Жанета Михова

***
Върни ме към живота. Всеки ден
прекъсвай полета към бездната…
Ще трябва хиляди години да си с мен,
с облечената в облак безнадеждност.

Ще трябва цялата безродна скръб
на всички мъртъвци събрала
да хвърля с вик от тънкия си гръб
и да призная, че съм се бояла.

Към края - мъничко преди смъртта -
получих забранена телеграма.
Във нея пише: Бог изпраща любовта
да се смирим, когато време вече няма.

***
Много тихо и тайнствено ще си тръгна накрая.
Без да питам за нищо, без дори да познаеш.
Просто въздухът в стаята ще е по-безразличен
и минутите, сепнати, ще престанат да тичат.

Ще е вечер и тънката лунна люспа ще реже
с острието седефено бели букви по скрежа
и изтръпнала стълбата ще зашепне прегракнало,
че не бива да тръгвам сам-сама и разплакана.

Тя не вижда. В очите ми… не сълзи… от снега е.
Този тъжен декември ми се вижда безкраен.
Бодват остри дървета черни пръсти в небето
и звездите - очите му - меко в калното светват.

***
Когато любовта си тръгва, няма ехо,
защото неми хълмове без слънце вехнат.
Когато любовта си тръгва, е студено
и вихър писва като скъсана антена.

Когато любовта си тръгва, зла стихия
подгонва куцо псе и с него вие,
загръща се нощта в одрипавяла дреха
и в някой ъгъл се прегърбва безутешно.

Когато любовта решава да разлюби
очите ни са сухи, луди и безлюдни,
ръцете ни са празни като клони зиме,
душите ни са пусти като остър сипей.

Тогава остаряваме. С безмълвна сила
се срутват сипеи и някого убиват.
Телата натежават и огъват пътя.
Остава плашещо безлюбие и тътен.

***
Последната любов върви на пръсти,
не вдига шум и знае да се моли.
Последната любов върви към кръста
с прозрачно тяло и смирена воля.

Последната любов е без въпроси -
задавала е отговори дълго.
Последната любов горчи. И после
оставя отпечатък с остри ъгли.

Последната любов завива здрача
и с тъмнина прегръдката се пълни,
а сенките се скупчват… В мрака крачи
виновница, наметната с безмълвие.

КОГАТО СИНЪТ МИ СИ СЧУПИ КРАКА,
ИСКАХМЕ ДА ПЪТУВАМЕ ДО ДАРДАНЕЛИТЕ…

Аз събирам душата парче по парче
като скъсана празна лонгета.
Оздравява крачето на мойто дете.
Аз сред живите патешки кретам.
Аз съм жива и мъртва - люлеещ се мост
между храм и езически жертвеник.
Аз съм профил на Янус, подхвърлена кост
за играчка на вятър враждебен.
Край вековния спомен на мойта душа
млади фавни играят пиеса.
Поетесите къдри на Лесбос сушат,
после питат конете къде са.
А конете от острова хвръкнаха с дим
и преплуваха протока с екот.
Уморени коне сме. Сега да поспим
под гръбнака с възглавничка мека.
А когато - сторъко - озъби се пак
трудно утро с крака във лонгети,
аз се моля от сутрин до люляков мрак
да не спират да тичат конете…