдни ферми, овощни градини.  Прилежащите  обработваеми земи се давали под аренда на местните селяни, които отстъпвали на дома част от урожая.

Инвалидният дом в Ковров бил открит през 1909 година Създаването му било подготвено от ковроския филиал на Скобелевия комитет. Негов председател бил околийският войнски началник подполковник Марк Иванович Полянски, а членове на управата - градоначалникът, търговецът В.Д.Митрев, местният чиновник 10-та степен / колежският регистратор/ Ф.Ф.Дубенски, касиер - местният чиновник 8-ма степен  /колежският асесор/ П.И.Иванов.

 Първата значителна работа на ковровския комитет било  в града   да се построи дом за воините-инвалиди на името на генерал Скобелев. Строителството започнало през август-септември 1909 година  и било завършено до края на годината. Домът представлявал  неголяма едноетажна къща, запазена и до днес на една от ковровските улици. През 1911 г в него  били настанени пет души - двама мъже и три жени.

Активно участие в построяването на този дом взели ковровският търговец В.Ф.Носков и Т.Т.Байков-  селянин от Моршанска околия на Тамбовска губерния, управляващ кантората на Сдружението за  добив на петрол на братята Нобел в Ковров.

 В.Ф.Носков пръв откликнал на призива на Скобелевия комитет за  създаване на местни инвалидни домове и станал “най-крупният спомоществовател, доставил безвъзмездно всичко необходимо за  покриване с ламарина на инвалидния дом и прилежащите към него дворни постройки”. Нещо повече, той оказвал помощ на “настанените инвалиди чрез периодични парични дарения, освен годишните членски вноски на цялото му семейство”.

Т.Т.Байков и неговата съпруга били най-дейни участници в “набирането на средства за окончателното допострояване на дома чрез организирането на спектакли с благотворителна цел и привличане на дарители от комерческия свят”. Освен годишните членски вноски той от деня на откриването на инвалидния дом “безвъзмездно доставял на инвалидите и техните семейства необходимите осветителни материали” и всяка година  плащал стипендия в размер на 60 рубли на един от инвалидите. Не изоставала в това начинание и градската управа, която през 1912 година  предоставила на Скобелевия комитет отначало 285 рубли, а по-късно още 120 рубли - за две стипендии на инвалидите.

През 1914 година капиталът на Скобелевия комитет, включително недвижимото имущество, наброявал повече от половин милион рубли. Същата година комитетът купил  в Петербург на улица Мытнинская сграда, в която се настанили канцеларията и издателският отдел, както и складът за печатни издания.

За дейността на комитета може да се съди от вестниците. В тях можело да се срещне обява с примерно такова съдържание:  Мариинският оперен театър дава благотворителен спектакъл за подсилване средствата на Скобелевия комитет”. Фондът на Скобелевия комитет се образувал от следните съставни части: 1/ лични вноски на всички действителни членове и членове-благотворители; 2/ дарения в пари и вещи;  3/ средства, събирани по църквите в специални чаши с портрета на Скобелев /те били разпращани от комитета/; 4/ доходи от устройвани от комитета обществени увеселения - концерти, спектакли; 5/ лихви върху наличните капитали /парите били държани на влог в Държавната банка/.

През 1913 година във връзка с  тристагодишнината  на  династията Романови комитетът пуснал юбилеен календар и оттогава започнал да се занимава с издателска дейност, издавал  картички, които представлявали репродукции от картини на известни художници. Комитетът издавал и книги. Така била издадена прекрасно илюстрираната «Втората Отечествена война  според разкази на нейните герои» /6 издания /, 1914-1916 година  Бил издаден също «Каталог на ротната библиотека за 100 рубли» /1916/, в който се посочвала литературата, която комитетът можел да изпрати от своя склад  - на военна тематика, религиозна, историческа, художествена. Изпращани били  книги и на други издателства.

Набирането на парични дарения в полза на комитета ставало чрез спестовни каси, където се изпращали  дарителските листове, за което се съобщавало в печата.  Всички желаещи  са могли да да го направят. Сред  даряващите годишно до 5000 рубли било царското семейство Романови, а също чиновници, студенти и др.  Всички парични дарения се заприходявали в приложение към годишния отчет.  Успоредно с активизация на дейността на комитета негови филиали се появили в други градове: Бобруйск, Тула, Лифляндска губерния.

Всички условия  за членство били разработени в Устав, издаван два пъти - през 1905 и 1916 година. Броят на членовете на комитета бил неограничен.

Всяка година се провеждало общо събрание на членовете на комитета, което изслушвало отчет за работата му, представен от Съвета, като предварително  Ревизионната комисия  давала информация  за финансовото положение на комитета.  Отчетите се публикували в печата.  Последният такъв отчет бил обнародван през 1914 година  В отчетите се давали сведения за числото на  пенсионерите, за разходите по изплащане на пенсии, пощенски разходи и др.

В отчетите се посочвали цифри за броя низши чинове, които получавали пенсии от комитета /размерът й зависел от  семейното положение на нетрудоспособния и получаваната от него държавна пенсия/.  Така през 1904 година пенсионерите били 138 души, а към 1914 година те станали 409. Парите се изпращали от канцеларията в домовете по пощата.  Канцеларската работа /приемане на молби, изпращане на пенсии и др./ се осъществявала от четирима души: завеждащ канцеларията, счетоводител, касиер и секретар, работата им се заплащала по усмотрение на Съвета. Канцеларията се намирала в Николаевската военна академия на Генералния щаб в Петербург, на Суворовски порспект.

Комитетът притежавал гербов печат, знаци за поощряване на далите особено голям принос - знак І-ва степен, златен, и 2-ра степен, сребърен.

По такъв начин  първият Скобелев комитет, създаден от по-голямата сестра на Михаил Дмитриевич  с благотворителни цели  се превърнал в прекрасно организирана структура.  Той изпълнявал не само своите главни функции по оказване на практическа помощ на инвалидите и ранените, но и развивал активна стопанска дейност, чийто размах постоянно нараствал.  Успоредно първият Скобелев комитет интензивно се занимавал  с културно-просветна и издателска дейност.

Всички тези у функции на комитета  били всъщност претворяване в живота  на загрижеността на Скобелев  за войника,  който в повечето случаи произхождал от селячеството, любовта му към обикновения руски човек.

 Като прекрасно разбирали и чувствали това, руските хора в цялата страна отговаряби с взаимност на тази рожба на Михаил Дмитриевич, независимо към какво обществено съсловие принадлежали.  Сред почитателите на комитета били както членовете на царското семейство, така и дребни чиновници, работници и селяни.

 Но целият  прекрасно регулиран, стриктно функциониращ, с   разгърната мрежа  механизъм  на Скобелевия комитет спира и прекратява съществуването си през 1917 година

ТОТАЛИТАРНАТА ЗАБРАВА

След 1917 година паметта за Скобелев започва съзнателно да се изтрива.  Паметникът му в Москва е варварски разрушен на 1 май 1818 година, след като е стоял по-малко от шест години.  Събитието е запечатлено от кинооператор. Станало е не случайно, а като реализация  на декрета, приет по предложение на Ленин от  Съвета на народните комисари  на 12 април 1818 г «За премахването на паметниците, издигнати в чест на царете и техните слуги, и изработването на проекти за паметници на Руската социалистическа революция».

Из цялата страна,  в която бушува Гражданска война и  настъпват войските на  Антанта, се събарят паметници на членове на царското семейство, прославени пълководци, исторически дейци на миналото, преименуват се площади и улици.   Книгата на П.Малков “Записки на коменданта на Кремъл”  обяснява  отношението на новия вожд към паметниците от предишната епоха.

Съборен е паметникът на Скобелев и в село Уланово. В отговор на писмото на В.Н.Масалски, автора на една от най-добрите книги за Скобелев, се съобщава: “Авторът на паметника е неизвестен. Постаментът е запазен досега, а бронзовият бюст е бил снет по време на революционните събития  в нашия край. Съдбата му е неизвестна”. Писмото е подписано от младшия научен сътрудник Е.В.Оноприенко в Глуховския краеведчески музей в Сумска област и ми е предадено от В.Н.Масалски.

Но такъв отговор не ни задоволи и ние продължихме да отправяме запитвания. И ето, благодарение на съдействието на украинските колеги, през март 2001 година  получихме следния отговор от председателя на Съвета  на Сумската областна организация на украинското дружество за охрана на историческите и културните   паметници М.А. Лушпа: “На Ваше писмо  до председателя на Украинското дружество за охрана на историческите и културните паметници П.П.Толочко от 11.01.2001 година ви изпращаме ксерокопие на  отговора на зампредседателя   на районната администрация, председателя на Съвета на Глуховската районна организация на дружеството Владимир Григориевич Картави”. В това ксерокопие /на украински език/ се казваше, че през 1877-1878 година много войници от село Уланово и околните села  взели участие в боевете за освобождаване на България от турско иго под командването на Скобелев.  През 1910 година съпрузите Кудашови от село Уланово дарили  недвижимото си  имущество на Скобелевия комитет. На територията на имението на Кудашови бил открит инвалиден дом за низши военни чинове, и в памет на техния командир бил издигнат паметник, чието откриване станало на 11 юни 1911 година.

Паметникът представлявал постамент, изпълнен от черен гранит, добит  от кариера в Житомирска област, и бронзов бюст на Скобелев  с тегло 86 кг и 200 гр.

Бронзовият бюст бил съборен от постамента през 1918 година По инициатива на щабс-капитан Рахманов, инвалид, загубил крака си, бюстът бил тайно заровен в земята.  Мястото не се знае, Рахманов живял в Ленинград, където и починал.

Днес в двора на Уланското общообразователно училище, недалеч от краеведческия музей, е запазен постаментът на паметника със следните надписи:  Генерал-адютант Михаил Дмитриевич Скобелев. Победоносен вожд. Доблестен герой на Руската армия. 1843-1882. Ум.25 юни” и  “От основателите на Инвалидния дом, дарители на имението в село Уланово Анна Елисеевна и Владимир Николаевич Кудашови: Основ. 1910-1911″.

От имението на Кудашови е запазена една сграда, в която се намира днес краеведческият музей, още една сграда е била разрушена през 1972 г, а останалите през 30-те години.

С други думи, винаги са се намирали руски хора, подобни на щабс-капитан Рахманов, които, рискувайки всичко, свободата и живота, вярвайки, че   размирните времена все някога ще отминат, са се стремили да съхранят за бъдещето, т.е. за нас, паметта за славното минало и конкретните хора, които олицетворяваха  тази слава. Паметникът в село Уланово е ценен  най-вече  като  свидетелство за любовта и уважението на обикновените войници към своя вожд и кумир.

В Петроград Скобелевият проспект оцелява само частично, най-вероятно защото се намираше в покрайнините на града и не се набиваше в очи на важните болшевики. Да, освен  всичко друго, той беше преграден наполовина и  от двете му страни са останали едва по няколко къщи. Днес Скобелевият проспект формално съществува, но  в действителност не е нещо повече от  неголяма и неширока пряка .

Успоредно с разрушаване на паметниците бяха пренебрегнати и резултатите от Руско-турската война, преживявани така болезнено от Скобелев. През същата 1818 година според условията на Бресткия мир Турция си възвърна Карския и Атвинския окръзи, а през 1921 година по Московския договор от 16 март - още една част от територията на Руската империя, в резултат на което турската граница мина едва на 15 км от град Батуми.

През 1924 година град Скобелев бе преименуван  на град Фергана.  Издигнатият на централния площад бюст-паметник изчезна. През 1995 година този бюст  е бил  видян в Москва в един оказионен магазин на ул. Арбат.  Кой го е купил и къде се е дянал по-нататък, не е установено.

Без кощунствено внимание  не остана и гробът на Михаил Дмитриевич. Коломенският вестник “Известия” в броя си от 29 септември 1993 г, посветен на 150-годишнината от рождението  на Скобелев, съобщава, че през 1938 година гробът бил  разкопан от специална команда, която търсила скъпоценности. Бил онзи същият период,  широко известен сега от многобройните литературни произведения, когато тайно, но от официални лица и организации се ограбваха музеи и картинни галерии, храмове и други светини, а след известно време конфискувано-откраднатите национални реликви се  пръквали в сбирките на чуждестранни колекционери-богаташи. Не направи изключение и гробът на Скобелев.

Когато разровили гроба, Михаил Дмитриевич лежал като жив в генералския си мундир, защото е бил прецизно балсамиран.  Но в гроба нямало нито ордени, нито оръжие, нито някакви други скъпоценности. Един от мародерите хвърлил око на ботушите на покойния, били много хубави. Искал да използва генералските ботуши, дръзнал да ги свали, но само токът останал в ръцете му.

Въпреки всичко  паметта за легендарния руски пълководец продължавала да живее. Любовта към Скобелев, интересът към неговата забележителна личност никога не са угасвали сред народа и по-специално сред интелигенцията.

Даже през мрачните години на застоя, както се оценява времето на Брежнев, критикът Олег Михайлов публикува в списание “Наш  современник” /1969.№4/ бележки на военна тема, озаглавени  “В часа на мъжеството”.  В тях той разглежда и анализира мемоарите и други литературни  произведения за Великата отечествена война 1941-1945 година,в това число “Тетрадки от полевата чанта на В.Ковалевски”/”Съветски писател”, 1968/. Там описва как  В.Ковалевски например се запознава в ударната армия със стар кадрови военен, полковник Балабуха, и го пита, дали някога е изпитвал страх:     ”Балабуха започна внимателно да ме разглежда, сякаш  съм някаква буболечка…

- Вие, май, не сте чак толкова млад… Сигурно сте чували за царския генерал на бял кон?

- Разбира се, разбира се -  генерал Скобелев, освободителят на балканските славяни от турско иго.

- Та ето, генерал Скобелев казваше:” Заплюйте в очите онзи, който ще твърди, че не познава страха”… Не изпитва страх само трупът… Ако се бяхте обучавали в юнкерско училище, бихте запомнили за цял живот, че  страхът се побеждава от висшата сила на човешката душа, от чувството за дълг, любовта към  “другарите свои”. Истинската войнска доблест се тълкува тук не като следствие да забравиш за себе си,  не като минута на “безумство и храброст”, но като сублимация  на най-добрите човешки качества, като способност да се владееш, да подчиняваш инстинктите си на гласа на разума и сърцето”.

Пак там О. Михайлов напомня за предвиждането на Скобелев и неговите предупреждения за бъдещи войни с немците: “…за неизбежността от въоръжен сблъсък с Германия  говореше един от последните пълководци от суворовската школа генерал Скобелев”.

Скобелев още през 1882 година не се съмнява кой ще е потенциалният противник на Русия в  най-близката война: “Това е виновникът за “Drang nach Osten”, вие всички го знаете - това е немецът. Борбата между славяни и тевтонци е неизбежна. Тя дори е близка.  Това ще бъде продължителна, кръвопролитна, страшна борба”. Впрочем, именно Скобелев предсказва, че войната може да започне, ако немците се опитат да нападнат някоя от славянските държави на Балканите / така и се случи през 1914 г/.

В казахското списание “Простор” /1972.№1/ писателят Иван Шухов публикува автобиографичната повест “Трева всред голото поле”. Описвайки своето детство и юношество, прекарани в едно от поселищата на Сибирската казашка войска , той отделя много място на спомените на своя кръстник, чичо Егор, за Скобелев и бойните подвизи под негово командване. Той подарява на кръщелника си  седло, и в тази връзка И.Шухов пише:

“Това старо казашко седло беше скъпо на чичо Егор - като  спомен за отминалите туркестански походи под командването на белия генерал Скобелев, когото старецът боготвореше до края на живота си, почитайки го и поставяйки го даже по-високо от самия Император Александър ІІІ - яростен враг на Скобелев!

Цветният литографиран портрет на Скобелев, остъклен в потъмняла златиста рамка, висеше в предния ъгъл, малко по-низко от иконите - в най-почитаното място, винаги поддържаната, чисто  преметената одая в петстенната  кирпичена къща на моя кръстник.

Често посещавайки тази роднинска къща, аз нямах сили да откъсна възторжено пламтящите си  очи от разкошния портрет на  Скобелев.  След като на воля се бях наслушал на разказите на кръстника ми за  умножилия славата на Русия бял генерал, аз го гледах с очите на чичо Егор - като полубог, и сърцето ми  примираше от стаена и завистлива любов към него”.

По-нататък И.Шухов констатира:

“Така от  невръстни години  аз се наслушах на много такива разкази за Скобелев, чиито портрети украсяваха предните ъгли на почти всички одаи в  нашето селище Горчива Линия. Портрет на Скобелев имаше и в нашата одая - наистина не беше толкова разкошен като у кръстника ми.

И излизаше, че във всички казашки семейства почитаха белия генерал повече от самия цар, чиито портрети - ако изобщо ги имаше в къщата, - никога не се окачваха редом със Скобелев - в предния ъгъл и още по-малко под иконите”.

И.Шухов посочва в повестта си интересен факт, който не се среща в други източници - “През 1900 година дойде заповед, подписана от генерала от кавалерията Сухомлинов, във всички  начални училища по селата   да се създадат  така наречените стотни от скобелеви казачета.  Те се създават от ученици в горните класове - трети и четвърти, и момчетата, зачислени в стотните се именовали скобелевци!

Бях такъв скобелевец и аз, когато дойде и моето време да застана под трицветното знаме на белия генерал”.

Но дори такива скромни свидетелства за неугасващия интерес към личността на Скобелев, за любовта на народа към своя легендарен син не останаха без вниманието на недремещите стражи на тогавашната идеология.   Марксистко-ленинския топор се стовари на главите на “опърничавите съчинители”. В “Литературная газета” от 15 ноември 1972 г се появи разгромната статия на доктора на историческите науки А.Яковлев “Срещу антиисторизма”.

Тя жестоко повлия върху съдбите на мнозина от разкритикуваните в нея  автори на най-различни произведения, в това число и споменатите по-горе.  Относно тях в частност  в тази статия се казваше: “Когато се игнорира ясното ленинско изискване, обезателно в подхода към историята,  изопачават се и конкретните оценки  за едни или други видни дейци от миналото. Критикът О.Михайлов в списание “Наш современник”/№4.1969/ и прозаикът Ив. Шухов в списание “Простор”/№1.1972/ в явно романтизиран вид представят царския генерал Скобелев без да отчитат неговите реакционни умонастроения и ролята му за потъпкване на народните движения в Средна Азия”.

За щастие на всички нас, живеещи днес, и на онези, които ще живеят след нас, има една славянска страна - България, където отношението към Скобелев, независимо от установения и там тоталитарен режим, остава съвършено друго. Това е отношение на благодарните спасени към своя освободител. И именно в България много наши тогавашни “съветски” съграждани за първи път научаваха за Скобелев. Ще посоча само един пример, като цитирам извадка от писмото от 13 декември 1995 година на мое име  до възстановения Скобелев комитет от полковника в оставка Михаил Матвеевич Соловьов, живеещ в Архангелск.

“За първи път научих за него за свой срам /да са проклети яковлевци/, когато нашата 57-ма армия освобождаваше България през 1944 година  По-подробното ми запознанство с него стана по-късно, когато  през 1946-47 година служих като  пропагандист в артилерийския полк във Варна и по време на десетдневна туристическа екскурзия с група съграждани от Архангелск, също освобождавали България.

Бях в Плевен, на Шипка, Шейново. По време на службата  ми в България  между нас се създадоха настина братски отношения с местното население, и от нашата част често ни канеха на тържествата, посветени на освобождението на България от турско иго. По време на тези изяви винаги споменаваха с добра дума Михаил Дмитриевич, неговия принос за освобождение на страната, формиране, обучение и създаване на младежки отреди за самоотбрана.

В нашата страна цялата дейност на този гениален пълководец беше укрита от народа. Успях да се запозная само с книгите на Немирович-Данченко и Костин. Не съм познавач, нито специалист в тази насока, но съм председател на комисията за работа с младежта към областния съвет на ветераните от войната и труда, подготвих материали за вестника за дейността на Скобелев. Нашият областен вестник отказа да го публикува защото той не бил служил в Архангелск, а вестник “Часови на Севера” орган на 10-та армия ПВО, го публикува с големи съкращения”.