Димитър Хаджитодоров

НЕДАЛЕЧ ОТ ГРАДА

Не помня кой от поетите бе казал:
„Поезията е навсякъде, дори в тревата.
Трябва само да се наведеш, за да я вдигнеш”.

Константин Паустовски

Недалеч от града, там, където завършват улиците и домовете, расте гора, в която жителите на крайните квартали намират отдих от ежедневните грижи, от служебните проблеми и от шума на претоварените кръстовища. В нея няма вековни дървета и непроходими дебри, но пейзажите й са привлекателни през всички годишни времена. Тук любителите на природата остават насаме с нея, без да губят време за дълго пътуване.

ЗАПРОЛЕТЯВА…

Цяла нощ дъждът нашепва нещо в миналогодишната шума.
Призори гората прилича на черноработник, отдъхващ след обилен душ. Мокри листа и счупени клонки се търкалят, разхвърляни от вятъра. Мътни потоци заливат пътеките. В ниските места дърветата са нагазили до коляно във вода. Между клоните им се усмихва синеоко небе.
Храстите потръпват от оживление. Стотици музиканти, един през друг, настройват инструментите си за празничен концерт. Пъстро обагрени, едва забележими птички, припяват вълшебни трели. Гарваните прочистват гърлата си. Косове със жълти клюнове подскачат през поляните.
И изведнъж силен звук надделява утринното суетене. Барабанът на кълвача приканя към тържествен парад. Ходо-о-о-м мар-р-р-ш! Напред, към пролетта!

ОБНОВЯВАНЕ НА ПЕЙЗАЖА

Сиво-черната графика на гората, останала от зимата, бавно се променя. Априлските дъждове събуждат тревата и тя все по-уверено покрива ливадите. Дървета и храсти се преобличат в празнични блузи. Разпукалите се пъпки разтварят зелени длани. Игличките на елхите и боровете просветляват, изкъпани от обилната влага. Плачещите върби сушат на вятъра мокри жълти коси. Чисти и спретнати са брезичките, които всеки миг ще се разлистят. Край на затаеното очакване и на сдържаната тишина. Появява се нов пейзаж със радост и веселие.

НАЙ - РАННИТЕ НАКИТИ

Това място е най-ниско и потоците от разтопения сняг се стичат в него. Дни наред мътно езеро залива коренищата на дърветата. Масивните стволове стърчат като замислени рибари, протегнали въдици над смълчаните води.
Докато влагата изчезне, пейзажът е еднообразен и унил. После изведнъж идва промяна. Някаква странни багри прозират между храстите. Не са остатъци от сняг, защото времето е топло.
Загадката се изяснява когато се промъкнем сред гъстите клони до малък остров. Гледката е толкова изумителна, че се иска време, за да бъде осъзната.
Стотици букети разцъфнала иглика, кремаво бели, със светла жълта украса, сияят на слънцето. Разпръсната между тях пъстрее шевица от цикламени цветчета. Навярно така изглежда моминска блуза, просната да се суши на брега.
Тревата наоколо едва раззеленява. Есенните листа все още лежат край храстите. Над този скромен фон пролетта вече поднася първите си накити през оградата от дървета.
Няколко дни по-късно зеленината покрива ливадите и листата на игликата изчезват сред избуялата трева. Но преди да се скрият, нежните й цветове радват минувачите, като засмените очи на деца, излезли да посрещнат слънцето след зима.

БЕЛОДРЕШКОВЦИТЕ

Етнографията различава в нашите носии два типа одежди - белодрешковци и чернодрешковци.
Гората също има своите белодрешковци, светлите костюми на които грабват окото по всяко време на годината. Едни от тях са постоянно там, а други се появяват през пролетта и обогатяват гледката.
Брезите са белодрешковците, чиито стволове неизменно се белеят сред зеленината на лятото или на фона на сивкавата зимна графика. Особено красиви са те през есента, когато жълтите им листа ги украсяват като скъпи нанизи монети.
Останалите белодрешковци се появяват внезапно, като пътници, дошли от далечен край. За една нощ топлите ветрове разтварят напъпилите клончета и призори премяната им огрява леса. Сякаш моми и ергени се събират на празник, в очакване на веселите звуци на гайди и гъдулки. Вятърът полюлява клонките им и те всеки миг ще се хванат на буйно хоро и ще утъпчат някоя от поляните.

ЕТАЖИТЕ НА ГОРАТА

Георгьовските дъждове измиват дърветата и пътеките просветват, докоснати от ръката на грижлив стопанин. Тревата пъстрее от глухарчета и хиляди незнайни цветчета, чиято шевица разнообразява зеления фон.
Един етаж по-горе цъфтят виолетови люляци, жълта форзиция и бял жасмин. Над тях, закичени с празнични свещи, поклащат клони кестените и шумолят винено - червените листа на клена. Розовите пъпки на ябълките, светлозелените блузи на брезите и резедавите прически на липите изпълват гората с багри.
Още по-високо стърчат рошавите глави на боровете. Разперените им клони, като сенчест чадър, дават подслон на по-ниските растения.
Някъде във висините, скрити зад множество листа, птиците вият гнезда, но за тях ще узнаем едва на есен, когато те полетят на юг и вятъра оголи напуканите стволове.

ДОМОВЕТЕ НА ПТИЦИТЕ

Като ученик четях разкази за природата и когато вървях по улиците, аз се озъртах към дърветата с надеждата да видя някое птиче гнездо. Години наред усилията ми бяха напразни, а и хората, с които споделях това мое желание, не можеха да ми помогнат. Подобно зрелище бе непознато за тях, намиращо се неизвестно къде, далече от града. Единствените гнезда, които виждах понякога, бяха тези на лястовичките, под стрехите на къщите в крайните квартали. Веднъж дори имах късмета да наблюдавам крилато семейство, което няколко дни, трошичка по трошичка, изграждаше скромния си дом. Когато видях гнездо на щъркел върху комина на селска къща, почувствах особенно празнично настроение.
Един приятел, който колекционираше любопитни предмети, се бе сдобил от някъде с голямо гнездо, изплетено от сухи тревички. То бе кръгло като топка и закрепено към дебел клон. Притежателят на експоната, обаче, не знаеше коя е птицата, изваяла това жилище.
По-късно някакъв гълъб се засели на един от балконите между етажите на нашия блок. Той подреди доста примитивно снопче сухи клечки на пода и снесе две шарени яйца. Гълъбчето, което се излюпи бе жълто и пухкаво като играчка и с нищо не приличаше на майка си. За жалост, ние не оставихме на спокойствие това същество. Постоянно някой надничаше през вратата, докато птицата не напусна гнездото и безпомощното си дете. То не живя повече от два-три дни след бягството на майката.
Започнах да забелязвам гнездата по клоните на дърветата едва, когато отидох в казармата. От тогава, откриването на всяко едно от тях ме радва като среща с приятел. Неусетно разбрах, че домовете на птиците имат свои лица и изглеждат различно в отделните сезони.
През есента, изоставени и забравени, те напомнят на строежи, които очакват продължителен ремонт. Тогава приличат на стиска пръчки, напъхани небрежно между чаталите - странен штрих сред графиката на клоните. Сухите листа прелитат край тях и нищо чудно и гнездата да се разпилеят нанякъде, обрулени от вятъра.
През зимата бялата покривка скрива празните убежища и те мълчат безжизнени, сякаш никога не са съществували. Мълчалива е и гората, която не чува дори в съня си птичите песни.
Но ето, пролетта разбужда дърветата и гнездата отново се появяват пред очите ни - скромни жилища, измити със снежна вода и готови да приемат крилатите стопани. Колко по-различни са те сега, огряни от слънцето и заобиколени от напъпилите клонки. И с какво очакване посрещат мига, когато над тях се разнесят радостни възгласи, а после се появяват и малки пиленца, за да израсне през лятото още един нов живот…