Из „Требник. Приписки с върха на перото” (част четвърта)

Иван Николов

СКАЗАНИЕ ЗА ХЛЯБА

Маркс беше онзи, нали, мъдрецът от Трир, с патриаршеска брада и лоб като небесния купол, дето мечтаеше на глас за времето, когато никому няма да липсват както хлябът, така и розите! Непоправим диалектик, ето че и в това свое съждение той е потърсил да стъпи върху опорните точки на две полярни крайности: от една страна – делничното, насъщно-всекидневното, онова, без което не можем, а, от друга – страничното, незадължителното, то нито се яде, нито се пие, но какво щяхме да бъдем без него? Усърдни хлебоеди с несъразмерно развита челюст, с очи и лакти, безцеремонно опрени върху ръба на кухненската маса! Без необходимото все някак бих преживял, без излишното – не мога! Това са чужди думи, но всеки път, когато ги изговарям, аз мислено съм готов да се подпиша под тях, тананикам си ги под нос, вживявам се като в молитва. Добре, щом веднъж вече е назовано така, нека бъде рози – това излишно-необходимо, но то може да носи множество други имена: вие ще си ги потърсите сами. Аз искам да ви обърна внимание върху другата половинка: не трапеза, не ядене, не храна и прехрана, а хляб!
Ето, пооткрехна усмивка времето, разгалва се. И ние вече придобиваме кураж да си признаем, че проблемът с розите е по-далечна работа – все още се мержелее някъде отвъд хоризонта.
Но като хора трезви и търпеливи – кое ни пречи да си поговорим за хляба?
Легендата разправя твърде подробно как старикът Ной запретнал ръкави да спасява живота: два гълъба, две агнета – двете задължителни половинки, от които е направено цялото. Може и да греша, но тя, струва ми се, пропуска нещо: там някъде, в най-незабележимия разтрог между дъсчиците на лодката му, или в цървула, или в сгъвка на дрехата му непременно се е промъкнало и едно житено зрънце. Нищо и никаква семчица, ни с око да я откриеш, ни с ръка да я пипнеш, но точно ней било съдено да надживее потопа и да пренесе до нас всички предстоящи жътви и вършитби, които са ни помагали да оцелеем.
Овъгленото, но неизтляло жито, над което археолозите се дивят и цъкат с език, недоразкопаните кънтящи питуси – тия приносими хамбари на древността – са едновременно колкото музейни експонати, толкова и лично имущество на всекиго от нас. Историците твърдят, че някога, преди новата ера, египтянинът имал своите петдесет и осем вида ежедневен хляб. И сигурно пак е бил недоволен от такъв ограничен асортимент. Какво пък, всяко време – с грижите си!
Знам, че само с хляб не се живее, но това не ни пречи да си припомним и повторим библейската молитва – съвсем тихо, като надживяно еретическо заклинание:
…дажд нам и днес!

Отдалеко, от отдавна го водя тоя безсловесен разговор с хляба. Блъскам се в неогладените ръбове на работния седмоднев, упорствам да го задгърбя, да го забравя. Но през цялото време усещам как несъзнателно съм надал ухо кога ще възникне – като мелодия под сурдинка. И го подемам отново, трупам аргументи и отрицания, за да стигна още веднъж до същата изходна точка, откъдето съм тръгнал. Застъпник и опонент миролюбиво си разменят местата, кръгът се затваря.
И единият, и другият – това съм аз. Но същевременно мога да бъда и още един – трети, с пазарската чанта през рамо, който смирено пристъпва от крак на крак и чака реда си на една предълга опашка пред касата в кварталния магазин. И непромита фотографска плака от детинската ми памет ли е това, атавистичен сън ли някакъв с отворени очи, но високо в небето бушува едно яростно слънце, помътнели солени капки пот ме заслепяват, а диканята се върти и обикаля в кръг – всичко наоколо ще изпопада.
Постой, постой, какво беше диканя? Самоделната механизация на онова време: една широка дървена плоскост с леко приповдигнат преден край, с набити отдолу остроръби късчета кремък, вече проредели и нащърбени от работа – като старчески зъби.
Та върти се, казах, диканята, въртят се къщи и дворове, върти се целият обозрим свят… И ако речем да потърсим центъра на този всеобщ благословен кръговъртеж, пак ще стигнем до един житен клас, до едно безименно зърно, до мисълта за хляба. Но сега аз съм седнал на своето трикрако дървено столче върху диканята, от време на време смушвам с остена двете запрегнати кравки, а те ожесточено размахват опашка да отпъдят рояка досадливи мухи.
Харманът, който сме станали да накладем още по тъмно, хрущи под немилостивия зъб на кремъка и слънцето пече, та чак прежуря.
А в краката ми стои очуканата кофа, която ще подложа под задницата на кравата, ако ей сега се изгърби и навири опашка: да не оскверним най-святото и почтено нещо – зърното за хляб. Тук, върху ноевата дъска на диканята, се яде и пие, сменят ме за пет минутки, ако трябва да отида повънка… И така – до привечер, когато овършаното най-сетне ще бъде съгребано накуп посред хармана и ние един подир друг се улавяме за ръчката на допотопната веялка. От онова време имам зрителна представа какво значи през сито и решето! Хвърчи наоколо и ни обгръща облак от прах и ситна слама, месечината отдавна е подала рог, а струята златно зърно тече и не свършва – неговото тънко сияние ще изпълва съня ни и по-късно, когато падаме и заспиваме като убити.
Не, воден от желание да разкажа по-скоро и за всичко, аз неволно избързах, предвкусвайки края. По-дълъг е този кръговрат на хляба, по-обстоятелствен, и задължително минава през четирите природни сезона. Там, в дъното на пейзажа, между лятото и есента, върви една дребна човешка фигурка, проектирана върху хоризонта. Както са правили и други преди нас, нека я изпишем с главни букви: С е я ч ъ т! Над оголени вече ниви, над близнати от невидим пожар горички, над заслушани в себе си лозя и бостани разсеяно плуват и проблясват на слънцето златисти паяжинки. Сезон – като въздишка: самотен вик на жерав, плясък на криле, скъсени разстояния, ехо.

Сей, земеделецо, днес му е времето!

Друг е описал как руен се пот от челото му лее и по космати гърди. На нас ни остава само да уточним: той е в бяла риза, с лявата си ръка придържа крината към хълбока, а с дясната ритмично загребва пълна шепа зърно и с широк библейски жест го хвърля над браздите – сякаш благославя. Тих есенен дъждец ще мине по неговите стъпки, меко прощално слънчице ще заметне подница върху пръстта и погребаното зърно вече подава восъчен кълн: тук съм, тук! Седмица или две невзрачно-тухленият цвят на житния посев ще води борба с черната угар, ще се сгъстява и наяква, докато прерасне в наситено-зелено – вътък и основа на най-хубавия неръкотворен китеник, върху който сме стъпвали някога.
Сега идва времето на дълбоките снегове. Първо Голям, а след това Малък Сечко внимателно ще придърпват своята дебела завивка – нито стръкче да не остане навън, на студа. Ние колим прасе, гласим сурвачките или прегръщаме първото агънце с крачета като клечици, но не забравяме: редом с нас зимува житото, дай му, господи, здрав корен, земни сокове и топлинка му дай – да устои, да не премръзне. Дебел сняг – голям комат! – приглаждат мустак старците и отпиват от върлата греяна ракия.
А напролет, когато мартенското слънце изтъни и прокъса вече ненужната зимна руба по припеците край Аязмото, първата очаквана вест ще бъде пак тази: житата братят. От един корен – няколко стръка: стръкчета-братчета! Сега вече можем да натирим кравите из вретенилото жито – и това знаем от личен опит: колкото повече го пасат и тъпкат, толкова по-гъсто и високо ще израсте.
Коя селска душа не е шупвала от любовния шепот на гергьовски дъжд, онзи, дето всяка негова капка е равна на жълтица? След такова небесно кръщение нивите стоят изплакнати и чисти, някак озарени отвътре, сякаш се повдигат на пръсти и не могат да се нарадват на себе си. Полъхне вятър, отвесно излети чучулига и тоя безпричинен въздъх на природата минава на ритмични талази – дълги, както им викат! – от хоризонт до хоризонт: въздушно-синкави – на ръжта, лекомислено-руси – на ечемика, преситено-зелени – на пшеницата. Няма път, няма синор – всичко прелива и се движи: долу – ниви, горе – облаци. Прозрачно синьо, почти лазурно, на огнища, цъфти къклица, паламидата свенливо обръща лист и тогава може да се види, че отдолу той е мъхесто-сребърен. Макът е с алени главици и се нарича още камбула. Той никога не скитосва сам, а на тумби, на тумби – като дечурлига, уловени за ръце. Ето, едно от тях е изскочило на моравата и вече боязливо попоглежда назад – да продължи ли, да се връща ли. Ококорен му шътка съвлекът-домосед, дивата мерудия протяга връх да го примами и вплете в унищожителна прегръдка, синапът прежълтява и потръпва от уплаха.
Ако си поема дъх и нагазя в най-дълбокото, току изпод краката ми ще изплющи с криле пъдпъдъкът. И не се вдига нагоре, а заперпели болничаво, скърши полет и пада на десетина крачки. А, знам я тая хитрост: някъде наблизо в треволяка е гнездото му с две попръскани пъдпъдъчи яйца – иска да ме отклони и отвлече от тях. Няма да го безпокоим, нека си ги мъти спокойно!
Но чувате ли: откъде се обаждат тия самодейни духови оркестри на пролетта? Ще речеш, че самата природа е издула бузи и проглушава ушите ни с десет, хиляда, сто хиляди свирки, пищялки и гайдуници. Не природата, а ние сме срязали през колянцето един житен стрък, измайсторили сме му дупчици и сега с притворени очи вървим по извивките на своята мелодия без думи: ду-ду-ду, вятър в нивите поду.
А лятото вече ни боцка с обрусели ечемичени мустаци. В един ден като другите, старец някакъв с провиснали потури и памучна антерийка ще стрие в шепата си най-едрия клас, ще опита зърното му на зъб и ще рече: „Ето, че и жътвата припира!” Уж на себе си го вика, а всички вече са го чули. И без да се сговорят, още на другата сутрин, по тъмно, в дълбоките селски пътища, покрай диви шипки и змийски лапад, тежко заскрибуцват волските коли. А в колите – бохчи и дисаги, а в дисагите – повит като пеленаче, бъкел с вода, хляб и сирене, оцет за таратора, който все още не признава ни киселото мляко, ни краставицата. И онези прости сечива, отдавна вече превърнати в етнография – сърпове, паламарки.
На жътва българинът тръгва като на война.
Изправи се, огледа бойното поле, засуче ръкав: нас чака, друг няма кой да я свърши. И пристъпва с песен: Зажни, Ружо, теб е лека ръка! Най-дългите и протяжни песни, които съм чувал. Пищи нажежена маранята, пищи в синора живинка някаква, която също се нарича жътварче. Дълга е постата, край няма, харт! харт! – просъсква житото изпод сърпа, жътварите само от време на време се изправят, колкото да обършат с ръкав потта от челата си. Сред пожънатото ще остане да стърчи един кичур от най-едрите стръкове – той е брадата, с него връзват снопите. Мах – ръкойка, още един мах – още една ръкойка, връзвачът ги събира накуп, натиска ги с коляно, вдига пристегнатия сноп и го мята върху кръстеца.
Вечер понякога ще останат да спят на нивата, под звездите, заслушани в трескотнята на невидими щурци – хубаво е да зажънеш рано, докато житото е още меко от росата и не се поломява и съсипва. Ние, дребосъкът, без които може тук, сме си отишли до село, а когато заран пристигаме отново с гърненце гозба, изпратена от бабите, жътвата вече кипи с пълна сила.
Няма да мине много време и към село тежко поема керванът претоварени коли с високи ритли. Хълбоците на воловете са запенени от умора, коларите подвикват и припалват лют качак. Мятали с железен вилач или поемали снопите горе, привързвали ги с ортомата, те са капнали от умора, но ако пътьом падне клас, ще се наведат да го вземат.
Сетне с цялата възможна и невъзможна работна ръка, която се намира вкъщи, садим харман.
И се завъртва диканята.

Сигурен съм, тая приказка е измислена от стар човек – децибелите на една съвременна дискотека биха я подплашили като птиче.
- Разровете мравуняците – рекъл тогава най-старият от старите хора, – само там може да се намери зърно за посев!
Плеснали се мъжете по челото заради своята недосетливост, награбили мотики и търнокопи и сами с усърдието на трудолюбиви мравки разкопали мравешките хамбари. Всичкото намерено зърно – шепа ли, две ли било – предали на земята и тя им се отплатила стократно.
Така историята на хляба не секнала, а продължила, за да стигне до нас. Било по времето, което наричаме седемте гладни години, а кога точно – и аз не мога да ви кажа. Под приказките няма дата.
- Разбрахте ли сега защо трябва да пастрим и почитаме старите хора? – усмихва се лукаво разказвачът. И ние, макар и с известна неохота, вече сме готови да остаряваме спокойно под утешителната сенчица на тая изстрадана мъдрост. Все ще има какво да подскажем, когато стане нужда!
Ето над какви старомодни работи размишлявам, дорде се колебая какъв хляб да си избера: типов, добруджа, старозагорски или пък две франзели, тънки като точилка? Сега разбирам защо нарекоха супери дори и най-сбутаните квартални магазинчета: защото хлябът им е винаги супербаят! Дотъкмявам стотинките, прегръщам една безформена и прегоряла добруджа, както може да се носи прегърнат само хлябът, и търпеливо допълвам опашката пред касата.
Знам, че в тоя час на деня градът запалва здрачените прозорчета на своите сто хиляди панелни кухнички, измива ръцете си и отваря сто хиляди еднакви дървени шкафчета, за да може хлябът – бял или черен, заслужен или горчив – да заеме средищно място върху карираната покривка на простичката ни кухненска маса. Край него присядаме всички, около него се върти хороводът на живота. И макар че отвикнахме да изричаме благословия, тя е в ума ни, когато го срязваме внимателно и предпазливо. От незнание или свещена простота децата са затъпкали трохи върху домотканата черга и ние бързаме да ги сгълчим, те се подсмихват снизходително.
Хляб наш насъщен…

А онази отдавна несъществуваща веялка все още продължава да скрипти и потраква в паметта ми. Златистобронзовата струйка на зърното ту се засилва, ту изтънява, но купчинката отвеяно жито расте и ние го насипваме в чувалите: десет крини, петнайсет крини. Сегиз-тогиз заравяме ръка в неговата жарава и усещаме една особена топлинка, дъх на лято и слънце, на прегорял осил и горчиво-солена пот.
Никоя селска къща, издигната в двора, но с лице към улицата, не може да съществува сама: тя има нужда от градинка за лук и босилек, от кладенец, от обор за добитъка. Но преди всичко – от хамбар: висок или нисък, покрит с турски керемиди или с почерняла от дъждовете слама. Тайнствен полумрак, плетени кошове, измазани с говежда тор, или дълбоки дъсчени прегради. И там, в тия тъмни вместилища, живее житното зърно. Красиво и небрежно те са наречени гьоз – което значи око. Колко пъти съм рипал вътре с притворени клепачи, защото оттам се излъчва необяснимо сияние – то прониква под миглите ни, изпълва пролуки и разтрози и тогава всички се усмихваме като слънчасали.
Гьозовете са още пълни! – казват бащите ни по Коледа. Или: Провижда се вече дъното на гьоза! – казват по-късно. От това зависи настроението на цялата къща. Зиме, в най-дълбокия сняг, първата пъртина, която ще пробием, води към хамбара – проправяме път за хляба.
Такъв гьоз – такова едно немигащо око – и досега продължава да се взира в душата ми. И аз потръпвам като разсъблечен.
Но да не отминем нещо друго: замесването на първия хляб от новото жито! За него се готвят дълго и старателно: подбират най-хубавото брашно, ваят тестото с почти любовна ласка, повиват го в подницата, мятат го ритуално в пещта. А когато хлябът е вече готов, трябва да му дадем време да въздъхне. Така става мек и отстъпчив като душа. Чували сте, нали: хляб като душа? Не знам нищо друго, което българинът толкова упорито и настоятелно да сравнява с душата си!
Когато разчупваме набрашнено-златистата му корица, хлябът ни облъхва с ароматно облаче пара, краещникът му е още нетърпимо топъл, та ние го прехвърляме от ръка в ръка, от едната ръка в другата, и чак тогава отхапваме първия залък.
И цялата земя, животът ни – видим и невидим – благоухае на топъл хляб.

Странно или само на мен така ми се струва? Може и да греша, но в словесно-мелодичната ни народна съкровищница комай няма нито една песен, която пряко и откровено да назовава името на хляба!
Не съм ни прочел, ни чул някъде за мома или невеста, която бяло си брашно замеси, опече бели хлябове. А какво необятно поприще за въображението на безименния певец, способен да издигне и възвиси дори консумацията в своеобразна естетика! Но най-често неговото вдъхновение стига до нивата, до ралото и сърпа: в черна угар – златно жито. Опре ли до хляба, онова, без което не можем, той скъпернически сключва уста.
Допускам, че иде от морални скрупули, от неосъзнато суеверно чувство: да не споменаваме без нужда свещеното име на хляба, така ще го увардим от злото! Инак в простонародните думички, които пеем, дал бог трапези всякакви: и по-къси, и по-дълги, и хайдушки, и сватбарски. Вино пият петдесет юнака – и то се лее там в изобилие, примесено с бяла върла ракия. Та дори и онзи сиромах Тодьо, дето отива на гурбет, като седнал да прави прогюма, неделикатно бърза да утапани пълен тас супраци, вписани в съвременната готварска книга като сарми. Ама с хляб ли ги е ял без хляб ли? Мълчи певецът, не уточнява.
И аз донейде го разбирам: смутни времена, знае ли човек кой и кога ще посегне да му отнеме насъщния залък?

Уязвим и безсмъртен, човешкият род започва не от Адам и Ева, а от хляба. Вярвайте, защото ви го казва един внук на мелничар! И до ден днешен зад гърба на незабравимия мой дядо Дельчо, застанал като за снимка, боботи и се напряга, свисти и приплясква с разтегнати трансмисии онова чудо на техниката: валцова мелница. И всичка наоколо – от върха на неговите цървули до керемидите на покрива – е обложено с тънък слой. паспал – прахът на забравата. Есен, време за воденица: тукашният човек вече е смлял, каквото ще му потрябва, иде ред на другоселците, които наричаме още ябанджии. Те пристигат изтежко, гледат набичено и подозрително, между ниските канати на волските им коли стоят изправено като бабаити козиняви чували с жито. И наръч-два суха люцерна се вижда там, и торба сухоежбина, и чердже за завивка – нали не знаят колко ще трябва да се чака, от всичко има нужда. Изпод някой по-къс ямурлук току просветне гърлото на дамаджана, затъкнато с царевичен кочан. Над горния ръб на навущата се подават кокалените чирени на хайдушки ножове. Спират, помайват се, затъпкват цигарите: „Я-аах, ма-аму! Калаба, жъ съ чака!”
И разпрягат воловете.
Калабата значи навалица.
Българшът на воденица – това му е и Хайд-паркът, и парламентът, и Народното събрание. Най-сигурното място, дето може да сподели и се изповяда за всичко: времето, берекета, имот и стока, жена и деца. Накъде бил тръгнал светът, в кои землища се появил вълк, кому се нашло агне с две глави, кого синове и внуци излъгали да им припише къща или нива. И други едни приказки има, но те, изглежда, не са за нас, децата, защото ги разправят с тънки и многозначителни замълчавания, почти на ухо, накъсани от свенлив смешец. Само от време на време ще доловим по някоя откъслечна дума: гъркинка, пък я, такъу… Свираме се между колите, слухтим непредпазливо. Навъсени мъже, вървели цяло лято самотни след ралото или овцете, къде другаде ще намерят толкова събеседници и слушатели, пред които могат да се изприкажат? Лягат да спят в колите късно след полунощ, но тютюнджийските им кашлици още дълго няма да утихнат, тук-там светука недопушена цигара. Кръжи и се накланя звездното небе, приглушено работят воденичните камъни и всичко е като в приказка. Ето от какво бива замесен хлябът.

Още не сме тръгнали на училище, не знаем за какво повествува науката история, но както се види, и там не може без мелница. Само че тя е не наша а чужбинска, отвъд тиха бяла Дунава. И мели не брашно, а ситен и остър виеличен сняг. И в нея – двама мъже. Единият е с черна брада на светец и комита, другият – синеок и рус като момиче. Но инак – нечут характер: гладни, премръзнали, а той от сутрин до вечер пее, с пълно гърло, широко и свободно, вдаден до самозабрава. Тепърва ни предстои да научим как се казвало това – да гладуваш не другаде, а в мелница. Парадокс на историята! Един от многото, върху които е стъпило националното ни минало.
Както и да го премиламе, къс е човешкият живот, недостатъчен да доведеш до предъвкан залък такова необичайно мливо.

И тук ръката ми привично посяга към най-близкия и достъпен ъгъл на библиотеката: кафяви корици, златни букви, Найден Геров! Цял-целеничък, побран в енциклопедичните колонки на текста с тире между въпрос и отговор. Ето един човек, който винаги има какво да ни каже! Измълчал своето, докато го потърсим отново, сега старият възрожденец може да бъде по-отзивчив и благосклонен. Да оставим настрана консулството и дипломацията му, трябва ни народоведа и сладкодумеца, притрополявал изтежко с подкованите си кундури по същата тая калдъръмена уличка на стария Пловдив, дето сега сме го увенчали с паметна плоча. Моята, отсам тирето, е по-лесна – същественото е оттатък!
Помагай, байо Найдене, за хляб-ът говорим, като какво нящо е той, възможно ли е да се обясни и разтълкува?
- Брашно, измесено с вода и соль на тесто и опечено на огън за ядене! – поглажда брадата си достолепният копривщенец и топва перо в мастилницата.
Само толкова ли?
- Храна, чтото е потребна человеку, за да живее.
Да речем, че това ми стига…
- Не стига, момче, не стига – нали думата дума отваря… Ами хлебница – завивката, що завиват хляба да втаса? Ами хлебнина – данъкът жито, кое жители-ти на земя вакуф са плащали за наем? Видиш ли, и житието човешко иде от жито, и жителството му също… Ами богородичен хляб – дето гощават родилката?…
Както съм седнал да питам и разпитвам, и аз май ще заприличам на ония, дето не си изкарват ни хляба…
- Защо – извръща побелялата си глава словосъбирачът и пастир на думите – в тая работа има хляб!
Ами чини ми се, че мога да си изям хляба…
Поглежда ме снизходително, подсмихва се:
- Гладен хляб не пробира!
И допълва с нееднозначна въздишка:
- Ще се разберем като соль и хляб!
В друго време живеем сега – опитвам се да го изтръгна от неговия добродетелен деветнайсети век, – припряно, техническо, машината ни ръчка в хълбока, къде ти място за отвлечени размишления…
- Едно знам аз: Къща без хляб да не замръква!
Създадохме човеци от желязо, разбиваме веществото и го впрягаме да ни служи, хвърчим до месечината и обратно, кога да се погледнем един друг?
- Мома е домашен хляб! – срязва ме строго отзивчивият мой събеседник, загледан някъде още по-назад с обяснима носталгия.
Как да му опиша, че ние и хляба вече го месим и заквасваме машинно, печем го на електрическа жар: промишлено производство – премислено наедро и наедро вкарано в конвейера?
- Тежък е чуждий хляб! – отговаря ми с нова, още по-необорима сентенция възрожденецът и аз не разбирам какво точно има наум: дали несвоя, горчиво изстрадан залък, или онзи, който не е възникнал изпод ръцете ни.
Е, хора всякакви: един така мисли, друг – инак, знаеш ли го как изглежда отвътре…
- Родился е да хаби хляба!
Тъй, тъй, да уточним все пак за кого става дума…
- Абе тя тая досущ като оная: – На ти, манго, царство! – рекли му, пък той ги попитал: – Ами хляб!
Неочакван полъх – на времето ли е, на моето собствено любопитство ли – прелиства страничката, а там вече – друга буква и значи други словеса, друг разговор!
Но нека се доизкажем:
- Ела, хляб, да те изям!
И още – най-страшната клетва, когато сме така отчаяни от себе си, че няма накъде повече:
- Да мя убие хляб-ът!
За него се блъскаме цял живот, там е пресечната точка на всичките ни страсти и амбиции, вражди и привързаности. Знае ли той самият колко недостойни реверанси, колко тънко пресметнати падения, колко неосъдени подлости са правени все в негово име!
Мислим си, че го ядеме… – това е обобщение, достъпно всекиму. Мой приятел и брат беше поетът, който не се побоя да изрече премълчаното:
А пък той изяжда нас!
Усещате ли рискования допир на двете жички, при което избухва късо съединение: такива истини се споделят през зъби.

Ако бях художник, поискал да побере и затвори живота в рамката на една-единствена картина, щях да нарисувам жена, която меси хляб. Подробностите нямат значение: нека бъде пред опушено селско огнище, с вехта домашна дреха, но задължително подпретнала бял и чист ръкав над голите лакти. Има значение позата: майка на света, заета да нахрани и отчува човечеството. То не е къщен труд, а епос, балада, жанрова сценка в небесно озарение!
Бедността не я приземява, а само я прави по-истинска: това дървено корито, наречено нощви, негледжосаната стомна с вода, хасъра от царевична шума, върху който предстои да се извърши чудото. Пестеливи отблясъци откъм гърлото на пещта, убити бои на икона:
Жена, която меси хляб!
С прехапано езиче, захласнат и очарован съм гледал този безхитростен ритуал на живота. И още продължавам да го гледам: през рамо, с очи, обърнати назад, взрян отвъд годините и спомена, богомолец, забравил своята молитва. Ето, жената (странно превъплътена в образа на майка ми!) на колене се привежда над нощвите, много бавно и много внимателно насипва в тях няколко шепи брашно, след това разравя трапчинка в брашното, в трапчинката отлива вода, ръсва груба едрозърнеста сол и пак така бавно, с пестеливо-привични движения, с разтворени или свити в юмрук длани, започва да мачка и меси тази безформена праматерия, която полека-лека се превръща в нещо по-определно: тесто. Само от време на време тя взема триъгълната желязна огрибка, за да пристърже дъното на нощвите – нищо не бива да се похаби и пренебрегне. Сега вече тестото се е сгъстило равномерно, станало е меко и гъвкаво, от него можеш да направиш всичко. Брашнените длани на жената нежно и неотстъпчиво оформят удължен сплит, като бебешко телце, отново го мачкат и приласкават, разстилат и събират, докато се окръгли – изцяло и окончателно. Така любовно-безмилостно, предполагам, господ бог се е трудил да създаде земята от хаоса!
По челото на жената неусетно е избила ситна, зърнеста пот, но тя не вдига ръка да я избърше. Над очите й сегиз-тогиз пада неприбран кичур коса – и за това няма време. Само я отмахва с лакът и в пълно мълчание, яростно и неотстъпно, продължава своя старинен труд, който не търпи никаква суета.
Най-сетне тестото е вече готово – то диша като живо и жената усеща с върха на своите пръсти жилавата му веществена съпротива. Интимно заоблен овал на месиво между зърното и хляба – едно малко, току-що възникнало пред очите ни домашно слънчице. Сега тя ще вземе оная вълнена завивка, дето й викаме подница, и тихо, по-майчински, ще го закъта презглава – нека се отпусне разнежено и гальовно, нека поспи, преди да е прогледнало с множеството си очета. И за това си има дума: тестото трябва да втаса!
(Какъв глагол, а? Той включва в себе си и една постигната степен на узряване, и обобщен опит, и готовност за качествена промяна. От такова задължително втасване има нужда всяко нещо, което е процес: помислите и намеренията ни, любовта и творчеството, подвига и саможертвата. Даже и това твое писание, драги авторе, на което не виждаш края, толкова недомесено и безсолно! Признай си, че заплетен в своите объркани разсъждения, вече тайно си плюеш в пазвата: Втасахме я! Остави, поразходи се из стаята, запали спасителната цигара: и словото има нужда от подница, докато узрее и втаса.)
Дъбовата жар в пещта е насветлена и жената отново ще приведе кръст над нощвите. Не с ръце, а с душата си докосва тестото, като му приказва нещо, разделя го на равни части и изпод грижовните й пръсти всяка от тях придобива еднакво заоблена форма. На забравения вече прадомашен език това се нарича да разнемем хляба.
Дошъл е ред на помета – онова удобно-необходимо дръвце с привързан в края му парцал: с него помитат пещта от мъждукащи вече въглени и дървесна пепел. Сега един по един, с помощта на дървената лопата, кръглите хлябове ще заемат място там, където е бушувал огънят.
А когато отмахнем капака на пещта, за миг трябва да затулим очите си с извърната длан: не всеки може да понесе светлината на хляба. Ето го, той се усмихва с розово-златистата си корица – сякаш новороден, над него витае тънко обла че от пара като ореол. Отчупи с две ръце въжделения краещник, който още пари, и да ти е сладко!
Завит в чист месал, хлябът ще се оттегли в долапа – единствено имане в този сейф на бедните. Недостъпните му резбовани вратица се отварят само три пъти на ден, но през цялото време ние усещаме около себе си нечие невидимо присъствие. И ако ни споходи недостойно-дребнава мисъл, свенливо поглеждаме към долапа.
Хлябът не е само ядиво, а нравствен коректив, единица мярка за нещата. Режем го в прегръдка, неприлично е да го оставим по гръб. Горната му корица е по-тънка и нежна, а долната – удебелена, груба, там понякога са останали вбити въглени, които изчопляме с нокът.
Филия, порязаница, комат, краещник, средина, къшей, хапка, залък, трошица – това са многото имена на хляба, които изговаряме с еднаква почтителност и съучастие, като интимно-родови обръщения.
Хубав е хлябът, замесен от чисто пшеничено брашно, нула номер. В него може да се прибави нахут, та става дъхав и благоухаен, по-дълго време се запазва мек и ножът го реже без никаква съпротива. Има хляб, в който са прибавени картофи: други усещания, друг вкус, друг аромат.
Опитвам се да уточня големия род на хляба, вървял и просъществувал успоредно с човешкия род. Той започва от нощвите: тесто, мая, квас. А оттам нататък – колена и разклонения: братя и сестри, братовчеди. Великденски хляб – с боядисано яйце в средата, с тестени кръстчета и орнаменти. Обрядна погача – с мед и стафиди, с китка босилек. Мекици или колачета – прозирани и трошливи, които сами се топят в устата. Катми, печени върху пръстен сач. Баница: с масло и сирене, блага, вита. Тиквеник, масленица, булгурник. И най-сетне – простичката, стъкмена между другото житена питка, която вадим от жарта, но не бързаме да я разчупим, защото най-мъдрият измежду нас непременно ще рече:
- Хайде сега нека я търкулнем да си обходи, нивите…
И питката тръгва.
Тя и досега се търкаля в моя спомен.

Моралът на един народ е моралът на неговия хляб!

Общо взето, нашего брата българинът е пестелив на жестове – предпочита да изживее своите страсти непоказно и свенливо, вътре в себе си. Което, разбира се, не означава, че те са по-плитки и леко поносими. Затова стои над децата си с колебливо протегната десница: хем иска да ги погали, хем чака да заспят. Само когато е изваден от търпение, удря по масата или се пипва за ножа. Тогава – да не стоиш насреща му!
Но горчивият исторически опит му е подсказал още един жест, чийто смисъл си е чисто нашенски. Той става от трапезата – по-бедна или по-богата, – вече е доволно сит, но събира нападалите трохи, ритуално вдига длан и ги изсипва в устата си. Изведено в морал, това звучи така:
Никой не е по-голям от хляба!
А на практика означава: да не похабим безполезно ни троха, да не оскверняваме своя залък. Защото хлябът – това е не само нафора от плътта на Спасителя, а нашият труд и мъка, праведната ни пот и кръв.
Вече стар човек, върху бузата ми още пари една заслужена плесница за неуважение към хляба. Наречете го отживелица, но и сега изпитвам стеснение да настъпя троха. Не че ще ме заситят, но поне мога да ги хвърля вънка на птиците. Нали пак отиват по предназначение: да нахранят някого!
Дори когато е спечен и сух като кокал, бедняшката изобретателност на българина е намерила как да използва хляба: ще го надроби на ситни залци, ще го изпържи в цвърчаща свинска мас и ще седне да вкуси от онова ароматно-хрупкаво блюдо, на което викаме с м и г д а л ь. Особено му подхожда зелевата чорба, с друго име разсол. Ами сутрешната попара, когато вдигнем капака и тя ни задави с дъх на сирене и масло, ако се намерят? Ами прословутата циганска баница – суха филийка, върху която сме покапали олио и ръснали червен пипер?
По-честичко да бяха ни били, ако сега вече е късно! Нищо че педагогиката забранява.
Уважението към хляба ще го оправдае.

Някога, в наистина полугладното ни детство, един-единствен път видях майка ми да разперва ръце в безизходно отчаяние:
- Няма… Изтръскано е до шушка…
Баща ми не каза нищо. Само смукна по-дълбоко от саморъчната си цигара, стана, наметна клашника и излезе пак така мълчаливо.
Върна се по тъмно с една мизерна торбица грубо царевично брашно и я остави в средата на стаята. Никога по-рано не бях виждал мама да меси хляб така дълго и ожесточено, без да вдигне очи, без да продума. Как го е разнимала, как го е пекла – тя си знае, но когато ни свика около кръглата синия, там стоеше нещо средно между точилен камък и озъбена слънчогледова пита. Това не беше хляб, който ще тръгне да обикаля нивите. Не чакахме да изстине, не го благословихме, само отчупихме по един ронлив къшей – несмилаем като пясъчник.
Ядохме ги в треперливата светлина на отворената желязна печка – за лампа нямаше газ. По стените играеха отблясъци, ние дъвчехме и преглъщахме насила. Между зъбите ни похрускваше пясъчен примес, хапката засядаше в гърлата ни. И аз за пръв път разбирах какво е селска къща, останала без шепа брашно.
Беше война. Оттатък улицата, в двора на Куковските, звучеше и заглъхваше лаеща немска реч. Тежко притропваха ония дебелокраки обозни коне и явно пийнали войници се уединяваха край плетищата да свършат някоя от нощните си работи. Тогава подхвърляха комат излишен хляб на махленските кучета, завъртели се наоколо.
Оттам ида, от неизбледнелия спомен за военно време: треперливи отблясъци по тавана, залък, който не може да се преглътне.
Ситият на гладния не вярва.

Разгеле, хрумна ми в едно литературно интервю, от ония, дето ги правим всички, но малцина ги четат, да задам на Слав Хр. Караславов и такъв въпрос:
- Какво е за вас хлябът – не като продукт за потребление, а като етично-нравствена категория от ценностната система на българския селянин?
- Кх, кх – прокашля се, преди да ми отговори, несловоохотливият дебърец. Изречение от две съгласни, което веднага си преведох наум в смисъл, че за хляба трябва да се приказва с чисто гърло. И чак тогава рече – с паузи, като подбираше думите:
- Откак се помня, в моето семейство хлябът винаги е бил на голяма почит. От трохата до зрънцето и от стръкчето до отчупения залък. Това е един кръг на познанието за живота, на мечти и борби…
Аз съм писал много за хляба и съм го приемал като реалност и символ. Та дори и сега, когато говорим за оцеляването на света, на преден план отново излиза хлябът. Наскоро прочетох един девиз: Мирът – това е хлябът на човечеството! Следователно той е настояще и бъдеще, нещо, което остава вечно за човека. На тези мисли ме навежда фразата на един мой съселянин, който веднъж ми каза, че щом човек е стъпил на луната, скоро ще дадем на човечеството лунен хляб.
Кх, кх – прочиствам сега гърлото си и аз. – Дай боже и ние да вкусим от тоя лунен хляб, щом съдбата е пожелала да се родим в такова междинно време, на синора между две епохи. Ако вдигнем очи и се вгледаме по-внимателно в месечината, като нищо можем да различим двама дебърчани: седнали по турски върху грапавата й повърхност и разчупват лунен ли, земен ли – но хляб. Липсва им само дръвце – да си окачат транзисторите.
А като се обърнем назад…

Всяка събота, от милото на сърцето ми Горски извор към околийския град, където сме дошли да се преборваме с науките, по стръмното и разнебитено шосе на Караямач, трополи една каруца. Не, тя не отива на пазар, нито в съда, нито кара болно. Каруцата е натоварена с кошници – почти еднакви, върбови, капаклии, грубо привързани с тел или канап. Върху всеки капак несръчно е пришито бяло парцалче, а на парцалчето, с химически молив – името на щастливия получател. Там някъде, ако се взра по-внимателно, трябва да бъда записан и аз.
Каруцарят, баща на някой от моите съученици, доброволно приел своето съботно дежурство, първо ще спре в центъра на града, пред фурната, която знаем всички. Делово, без да бърза, ще разтовари нашите кошници до поискване и чак тогава ще тръгне да си посвърши някоя работа.
Без специална покана, ние вече сме известени, че хлябът е дошъл. Още една седмица занапред ще има с какво да подхранваме нашата упорита селска любознателност и пубертетни амбиции да променим света. Прехвалените ягоди може и да не стигнат за всички, но кошницата ни все още е голяма. Всяка сутрин, преди да тръгнем на училище, отрязваме по една дебела филия, завиваме я с двоен лист от тетрадка и я нагласяме в издутата си и без това чанта – при учебници и контролни. Столът на гимназията, срещу едно нищо и никакво купонче, може да ни осигури неизменното зеле с ориз или картофена яхния, но за хляб не стига – трябва да си го носим сами.
Нищо че от разтворения учебник или тетрадка в най-неподходящ момент върху чина изскачат трохи! Науките също не могат гладни – и те се хранят с хляб.
Оттогава сигурно ми е останал тоя навик: разтворя ли книга някаква, все попоглеждам няма ли между страниците й да се появи троха. И цялото човешко познание, взето заедно, непоправимо и сладко ухае на хляб.
Много други задължителни уроци забравих – този не съм.

Хайде, хайде, няма да пеем дитирамби и оди на глада, но все ми се струва, че никое трайно човешко дело не е направено от ситост. Ситият няма време да отклони поглед: той храносмила, обърнат навътре, в себе си. Интересуват го не чужди трактати, а собствения му стомашно-чревен тракт. Очите му са стеснени до цепки.
През такъв ограничен вход светът едва ли може да проникне в своята цялост.

Моите земляци, хасковлии, имат неизброими други достойнства, но аз най-много им харесвам това, дето умеят да се шегуват над себе си – артистично и беззлобно, винаги намясто. От тях самите съм го чувал: събрали се веднъж – на Конгрес ли било, на симпозиум ли – да ревизират азбуката. Нейсе, с другите букви как да е, но защо им трябва например х-то, като може и без него: Хасково си е Асково, хлябът си е ляб. Тогава се обадил най-съобразителният:
- Ами хурна как ще пишем?
Там, където има фурна, трябва да има и хлебар. Засукал ръкави, с дочено таке, побелял, та помъдрял от брашното и паспала като господ, той носи с достойнство своята професия, която има възрастта на човечеството. Рано, още в тъмни зори, преди да е прогледнал най-големият ранобудник, в дъното на някоя сляпа уличка, между две камари дърва под стряхата, вече свети едно прозорче. И свирня може да се чуе отвътре, и песен! Хлебарят е станал пръв, свършил е каквото трябва и сега вади с лопатата своята гореща стока, тананика си весело и я подрежда на тезгяха. Едноокото му джамче е отворено: Хайде, грабай, народе, има за всички! И народът не се назлъндисва, прегръща по един хляб и отминава нататък. По пътя няма да го сдържи, та мимоходом си отчупва един залък, после още един – така хлябът се оказва наполовина. И мен са ме връщали да купя друг.
Някога най-действената ни агитация за новия живот започваше с фурната. Там не се плащаше с пари, а с една синьозелена квадратна хартишка, върху която бе написано: хляб, и отдолу – 1 кг. Още вън от стопанството, разменяли сме какво ли не, по законите на натуралното заплащане, срещу тия ценни книжа и акредитиви на приобщаването. Прибрало кравите, преди да им вдигне обор, текезесето построи фурна. Пред нея непрекъснато разтоварваха дъбови цепеници и един сладък мирис ни замайваше до полуда. С фурната имах роднински връзки – там работеше чичо ми Никола, баща на моя братовчед Наско.
Кооперативният хляб беше по-хубав от нашия – дебел, равномерно изпечен, розовобуз, готов да проговори.
Сега в тази най-древна, благословена от бога професия навлезе механиката на поточните линии – хлябът няма местожителство, откъдето и да го купиш, все един и същ. Не усещам душата му, изгуби индивидуалност – и той като хората. Или обратно?
Ако имаше червена книга на застрашените човешки занятия, бих настоявал още в началната й страница, па първо място, да впишем професията на хлебаря. В делничните грижи около насъщния често ми се случва да чуя:
- Много хубав хляб, ръчен, току-що изваден. Къде го продават ли? През две преки нататък…
И опашката пред магазина – този храм на стандарта – се прорежда, прорежда, един по един, с полувиновна усмивка, купувачите отупват ръкав и поемат към оная уличка през две преки – дъхът, който иде оттам, е по-привлекателен.
Като всяко нещо, докоснато от човешка ръка, и ръчният хляб радва душата ни, защото съдържа ласка. Носил съм такъв скъп подарък от планински хижи и случайни селски магазинчета, И докато стои, опрян на задното стъкло, откъдето минем, всички извръщат глави подире ни – не знам дали е от атавистичен тласък или от позабравения аромат на притежания, които губим.
И хлябът – също като любовта, като изплаканата песен – не търпи серийно производство. Не си го представям как би се извъртял някому езикът да каже: Матрицирана любов! Или: Промишлена песен! За всичко друго – може, за тия най-човешки и сърдечни работи – не.
Ако не работех с думите – това рисковано и опасно занимание, – щях да отворя фурна. И сутрин, станал най-рано от всички, напалил пещта и забил ръце в тестото, с набрашнен нос, щях да си подпявам тихичко:

Хайде идвай, зрящ и сляп,
да опиташ моя хляб!…

С думи няма да заситим никого, но с хляб може.
И ми идват наум ония зеленясали надгробни плочи в двора на старата копривщенска църква „Света Богородица”. Визитки от камък с по един личен знак за достойно преживян живот: на терзията – ножица, на овчаря – гега. Не срещнах надгробен паметник с огрибка, но без нея съдружеството от библейски сечива на човешкия труд винаги ще ми изглежда непълно.

Все по-често се улавям в една еретична мисъл – нека ми я простят дежурните блюстители на идейната чистота, тям всичко е предварително известно.
Питам – себе си и вас:
От глада се избавихме сами, но кой ще ни спаси от ситост?
Жени с мъжки панталони за пръв път видях някъде в петдесетте години – време далечно, може да се каже, историческо. Видях ги не на модно ревю, а на вършитбената площадка, насред поляната край село, дето доизживяваха своето време циганските колиби. Това бяха нашите майки, съседките и роднините ни: стрина Мита, учинайка Руса, баба Желювица. Като им се каза, че кампанията започва (тогава всичко вървеше на кампании!), жените се видяха в чудо, нали тепърва трябваше да овладяват нови длъжности: подавач на снопи, пълнач и хранач на вършачка. И му намериха лесното: прикопчиха старите дочени панталони на мъжете си и равноправно се включиха в обслужване на механизацията. Подават, поемат, развързват снопите и ги втъкват в ненаситната гърловина на тази своего рода електрифицирана диканя. То бяха кикоти, то бяха солени шеги и закачки – не се осмелявам да ги запиша на хартия, дори и най-плеснатият в устата би се изчервил.
Жени с мъжки панталони!
Плющи гумената трансмисия, сгъстява се онзи облак от прах и пепел и в него – битка за хляба на народа, както пишеха тогава вестниците. На смени, няма сутрин, няма вечер – мъждука през пушилката оная полусляпа електрическа крушка и за кураж ли, от нямане какво ли, жените току си подвикват с одрезгавели гласове: „Дращи, не дращи, с гащи, без гащи… Въх, мари!” И между тях – само тук-таме по някой невзрачен мъж, прибулил главата си с домоткана кенарена кърпа. Нали мнозинството се бяха вече юрнали по рудници и химкомбинати – за какво? – пак заради хляба, но градски, уж по-немъчен.
Имам го, имам своя скромен опит от ония години и аз! Зиме овладяваме науката с променлив успех, лете – ваканция. Но де ги сегашните дискотеки? Пък и кой ще те остави да мързелуваш в приятелска компания или да събеседваш с книжки? Така една сутрин осъмнах назначен, след съответните кадрови справки, на тежка длъжност: писар на вършачка! Първо – писар, за писателство е още рано, макар че симптомите му бяха вече налице.
Наглася машината старият вършачкаджия бай Иван от Първомай, вбива някакви колчета, запъва колелата и с камък. А около него подтичва с текаламит в ръка неговият помощник Альоша – както го титулувахме според ономастиката на онова време, макар да си беше един чисто нашенски Гьорги, с грес по брадичката и исусовски сандали.
На мен все пак ми е малко обидно, че сме изтикани встрани от колективизацията – ще вършеем оскъдната реколта на частните стопани. С моя сменник Тенчо Гърмидола разчертаваме графи в дебелите тефтери, гледаме да си създадем уют: кабинка с рогозки, възглавничка на стола. Не помня дали успяхме да окачим мобилизиращ лозунг над главите си, но ако го е имало, обзалагам се, че и той ще да е бил в духа на актуалните задачи:
Всяко зърно в държавните хамбари – удар по империализма!
Комсомолци сме, бойци на революцията, никакъв компромис: теглим овършаното до грам и каквото дължим по закон и съвест, насипвай го тук, в държавните чували!
И до ден днешен ме пронизват угодливите очички на онзи бай Еди-кой си, частнособственикът, дето веднъж ме издебна в гръб и насаме:
- Ние с баща ти сме стари приятели и аркадаши, пиши го по-малко, пък сетне двамата ще се разберем…
В първия миг хлъцнах от възмущение и изненада! Как така? – исках да попитам. Но гърлото ми беше пресъхнало, та само стиснах зъби, решително теглих една дебела черта под общия сбор и му го посочих в недискусионен порядък. Резолюцията ми завършваше с удивителна:
- Колкото – толкова!
И възхитен от себе си, изтичах горе на вършачката.
С две думи, през цялото онова незабравимо лято се усещах като пълномощник на хляба, от когото зависи изхранването на един народ. И всичко беше много хубаво, и в лицето на бай Иван, при малко по-усърдно вглеждане, откривах чертите на новия тип социалистически човек, челник и механизатор, устремен към по-висока нравственост. А на есента разсилният на общината ми връчи една закъсняла призовка: по сигнал на същия този бай Иван, че не съм бил върнал държавните чували – на стойност 800 (осемстотин) лева (стари естествено), – които той прибра на сбогуване.
Малко сме знаели тогава за света и човека, много имало да учим. Но затова пък мога да ви обясня какво е да пътуваш с камион, който отива да прибави зърно в народните хамбари! За това – много по-късно – написах стихотворение: куцичко излезе, но мое си е, няма да му придирвам.
В петдесетте години – глад за искреност. Стоя, значи, прав в камиона, с лице срещу вятъра, и колелетата му се въртят като житени питки:

Така се учих собствен лъч да вплитам
на житно зърно в светлината слаба,
в петдесетте години да почитам
единствения вечен култ – към хляба!

Времето ли е прилично на нас, или ние – на него?
Закъснял урок, ще кажете, но аз все още не съм наясно има ли въобще закъснели уроци.

От глада, рекох, се избавихме сами…

Сега долапът ни е много по-пълен откогато и да било, можем да го отворим по всяко време – никой не е останал гладен. Но свалян от транспортната лента, ръчкан и настъпван, товарен в еднакви дървени касетки, разнасян като стока в закрити возила, хлябът на българина изгуби онзи свой неимитиран вкус, който ни караше да забавим крачка насред път, да отчупим залък, да го почетем с внимание.
Напразно тесни и широки специалисти, инженери и технолози се опитват да ни убедят всенародно, че причината била в зърното, глутенът в него не достигал, гъбички някакви го подяждали. Ако трябва да отидем по-нататък, непременно ще опрем в машинното производство, в серийното безличие, в конвейра. Някога всяка от къщите ни имаше свой хляб, разпознаваше го измежду всички други, разговаряше с него подомашному, приемаше негласните му укори. Днес конвейерът бълва: стотици, хиляди, милион хлябове – все правилни и подравнени, все еднакви. Което ще рече – еднакво бездушни! Купуваме ги от едни и същи магазини, носим ги в едни и същи найлонови торбички, затваряме ги в едни и същи кухненски шкафове, ядем ги по един и същ начин, в едни и същи панелни кухнички. От какво да изпитаме чувството за празник? Времето дъхти в нашия тил, настъпва ни по петите – кога да останем насаме с хляба, да го предъвкаме, да усетим вкуса му?
По-внимателно, конвейерът вече захапва и нас, въвлича ни в своето движение, ще ни сблъска един върху друг!
Някога хлябът беше нещо като член на семейството, предугаждахме неговото присъствие, стеснявахме се от недостойна дума или мисъл. Сега той е пришълец, носим го отвън, пропит от неопределено-блудкавия привкус на синтетика и пластмаса – привкусът на съвременната цивилизация.
Технологията, механиката, стандартът прерязаха като пъпна връв живото ни усещане за взаимна зависимост с хляба – той вече не се ражда изпод ръцете ни, не принадлежи към нашата биография.
А такива накърнени връзки неизбежно пораждат накърнена нравственост!
Тогава защо се учудваме пред битово-очевидното: върви по улицата човек, задянат с две торби хляб, от по-евтинкия – храна за прасета! И тук въпросът съвсем не е в човека или в товара му, а много по-дълбоко: в потъпкването на една ценностна система, която сме наследили по право, но стопанисваме като лоши наследници.
Ние се научихме да изпращаме дори и своите мъртви не с печално-уважителния обреден хляб, а с фабрични кифли и безвкусни понички, които преглъщаме по-трудно от скръбта си. Няма нищо по-тъжно от такива съвременни погребения, които умножават вината на живите.
Работата не е само в това какъв хляб яде българинът, а какво си мисли, докато го яде, дали преживя, или го преживява! Нямаме време, бързаме за работа, тъпчем трохи от своята закуска на крак – себе си тъпчем.
Покажете ми къде е онази глуха уличка, в дъното на която все още не е угаснало едно паспаливо прозорче. Там все още не произвеждат, а правят хляб. Там е най-добрата технологична линия, защото започва и свършва с живата човешка ръка. Готов съм да чакам дълго и безропотно, последен на опашката, но когато отчупя своя залък, да знам, че той е замесен не само с брашно, вода и сол, а в него са прибавени – за вкус! – и щипка лятно слънце, капка жътварска пот, пръска от горчивите и сладки сокове на земята ни.

Не аз – душата ми е зажадняла за хляб като душа.

Ти ли си това, мой човек, дето приглуши внимателно мотора и скокна по джапанки на зелената морава. По стар навик – първо да се огледаме наоколо: това е значи държавната Андора, сблъскана някъде между равнодишащите хълбоци на Франция и Испания, малко преди края на лятото, в годината господня хилядо деветстотин осемдесет и седма. Тревата в къмпинга е все още зелена, преваля благ августовски дъждец и последните ябълки по върховете на дърветата просияват като лакирани. Испанското момче и момиче най-напред бързат да се прегърнат и чак тогава ще запалят туристическия си газов котлон. А ти отръскай от праха своята пътна дреха, сритай задната гума и блажено кихни към слънцето.
Насреща – един страховит хълм затуля половината небе, реката в нозете ти влачи камъни. Река и хълм – достатъчно природни дадености да се разположи една държава: първото тече и не свършва, второто стои, не си отива. Държава, малко по-голяма от моето село: тук сигурно всички се знаят по лице и по име. Единствената улица е главна, а от двете й страни: магазин – банка – бензиностанция, и пак: банка – бензиностанция – магазин. Че няма копка земя да си посее жито – това разбирам, че стои зад тезгяха, купува и препродава – виждам го. Но какво все пак слага на трапезата си тая безгрижна Андора, това прехласнато дете в големия снек-бар на Европа, където възрастните подрънкват с леда в своето уиски, поръчват своята пица или режат от своя бекон с яйце: салфетка на шията, вилица – в лявата ръка, нож – в дясната?
Не, не надзъртам към трапезата на чужденеца, интересува ме само неговият хляб, за да разбера душата му. След показно-изисканите летовища на Ривиерата, след елегично-тъжните маслинени горички на Испания, с порутени хасиенди край пътя, най-сетне тук – на брега на реката, в сянката на хълма, дошъл като на гости в непознато семейство, човек може да въздъхне благоприлично и да усети… че е гладен.
О, походна кухня на доброволния странник по света, съзнателно избягнал стадата на организирания туризъм, оставен единствено на грижите на бога – и значи на себе си! Подгъвал съм коляно над попътна катунарска трапеза по чукарите на Северна Гърция, дето и глътката вода е пътувала с мен. Впивал съм зъб в грузински лаваш – питки, които царуват на масата и с едното си оченце хитро поглеждат към виното. Посягал съм за още една – този път наистина последна! – гребка от узбекски плов. Знам руския черен хляб – режат го на калъпи, пестеливо и с уважение. Топил съм полукръгла виенска кифла в кафето си край Пратера. Прекосявал съм граници в компания с ежедневния хляб на човечеството – мек и заоблен, странно удължен, по добряшки доверчив или подозрително-недостъпен. Навсякъде той мирише на едно и също: на мелничен камък, на човешка грижа, на дървесна пепел и вода-снежница! Търкулнат през историята на раси и народи, той върви заедно с човека: може да се препъне, да обърка пътя, тогава кой ще му подаде ръка? Да ви кажа ли по какво ще разпознаете българина, когато народите седнат на обща трапеза: оня, който изяда една порязаница в повече! Може пък и затова да сме оцелели?
Докато чакам голямото ядене, аз винаги се изхитрям да си отчупя с два пръста едно ей такова залъче, да му ръсна я шарена сол, я мерудийка – дъвча и си припомням.
Рецепцията на къмпинга не е стъклобетонна килийка, както навсякъде другаде, а нещо средно между нашенска плевня, ходник и сайвант. Какъв забравен праисторически уют – с грубите, опушени греди на тавана, с варосаното, с напръскания и пометен плочник на пода! Там седят един срещу друг мъжът и жената, сигурно собственици – и нижат тютюн. Най-обикновен, с едри лапообразни листи, какъвто съм низал и аз. Нижат го, седнали между рафтовете с бутилки „Балантай”, коняк „Наполеон”, шоколад „Тоблерон”, космополитното питие кока-кола. Дългите им плоски игли едва се побират от стена до стена. Ако имаше една излишна, като нищо бих седнал между тях – все едно че съм си в детството, у дома, под черничевите сенки на улицата, сред приказливи съседки.
Но аз съм дошъл за друго. Хляб ли ще иска господинът? От този? Или от онзи? Или от третия? Притеснен не толкова от своята взискателна природа, колкото от кесията си, господинът се колебае: вкусно и евтино рядко съвпадат. След това си избира по една мостра от този, и от онзи, и от третия. О, не е ли прекалено, господине, дълго ли ще останете? Не, усмихвам се извинително, аз ида от една страна, където хлябът е на особена почит, искам да отнеса там най-добрия сувенир от Андора…
Уи, уи! – кимат с разбиране мъжът и жената и пак се привеждат над своите игли. Сделката е сключена, посредник и преводач ни е хлябът.
Хълмът все така затулва половината небе, реката тече и не изтича, тревата зеленее. Към множеството образи на мира се е притурил още един.

И да повторим: От глада се избавихме сами…

Родово наследство ли е, тъмен вик на селската ми кръв ли, но колкото повече искам да мина за градски човек, толкова по се издавам, че не съм. И толкова по-често виждам в съня си: цъфти и не прецъфтява цветче едно синьомораво, пчела прелита от него до мен и обратно, гривек гугука в дъбовете, тръгнали куцомного насреща ми, и по въздуха се носи стоманеносиво перце. Посягам да го уловя и никога не успявам. Е, стига вече, пак ли съм спал на сърцето си? Навън – прокъсана градска мъгла, тътнеж на тролейбуси, вдигнати яки. Странна способност на спомена: да приближиш, отдалечавайки се! Всъщност делят те само шейсетина километра – и една епоха. Но как се отива дотам?
Опитах и аз веднъж, тръгнах с подковани обуща… То беше скръбно поклонение: паломник на път за Божигроб, който знае, че няма да се върне хаджия! Поне да видя, рекох си, местата, където съм пладнувал с кравите и развързвал пастирска торбичка. Кое – било, кое – не било, но ей тук, на бузата, имам нишан от рог – промуши ме волът на братовчед ми Танас, докато му подавах слънчогледова шума. Ако не от рог, то от сърп – това са онаследените ни белези на благородство! Онези, вътрешните, които не се виждат, ще спестим.
Та можеш ли да кажеш накъде си поел, пътниче, през времената? С тази вече прошарена брада, с откъртения преден зъб, с очила, които не помагат, а по-скоро ти пречат да виждаш. Напразно очакваш трънките по Корудере и лалугерите край стария Римски друм да те разпознаят и приветстват!
Спрях като безпаметен, изтрих си очилата – ами сега? Кой да води Самуиловите войници? Пътищата – други, пейзажът – друг. Изчистена до графичност, останала само онази меко заоблена линия на предхълмията – като извивка на женска гръд. Тук някъде шумяха и пееха с птици нашите кории, там слизаше дълбок коловоз с хладна и сякаш сипаничава от росата сутрешна пепел. По-нататък в брястовете гнездяха гургулици, упоително-горчиво дъхтеше дивата тетра, жаби пльоскаха самоубийствено в бента, от който запрятахме крачоли да навадим уйковата бахча. И всяко нещо е имало своя паметен знак: дръвце коленчато, синор с метличките на киселеца, бял камък – да стъпиш с един крак и да се провикнеш ей тъй, без причина.
Сега всичко хем равно, хем гладко, та подстригано – механизирана обработка. С едно полуобръщане очите на човека обзират цялото землище и няма къде да повникнат, на какво да се закачат. Угари, угари, угари, обрана царевица, напоителен канал, без край и начало, правен сякаш по конец. И се въртят – еднакви като близнаци – без зуница и дъх на колендро, ония пръскала, дето заместват дъжда и нямат нужда от лазарки. В небето – провисналите жици на далекопроводи, под тях – успоредно – полезащитни ивички дръвчета като войничета. Къде да спреш, на какво да приседнеш?
Хубаво! – вика едната, съвременната половинка на душата ми. – Ами аз какво да правя, тук няма място за мен! – обажда се другата, онаследената. – Искам си дивата шипка на синора, с птичето вътре в нея, с рояка на пчелите. Крушата с киселици си искам и дъба с жълъда! И всичкото онова, невидимото, загубеното, дето ни можеш да го посочиш, ни да го възстановиш…
Ох, всички имаме своята късно осъзната вина, нали в един глас бързахме да възпяваме трактора – заедно с тракториста, – поел напряко и безогледно към бъдещето! Дай ни мащаб, простор ни дай, кой да се досети, че прегазваме подробности, които съставят живота? Така го искахме и тракторите вървяха все направо. Прогонихме смока-синорник, който старците почитаха като домашен дух и пазител на нивата. Изтръгнахме из корен дряновите храсталаци, мекиша, трънкосливката, дивите ягоди, змийския лапад, синчеца, млечката, магарешкия трън, синапа, лободата. Пречеха ни разставените като съгледвачи на природата туфи от дървета, вдигнахме брадвата и оттам пръхна, та излетя ято сиви гургулици, няма го, стопи се в небето.
Такъв беше изобщо духът на опия години: да променяме, да разчистваме, да обобщаваме. Стой сега, викам си, като телефонен стълб сред къра и слушай как самотно свири вятърът в тази обобщена безприютност! Една лисича опашка, няма – да подпали твоето въображение, един мравуняк – да разнообрази пейзажа. Щом е път – непременно трябва ла бъде асфалтиран, щом е изворче – непременно хванато в каптаж.
Спор няма, праната линия е винаги по-удобна – дай й само посоката, сече и реже, нищо не я спира: това – отсам, онова – оттатък.
Ами ние, дето сме по средата?
Не, не изпадам в умиление, търся поуката. Бързали сме с наивната и сляпа вяра на новопосветени да откъснем райската ябълка – днес, веднага, още сега. А излиза, че имало неща, които не е за препоръчване чак толкова необмислено и издъно да се променят! И политикономията, и обществознанието, дори взети заедно, едва ли могат да надскочат простичката народна мъдрост, извлечена от сетивен опит, че покрай сухото гори и суровото.
Хайде сега, какво има толкова да му мислим: комините димят, тракторите пеят – пълен напред! И съответна теория си бяхме стъкмили за временно ползване: че с укрепването на социализма класовият враг щял да се ожесточава още повече. Дръж кулака, притискай го до стената! И излиза посреднощ тоя кулак по долни гащи, половината му лице в сянка, опитва се да ни вразуми: „Утре бе, хора… Нощта е време неверно!” Откъде да знаем, че страхът бил несигурна мая за подкваска на доброто?
О, минало незабравимо! – както се пее в песента.
Право е, Сиври ефенди, дето си рекъл: Като печелим, какво губим! Удивителната прибавям аз, на твоя сметка. Може и обратно – пак е същото. Но то вече съдържа и въпрос, който иска отговор. Инак докъде бихме стигнали в урбулешкото си настояване за незабавна облага?
Знам, че има с какво да се оправдаем: все зарад него е било, заради хляба. Хлябът на нашето нетърпение! И ако сега в неговия привкус усещам една скрита горчивинка, виновно е времето, съкратените му срокове и графици: а кога ще дойде ред на розите, които уж беше ни обещал онзи с патриаршеската брада?
Виж, в името на такава една цел съм готов да отстъпя и непрецъфтелите шипки, и смока синорник, и плющенето на пъдпъдъка, украсили някога началото на моя единствен и кратък човешки живот!
А ятото гургулици все пак се появи отново, ето ти – кръжат и накланят крило, търсят къде да кацнат. И комините в далечината бълват своя дим, и напоителните перпетуум-мобилета произвеждат своя изкуствен дъжд.
И аз си тръгвам, за да остана тук, откъдето започва хлябът.

…но кой ще ни спаси от ситост?