Донка Йотова

НАУКАТА В РЕШАВАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКИ  КАЗУСИ

През 1991 г. в гората край Екатеринбург  (Свердловск) бяха открити скелети, за които се предполагаше, че са на разстреляното руско царско семейство. С идентификацията на костите се заемат Британската служба по съдебна медицина, Институтът по молекулярна биология към Руската академия на науките и Департаментът по биология и антропология към Кембриджския университет. В известната лаборатория по съдебна медицина в Бирмингам учени от британската правителствена служба по криминалистика за разпознаване на скелетите използват нов метод - сравняват генетичен материал с проби от живи роднини. Използвана е кръв, взета от принц Филип (съпруг на кралица Елизабет II); неговата баба е сестра на руската царица Александра.  Кръвта на принца е съвпаднала с откритите ДНК проби в някои от костите на царица Александра и на децата. Скелетът на  цар Николай II е разпознат чрез проби на живи роднини, поискали да останат анонимни. Изтъква се, че сред костите липсват тези на две от петте деца на царя - на единствения му син и на една от княгините.

Още след разстрела на царското семейство на 17 юли 1918 г. в Ипатиевия дом в Екатеринбург тръгва мълвата, че две от царските деца - Алексей и Анастасия са спасени. През 1922 г. девойка, направила опит за самоубийство в Берлин, била “разпозната” от друга жена в болничната палата. Много емигранти от царския двор познали в Анна Андерсон великата княгиня Анастасия, но претенциите й не били официално признати. За себе си казвала, че по чудо се е спасила от разстрела. Действително поразявала нейната прилика с най-малката дъщеря на Николай II и разказите й за бита на царското семейство, които отнякъде знаела тази жена. Признали са я, по думите на руския писател Едуард Радзински, автор на книгата “Николай II” - последният цар”, балерината Матилда Кшесинска, първата голяма любов на Николай II, и княз Андрей Владимирович (сп.”Огоньок”, бр.2/90 г.). За нея през 1956 г. е направен и филм с участието на Ингрид Бергман. Известно е, че цар Николай  II разпределя огромни парични средства в чуждестранни банки, които, ако се докажело, че претендентката е наистина Анастасия, трябвало да  бъдат дадени на Анна Андерсон. Германският съд отклонява нейното окончателно признаване. Колин Уилсън, автор на книга за Распутин, съобщава, че Мария Распутина, дъщеря на известния руски маг, авантюрист и любимец на царица Александра, среща в Америка в края на 60-те години Анна Андерсон и заявява, че това е великата княгиня Анастасия, която тя познавала още като дете.

Претендентката години наред разигравала с претенциите си членове от фамилията Романови. Изследователи я определят като упорита параноичка   и хронично болна. Изкарала е половината си живот по съдилища, санаториуми, лудници и в замъците на немски и руски аристократи. Умряла в бедност в Америка.

Освен нея се знаят поне двама Алексеевци - фалшиви царски синове, но никой от тях не е вдъхвал такова доверие както Анна Андерсон, твърди същият автор.

Веднъж вече тръгнало съмнението, че живелите в Габарево Нора и Жорж са от царско  коляно, както и публикациите в пресата за извършените изследвания и за резултатите от тях - всичко това укрепна нашата журналистическа хипотеза. В българския печат излязоха редица публикации и репортажи от Габарево, в които много автори изразяваха желание костите на Нора и Жорж да бъдат изровени и изследвани. Но как можеше да стане това? Откъде да се започне?

Най-напред реших да се свържа със Съюза на потомците на российското дворянство в България. Изглежда Анна Андерсон властваше в ролята си на единствена претендентка, подкрепяна  в различни времена от “очевидци” и “опознаватели”, защото в Съюза на потомствените дворяни и по-специално в разговор с неговия председател княз Леонид Ратиев си лечеше умората от тази вече изтъркана история за царските претенденти. Лично на мен тази среща ми подейства обезкуражително до момента, в който през 1994 г. случайно попаднах на информация,  в която се съобщаваше, че загадката , свързана с Анна Андерсон Мейнахън, жената, която 64 години твърди, че е княгиня Анастасия, останалата жива дъщеря на последния руски цар, е разгадана. Тя умира  през 1984 г. в болницата “Марта Джеферсън” в Шарлътсвил, щата Вирджиния, САЩ. В болницата запазват тъкан от тънките й черва. През 1993 г. Русия се обръща с молба за помощ към съдебномедицинската служба на Великобритания,  чийто опит в изследователските технологии, използващи ДНК, е известен в цял свят. Молбата е била свързана с разгадаването на 75-годишната тайна около съдбата на семейството на руския цар. Пробите са били направени по частна поръчка на Ричард и Марина Швайцер. Марина е внучка на царския лекар д-р Eвгений Боткин, разстрелян заедно с царското семейство и с част от прислугата. Изследванията върху чревната тъкан на Анна Андерсон започнали през юни 1994 г., когато д-р Питър Гил от Лабораторията по съдебна медицина в Бирмингам, Великобритания, донесъл тъканта от болницата в Шарлътсвил. Д-р Гил изследва с модерния ДНК метод съвсем малки парченца от червата, съдържащи хромозомен материал, и после сравнява с профили на ДНК от царя и царицата. Пробите на претендентката не съответствали на профилите на Романови.

Някои са убедени, че Анна Андерсон е полякинята от земевладелски произход Франциска Шанковска, която през 1920 г. напуска Полша. Според дъщерята на д-р Боткин една селянка не би могла да има “подобно кралско поведение”. Когато нейният наследствен материал бил сравнен с ДНК профил на Карл Маухер, правнук на Франциска Шанковска, профилите показали сходство. Вероятността за съвпадение между профилите на Анна Андерсон и Карл Маухер, ако нямаха родство по майчина линия, е по-малка от едно на 300.

Така Анна Андерсон изхвръкна от списъка на претендентите.

Заедно с информацията за случая в изданието на БТА бе даден и адрес за контакти със службата в Лондон. Посредникът, който използвахме, беше препратен в Бирмингам, в самата лаборатория, където е бил проявен интерес към нашия случай, но са поискали нашите учени да извършат предварителна подготвителна работа. С тези най-общи указания ние получихме от тях и самата публикация на колектива, работил по идентификацията на останките на Романовата фамилия чрез ДНК анализи, поместена в журнала “Nature Genetics” в неговия февруарски брой от 1994 г. В колектива участват Питър Гил, Павел Л. Иванов, Колин Кимптон, Ромел Пирси, Никола Бенсън, Джилиан Тули, Ян Евет, Ерика Хегелберг и Кевин Съливан, които представят следните институти: Central Research and Support Establishment, Forensic Sciens Service, Aldermaston; Engelhardt Institute of Molecular Biology, Russian Academy of  Sciences, Moscow; University of Cambridge, Department of Biological Antropology.

Поради популярния характер на настоящата книга ще цитираме само отделни моменти от публикацията, която има строго научен характер:

“Деветте намерени скелета в плитък гроб край Екатеринбург, Русия, през юли 1991 г. бяха ориентировъчно идентифицирани от руски съдебни специалисти като останки от последния цар, царица и три от петте им деца, царския лекар и трима слуги. Ние извършихме определяне на пола чрез ДНК анализ и чрез Шорт Тандем Репит (ШТР), което потвърждава, че действително тази фамилна група е била в гроба. Анализите на митохондриалната (МТ) ДНК, потвърждава сходство в сериите между преполагаемата царица и трите деца с техен жив роднина по майчина линия. Обогатена МТ ДНК, получена от останките на предполагаемия цар, бяха клонирани, за да се демонстрира хетероплазмичността на изолираната база МТ ДНК контролна област. Една от тези серии отговаря на двама живи роднини по майчина линия на царя. Ние заключихме, че ДНК отлично потвърждава хипотезата, че тези останки са от Романовата фамилия.

Официалните данни относно съдбата на Романовата царска фамилия са оскъдни, но е известно, че преди тяхната смърт са били затворени в къщата на Ипатиев в Екатеринбург в Урал, Централна Русия. Смята се, че малко след полунощ на 16 юли 1918 г. цар Николай II, неговата съпруга царица Александра, техните четири дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастасия и техният единствен син Алексей били откарани в приземието заедно с трима от слугите им и фамилния доктор Евгений Боткин. Там те били разстреляни от болшевишки стрелкови взвод, въпреки че броят на жертвите е малък. След което били пробождани с щикове до смъртта им, тъй като огнестрелните рани не ги убивали (знае се, че те са носели корсети, в които били зашити диаманти, злато - бел.авт.). Труповете били съблечени и поставени в камион, за да ги укрият в минна шахта, но камионът се повредил по пътя, поради което болшевиките погребали жертвите в набързо изкопана яма и за да затруднят идентификацията, хвърлили в гроба сярна киселина. След като покрили труповете, камионът минал няколко пъти върху ямата, за да я утъпче.Това описание е потвърдено от следствие, събирано през 1918-1919 г. от Николай Соколов (следовател на белите руски монархисти) в 7 тома и е базата на историческата версия за съдбата на Романови. Обаче версията за описаните събития  по-горе никога не е била положително потвърдена.

След запознаване с архивни материали и фотографии, които идентифицират мястото на погребението, двама руски историци, аматьори изследователи, Гели Рябов и Александър Авдонин, съобщават, че са разкрили общ гроб, намиращ се приблизително на 20 мили от Екатеринбург. Впоследствие руското правителство възлага на официални изследователи, координирани от главния съдебно-медицински експерт на Руската федерация, да продължат проучването.

Гробът представлява плитка яма (по-малко от 1 м дълбочина), която съдържа останки от човешки скелети. Много от костите са били силно увредени, но е било възможно да се идентифицират девет трупа. Всички скелети са показвали наличие на престъпление и малтретиране преди смъртта. Някои от черепите са били с огнестрелни наранявания, намерени били и следи от щикове. Лицевата част на черепите била разбита, което направило трудна класическата идентификация на лицата.

Обширна работа била извършена от руските съдебни експерти, включваща компютърна помощна лицева реконстуркция, одонтология, възрастово и полово определяне. Забележително е, че някои от труповете са имали злато, платина и порцеланова зъболекарска работа, което най-малко показва, че тези останки са на аристократи. Изследването на руските учени ориентировъчно сочи, че в ямата са останките на царя, царицата и на три от петте им деца. Направен бил изводът, че двата липсващи трупа са на царевича Алексей и на една от дъщерите.  През 1992 г. бяхме помолени от главния медицински експерт на Руската федерация да започнем официални англо-руски изследвания за верифициране идентичността на останките, прилагайки ДНК анализ като основна техника.

Идентификацията на човешки останки чрез ДНК анализ е доказано, че е мощно оръжие в съдебно-медицинските изследвания. Обогатяването на хромозомните шорт тандем репитс локуси потвърждават големия потенциал за индивидуална идентификация и се прилага успешно при типизиране на костен материал от 15  години. Анализът на МТ ДНК е по-мощен, тъй като представлява обикновено наличие на високо кугиращ брой в клетките и е обяснимо по-голямото оцеляване за по-дълъг период, сравнено с хромозомната ДНК. Поради това МТ ДНК анализът е бил приложен успешно върху човешки останки с давност 7000 години на тъканно човешки мозък и 5500 години - на костни останки.

Може да се използва за издирване на майчино унаследяване и е единствената възможност да се установи роднинство между прародител и жив потомък. За да се установи бащинство от 75 години стара кост, най-доброто постижение са показали ШТР.

Ние следвахме двойна стратегия, прилагайки ШТР анализ за установяване къде е представена фамилна група, и МТ ДНК анализ, за да определим унаследяване с известен майчин роднина, потомък на Романовата фамилия.

Чрез хромозомен ДНК анализ е определена половата принадлежност на четири мъжки и пет женски трупа. При Шорт тандем репитс анализа е установено, че има фамилна група, като резултатите са обобщени в таблица  и са номерирани под номер от 3 до 7, като 4 и 7 са родителите, а 3, 5 и 6 са децата. Всички други възрастни са изключени като възможни родители.

Ако тези остатъци са от Романови, ШТР и половото определяне сочат, че една от принцесите и царевичът Алексей не са в гроба. Това подкрепя някои исторически потвърждения, че две от телата са изгорени или погребани отделно. КАТО АЛТЕРНАТИВА ДВА ИНДИВИДА МОЖЕ ДА СА ПРЕЖИВЕЛИ ИЗБИВАНЕТО (курсив мой - бел.авт.).

Негово Величество принц Филип, дук на Единбург (съпруг на Елизабет II - бел.авт.),  е прабратовчед по права майчина линия на царица Александра (неговата баба принцеса Виктория на Хесе е сестра на царицата - бел. авт.). Той даде проба кръв за сравнителни цели, което позволи да се потвърди роднинският статус на децата и идентифицирането на майката, като всичките МТ ДНК серии са еднакви.

МТ ДНК на предполагаемия цар беше сравнена с двама роднини по права майчина линия, изхождащи от царската майчина баба. Двамата роднини имат същата серия на предполагаемия цар.

Това е първото голямо историческо изследване, при което ШТР и МТ ДНК бяха използвани. ШТР установи наличието на семейство между останките, намерени в масовия гроб до Екатеринбург. Определянето на пола и митохондриалната ДНК последователно потвърдиха, че тези останки са от руската царска фамилия. Въпреки че две от децата на Романови не са в този гроб, това не ни дава право да не приемем идентичността им заради липсващата принцеса. Използването на ДНК анализа в този изключителен случай доказва драматичното значение и силата на тези техники при решаването на исторически задачи.

За съдебно-медицински нужди обаче - за правилна интерпретация тези нови техники е добре да не се ползват самостоятелно, а да се комбинират с други научни и ненаучни доказателства. Антропологични признаци дадоха предварителна информация за възможността тези останки да са на царската фамилия. Има данни от зъбите, че фамилията е на аристократи (зъболекарската работа била извършена със злато и платина). Всички трупове са били с наранявания, възрастовото определяне е съответствало на действителното, отговаря и полът, а така също, че гробът е намерен в съответната местност.

Ние проучихме няколко различни възможни версии и установихме общото във вяска една от тях. Бяхме широко информирани от новини на масмедиите и установихме 98.5% възможност тези останки да са на Романови. Ние вярваме, че това ще бъде предпазлива база, която ще ни изведе при получаването на всички възможни доказателства и след критично изследване, и според нашето схващане, да се определи популационната генетика и биология на мутациите на МТ ДНК”.     

РАЗКОПАВАНЕТО НА ГРОБОВЕТЕ В ГАБАРЕВО 

Така постепенно зрееше идеята да бъдат разкопани гробовете на Жорж и Нора в Габарево. Кураж за подобно действие ни даваше и позицията на авторите на една от първите публикации по случая. “Ако скелетите не се окажат царски, никому не вреди. Някога Врангеловата армия наводни България, а после години наред продължавали да се точат прокудени руси. Напълно погрешно е да се счита, че страната ни е била само пункт, временен пристан по пътя към Европа. Най-големите общности от руски емигрантски семейства са засядали тук и във Франция. Нищо чудно отървалите се по чудо царевич и княжна да са намерили пристан в китното Габарево”.

Но щяха ли да се намерят учени, които да се заинтересуват от създадената вече журналистическа хипотеза и да проявят реален научен интерес? На поканата да се заемат със случая се отзоваха проф. Христо Чучков, анатом, тогава ректор на ВМИ - Стара Загора (сега факултет на Тракийския университет), проф. Йордан Йорданов, директор на Института по експериментална морфология и антропология при БАН - София, доц. Мария Грозева, ръководител катедра “Съдебна медицина и деонтология” при ВМИ - Стара Загора.

Жорж и Нора са погребани в отделни гробове един до друг в старото гробище на Габарево. През 1956 г. то е превърнато в парк. Станало е много набързо и местните хора не са успели или не им е била дадена възможност да прехвърлят костите на близките си в новото гробище, както се прави обикновено в такива случаи. Марин Илиев като причина изтъкна факта, че водопроводът на селото минавал покрай или през гробищата и това е наложило спешното им преместване.

В селото има две версии за това къде са били самите гробове. Като ориентир повечето хора посочваха мястото, през което минавал дълбок ров. За да бъде запълнен и за да се изравни с останалата част на бъдещия парк, е вземана земя от околните гробове.

Ето какво казва Лалка Ангелова: “От рова до техните гробове нямаше други.

Под тях имаше, но към шосето нямаше. Под тях бяха заровили едно германско войниче, което беше загинало, когато минавало с танка си по каменен мост над Тунджа и мостът се срутил. Като влизате в гробищата от южната страна, там е гробът на германчето, след това е на Жорж и на Нора”.

Анастасия Попова: “Аз помня гроба на г-жа Нора с ниската метална ограда и кръстче. Той беше близо до този на прадядо, опълченеца Лазар Киров, но не съвсем под бора, а малко напред и наляво, доста далече от засипаното дере. И дали все пак, ако властите са знаели и са мълчали коя е Нора, не е било така експресно унищожено гробището, за да се създаде един никому ненужен и непосещаван парк на дружбата”?

Най-напред беше необходимо да се намери законово основание за тези ексхумации, тъй като в случая не ставаше въпрос за престъпление, нито за искане на роднини на покойниците. Окръжният прокурор в Стара Загора Петър Василев намери законово основание, въз основа на което издаде и разрешението. И тъй като трябваше да се копае в общинско землище, беше проведен и предварителен разговор с председателя на Общинския съвет в Павел баня за уточняване на условията на работа - все пак ставаше въпрос за действия в паркова среда и т.н. Намериха се и възможности за едно първоначално финансиране и спонсорство.

На 13 и на 21 юли 1995 г. бяха разкопани два гроба на едно от предполагаемите места, посочено от отец Христо Няголов, 83-годишен, свещеник в Габарево от 1935 г., участвал в погребението и на г-жа Нора, и на д-р Алексиев. В ексхумацията участваха доц. Мария Грозева и проф. Йордан Йорданов.

Ето какво споделиха те тогава. Доц. Мария Грозева:

“Съвместната ни работа с проф. Йорданов е с дългогодишна давност и затова, когато обсъждахме как да намерим разрешение и път за ексхумация на гробовете на Нора  и Жорж, предложих това да стане в комисия с негово участие като антрополог и на проф. Чучков като анатом. Това е обичайна практика, когато се работи с костни останки, да се привличат анатом, антрополог и съдебен медик. За мен това изследване представляваше изключителен научен интерес и не ми се искаше да се вдига излишен шум в пресата, докато нямаме някакви реални резултати, защото това не беше сензация, а сериозно научно изследване.

Трудността в случая идваше от липсата на реален гроб и противоречивите сведения на очевидците къде точно са погребани Жорж и Нора. При първото ексхумиране открихме гроб - сигурни бяхме, че костите, намерени в него, са на жена, но все още нямахме никакво основание да твърдим, че те са на  Елеонора. Това налагаше повторно да работим  в този парк върху бившето гробище и не бързахме да обявяваме какви са резултатите, докато самите ние все още нямахме никакво основание да кажем, че това са именно гробовете на Нора и Жорж”.

Проф. Йордан Йорданов: “Несигурността за доказването на хипотезата започва от унищожаването на гробището през 1956 г. От свещеник Няголов  и от други по-възрастни хора, съвременници на погребението на г-жа Нора, има известен разнобой по отношение на мястото на гробовете. Първият сондаж, който направихме и уцелихме женски скелет, макар и непълен, беше долу-горе на топографско добре означено място от свещеника, който е извършил опелото през 1954 г.

Една от опорните точки при поставената задача за идентификацията на гробовете беше да се отвори и вторият гроб по посочените ориентири, за който се предполагаше, че е на брата, починал през 1930 г.

При първия по топографски описания, чрез сондажни разкопки с траншея и т.н. попаднахме на разрушени кости от женски скелет в зряла възраст, който съответстваше на възрастта на погребаната при условие, че това е работна хипотеза. За съжаление, костите са увредени до степен на изтлели, трошливи, в един много лош терен с пръст, камъни и чакъл. Не можеше да се каже, че скелетът е с пълен брой кости, не само защото бяха разрушени, а просто защото някои от тях не намерихме (малко впечатляващо беше липсата на зъби и на челюсти). А доказателство за това, че паркът е обработван, след като е престанало да действа гробището, е, че в повърхностния слой бяха намерени кости от детско погребение, което е съвсем обяснимо. На това място е работено с тежки машини при изравняването на терена и зариването на едно дере, което е било в съседство с гробището. Правеше впечатление тази не особено голяма дълбочина на ямата - около 0.70 м.

Нещата щяха да отидат много бързо на мястото си, ако бяхме намерили лицевия дял на черепа, за съжаление не намерихме челюстни кости, зъби, шийни прешлени. Ние можем да определим ръста, възрастта съответства приблизително с една точност от 5 години, т.е. съответствието беше налице. Костният материал, макар и разрушен, е напълно достатъчен да бъде направено ДНК изследване, което има изключително висока стойност при идентификация.

Според ориентирите - малко на юг от костите на жената - при разкопаването на втория гроб, поне за нас с доц. Грозева, беше сигурно, че ще намерим в него мъжко погребение. Попаднахме на групи от кости и то от два индивида - на мъж и на жена. От един от двата имаме намерени зъби и челюстни кости, които дават по-голяма възможност за уточняване на възрастта и половата принадлежност. Женските кости обаче бяха събрани на куп, което подсказва, че става въпрос за вторично погребение. Мъжкият скелет засега не дава основание да направим някаква категорична характеристика, що се отнася до някакви лицеви белези и други особености. Това ще стане възможно след почистването, изсушаването и систематизирането на костния материал.

Възможни са няколко неща. Първо, че това е наистина един от скелетите, принадлежал на брата. Възможно е ориентирът да не е точен. Възможно е при погребването му в 1930 г. да е бил разкопан - не с цел препогребение, а друг гроб. Възможно е също, макар и малко вероятно, тези тежки машини, които в тогавашното гробище са изравнявали терена на днешния парк, да са свършили тази поразия. Имаме основание да смятаме (тъй като намерихме дъното на гробната яма - дъното на ковчезите), че дотам не е стигнала машината. Но и при първия разкрит гроб на женския индивид, и при втората ексхумация с двата скелета, намерени преплетени (мъжки и  женски, така объркани и свити, че на едно място се намират и черепи, и бедрени, пищялни и раменни кости), пред нас се явява една условна задача за решаване.

И при трите скелета костният материал е непълен. Смущава ме това, че намерихме кости само от един долен крайник, парчета от едната тазова кост, една раменна кост. Не намерихме лицев дял, челюсти и зъби при женския скелет, като е възможно при работата с машини да са отнесени.

Знаейки възрастта на погребването на тези хора, бях учуден, че не намерихме даже и едно копче. По християнския обред мъртъвците са облечени. Но… богинята на археолозите се казва “случайност” и всички най-големи археологически открития в света са станали по случаен начин. Или иначе казано, много е възможно и вероятно да сме попаднали на тези гробове, които търсим. Че ние разкопахме два гроба - това е ясно, че в другия гроб имаме погребение на мъж и жена, също е ясно.  Този вид работа ще продължи, след като окончателно бъдат огледани всички костни фрагменти и бъде направено съвсем конкретно, точно обосновано заключение, що се отнася до възраст, пол и морфологични белези.  Възможно ли е все пак да бъде получен отговор на хипотезата? Според мен нещата трябва да се разширят, като се направят сондажи и на други посочени места и да се натоварят

въпросните лаборатории с повече материал.

Другата група доказателства - исторически, писмени, споменни и т.н. дават основание да се търси и да се предприемат действия, които да потвърдят или отрекат така впечатляващите съвпадения, които  дава досегашната информация. Една графологическа експертиза има изключително голяма доказателствена стойност. От снимков материал, макар и в по-млада възраст на двамата наследници - Алексей и Анастасия, и със снимките, с които разполагаме тук, може да се направи експертиза и да се търси сходство по техните фотографски изображения. Тя би имала насочващо действие, макар че няма доказателствена стойност. И това е стъпка напред в доказване на хипотезата. И, разбира се, решаващата дума ще дойде - там вече съм категоричен, че нещата ще бъдат достоверни - ако се прецени, че необходимият материал, на който разчитаме, може да бъде изпратен на съответната лаборатория, която е изследвала Романови”.   

Мал шанс! - както се казва. Защото проф. Йорданов е опитен специалист по възстановяването на образи по запазени черепи. Той е ученик на именития руски учен Михаил Герасимов, прочут с метода си за реконструкция на меките тъкани на главата върху черепа. Негови са възстановките на образите на Раковски, Каравелов, Капитан дядо Никола, Захарий Стоянов, Цанко Дюстабанов и др.  При наличието на запазени черепи в гробовете подобна възстановка на обра зите щеше да гарантира персонификацията на костите на Жорж и на Нора. Това можеше да даде тласък на започнатото, за да се доведат нещата до някакъв завършек.

ОЩЕ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ГАБАРЕВСКИТЕ ПРИШЪЛЦИ 

Бяха изминали два месеца от изравянето на костите в Габарево. В резултат на съобщенията и материалите по случая в централната преса, получихме няколко интересни писма. Наталия Р. Данова от Сливен пишеше: “Родена съм през 1925 г. и съм първата кръщелница на Елеонора Албертова, както се наричаше тогава. Като малка, от 8 до 10-годишна възраст, ходех всеки ден при нея на уроци по смятане и четене. От нея знам, че е била от дворянството, но не е споменавала, че е от царското семейство. Може би се е страхувала. Кръстена съм на нейна леля, с която много се обичали. От нея също знам, че на парахода, с който са пътували, е имало девойка на 18 години, нейна много близка. Починала е от коремен тиф. Д-р Алексиев не е могъл да я спаси. Кръстник Жорж не го помня. Днес, като съпоставим снимките на  семейство Романови и снимката на кръстница, момичето вдясно (на известната снимка на Романови - бел. авт.) е тя. Като 10-годишна, кръстица пожела да ме осинови и ако бях се съгласила, сега сигурно щях да ви бъда много полезна”.

Трябва да признаем, че през 1925 г. името Наталия в България не е популярно. Нора мотивира избора на името с това, че то е на нейна леля, с която много се обичали. Дали е само съвпадение, че морганатичната съпругата на по-малкия брат Михаил на Николай II е Наталия - княгиня Брасова (починала е през 1952 г.).

Нека се върнем на спомените на Лалка Ангелова. На въпроса: “Не ви ли е казвала какъв е бил баща й - граф, княз? - тя отговори: “Не, не, но че са били много богати и че имали прислуга - да. Но за майка си - нищо. За леля си казваше, че от нея научила опиума и цигарите”.

Странно, лелята се споменава, а за родителите - нищо. В писмото на Наталия Данова има още една интересна податка. При срещата ни с нея тя поясни, че Нора е разказвала на нейните родители за пътуването с парахода, на който заедно с нея е имало девойка на 18 години, нейна много близка. Бихме си помислили, че става въпрос за сестрата на Замяткин, независимо, че в следващия момент, може би, давайки си сметка, че много се е разприказвала, Нора казва, че момичето е умряло от тиф. Сюжет с подобен край прави безсмислен следващия въпрос: ако е останала жива, каква е нейната съдба? 

Много интересни писма по това време получихме от г-ца Анастасия Попова от Бургас. Тя  се среща с г-жа Нора в детска възраст и оттогава са нейните спомени. В началото на 50-те години до смъртта на Нора тя, заедно с майка си, родом от Габарево, често са пребивавали в селото. На наблюдателното и впечатлително дете, макар и малко на възраст, но с по-богата градска култура, са му направили впечатление неща, които Попова е запазил в паметта си. Тя е запомнила от разказите на възрастните в семейството думите на д-р Алексиев, когато е канел гости за венчавката си с Нора: “Заповядайте на моето нещастие!” Подобна фраза не може да не направи впечатление и да не даде повод за коментарии. За един бохем, какъвто представят габаревци доктора, колкото венчавката и бракът да са бреме,  а понякога и нещастие, в такъв момент подобна шега най-малкото е неуместна и нелепа. По-скоро тук става въпрос за тъжна ирония, защото принудителният брак наистина е нещастие. Но след като са се подчинили на общественото мнение,  трябвало е да приемат една условност, която не е имала нищо общо с действителността.

Какво друго е запазила детската памет за г-жа Нора? Че е била глезена жена; вероятно подобен поведенчески маниер е правел впечатление на възрастните и те са го споделяли в разговори. Ходела е с черни и бели обувки с висок ток. На средноширока твърда панделка е носела медалион. Пушела е с цигаре. Била подчертано елегантна. С високите си обувки на снимката пред Храм паметника в Шипка Нора действително се извисява малко над другите. Казват, че е била висока, но обикновено на високи токове се качват ниски на ръст жени. Известно е, че дъщерите на Романови са високи на ръст, като майка си. Описват царицата като висока и елегантна с кестеняви коси и тъмносини очи. Заради ръста си не носи токове. Главните й качества са силната воля и устойчивостта. Възпитала е дъщерите си винаги да се занимават с нещо.

В ранното си детство Анастасия е сравнително дребна. Пишат, че е хитруша и има изразен комедиантски талант. Като повечето деца, Алексей е палав и когато е здрав, е весел и необуздан. Децата са възпитавани от майката, колкото може по-просто и до голяма степен без лукс.   

Наистина Анастасия е дребничка в сравнение със сестрите си и това личи от снимките в по-ранна възраст. Но с времето тя почти ги настига, без разбира се, това да се отнася до Мария, която е най-високата и най-едрата от всички. Израстването и по-високият ръст впоследствие съвсем не е рядко явление. При това положение е лесно обяснимо и отсъствието на комплекс за височина и отбягването на високи обувки, каквото се наблюдава при г-жа Нора. Докато императрицата заради ръста си не носи токове.   

Продължавам с наблюденията, споделени в писмата, изпратени ми от г-ца Анастасия Попова: “Попадна ми в.”Ние жените” (бр. 34 и 35, 1995) със снимката на г-жа Нора от ранни години. Факсимилето, което е публикувано там, ми направи впечатление с изписването на главната буква А. Така изписват буквата А, съгласно изискванията на немската калиграфия, така я изписвам и аз, която съм учила немски, и това ми остана навик за цял живот, независимо дали пиша на немски или на друг език. Никой немец или пък този, който от невръстната си възраст учи немски език с желание, не може да се отучи да пише А по друг начин. Това ми дава основание да предполагам, че първият език (може би матерният), който  г-жа Нора е изучавала, е оставил траен отпечатък в почерка й до края на дните й. Царица Александра Фьодоровна е германската принцеса Аликс фон Хесен-Дармщат. Тя е държала децата й да знаят родния й език.   

От подписите на царското семейство, положени за спомен от честването на 100-годишнината от Бородинската битка (1812), се вижда , че те са старателно обработени и всички завършват накрая с точка, освен при Николай II, където точката е поставена отдолу, под самия подпис. Подписвайки писмата си, Нора също завършва подписа си с точка. Подписите на Замятин върху ведомостите на Промкомбината в Балчик също завършват с точка накрая. Това може да е и общоприет маниер по онова време. Интересно е, че главното М в подписа на Мария е написано по същия начин, както в съкращенията М-ме и М-r в списъка с имената върху обратната страна на снимката, направена пред Храм паметника в Шипка. Известно е, че двете по-възрастни дъщери обитават една стая, както и двете по-малки - Мария и Анастасия. По тази причина, прекарвайки по-дълго време заедно, те взаимно са си влияели или са следвали едни и същи образци по краснопис.

Предложихме на Ангел Биков, експерт графолог, писмо на Нора от 1951 г. до нейната приятелка Кунка от Габарево, писано явно в тежък за нея душевен момент, защото самата тя отбелязва: “… едвам пиша, почерк на всички страни, съвсем съм съборена на земята от хората и тяхната подлост…”  За съжаление разполагаме само с подписа на 11-годишната Анастасия без друг материал за сравнение. Заключението на графолога беше следното:

“На този стадий от изследването на двата почерка може да се каже, че съществува известна сходимост между тях, което дава основание да се задълбочи по-нататък изследването. Но, за да се излезе с някакво по-категорично становище, ще трябва да се търси по-актуален, близък по време сравнителен материал, близък до написването на изследвания текст. Или да бъде предоставен по-голям обем текст на принцесата”.

Невъзможността да се работи с архив създава много трудности в нашата работа, но затова пък изгради в нас рефлекса да не изпускаме от внимание и най-малката дреболия.

В една от нашите срещи с Анастасия Попова от Бургас тя донесе снимка на майка си от 1953 г. По нейните думи прическата на майка й от снимката й била направена от г-жа Нора. Отпред косата е сресана на път, леко повдигната на букли и прибрана високо над ушите. “Въпреки, че баща ми не я одобряваше, мама упорито ходеше с тази прическа”. На Анастасия  Попова й направило впечатление, че по същия начин носят косите си принцесите Мария и Анастасия. Тъй като двете момичета обитават една стая, възможността да си влияят, да изграждат заедно вкусовете и навиците си е по-голяма. Г-жа Нора е споделяла, че когато са минавали границата, се е наложило да си отреже косата. Били са с войнишки шинели.

Йорданка Трополова в своите спомени за Графинята обръща внимание върху прическата й: “Късата й руса коса имаше странна прическа - бухнала като перука, с навит бретон над високо чело”. На всички снимки от детството си единствена между сестрите си Анастасия носи бретон, с който явно не се разделя до края на дните си. При вглеждане в снимките на Анастасия и на г-жа Нора там, където бретонът не е подвит, той е отрязан високо и равно - по един и същ начин. В писмата, които ми изпращаше Анастасия Попова, имаше интересни моменти, които допълваха, обогатяваха представата за душевния портрет на г-жа Нора. Спомените на някогашното дете през опита на зрелия човек носят интересна информация, която отговаря и допълва онова, което Нора е споделяла в оцелелите досега писма до нейни много близки хора (имаме предвид писмата до Кунка).

“За г-жа Нора майка ми беше човек с друг манталитет, без завист, корист и просташко любопитство, което не малко хора са проявявали и което допълнително е оскърбявало г-жа Нора. Намирали са се хора, които с мръсни ръце са бъркали в душата й, забравяйки нейната всеотдайност и готовност на всеки да помогне и да услужи. Макар и със селски, габаревски, корен, но с френско възпитание ( беше завършила френски колеж), мама беше равностоен събеседник за нея. Те са намирали общи теми за мода, преди всичко за музика и литература. В едно село градският дух и женската суета са разнообразявали ежедневието на г-жа Нора. Дядо ми Иван, като търговец на риба, е имал контакти с чужденци и е пращал хубави цигари, както и луксозни бисквитиери от фабрика “Кальовски”.

Аз съм много впечатлителна, но не съм си давала сметка какво са си говорили с майка ми на френски и съвсем малко на български. Знам и помня, че това са били разговори преди всичко за музика и романи, бродерии и гоблени, за екскурзии, за мода, козметика и най-вероятно за общи познати с габаревски корен, които по-често или по-рядко са имали възможността да посещават родното си село и контактите на г-жа Нора са били естествен начин на досег с една по-висока култура. Някакъв магнетизъм - не мога точно да определя какво е било излъчването на г-жа Нора, че да привлича хора от всички възрасти и слоеве около себе си. Не само потребността от познанията й са били причина да бъде търсена за безкористните й съвети, а и преклонението на простосърдечните хора да се докоснат някак си до една странна по своему, необикновена личност, която живее сред тях . Едновременно я определят и като близка, и като далечна, разделена от тях с една невидима или по-скоро неуловима граница, но винаги съпричастна към техните нужди и молби. Силата и слабостта на духа й са били причина да я намират странна, далечна и много-много по-различна от тях. Но тя рядко е демонстрирала почти постоянните си душевни терзания, подтискала ги е дълбоко в себе си, налагайки си волята да надмогне в себе си отчаянието и безнадеждността, които прекрасно е осъзнавала. И не виждайки друг начин да ги преодолее и оцелее, е отдавала силите, уменията и знанията си само и само да се откъсне от кошмара на спомените и ежедневието си, безпределно тягостни за нея. Това, струва ми се, личеше по нейния поглед, по-точно по мимолетното изражение на одухотвореното й лице.

Дали наистина е велика руска княгиня, дъщеря на император Николай II, ще докажат резултатите от изследванията, но на нея й беше приятно да изговаря името Анастасия, както тя ме наричаше, макар че към едно дете голям човек се обръща галено или със съкратено име. Аз сега се замислям върху това. Не съм обръщала внимание, а може би и не помня как тя се е обръщала към други деца по име. Може би й е доставяло удоволствие да изрича  това име изцяло.

Доктор Алексиев беше много приятен, весел и занимателен за всички, добър като човек и като лекар, който беше денонощно на разположение на болните. За нашето семейство той беше и човек с широки интереси и култура, но начинът на интерпретация, ако мога така да се изразя, се разминаваше с този на г-жа Нора. Това е било въпрос на характер и на манталитет на човек с богата култура, принуден да живее в селска среда и от време навреме да има контакти с по-интелигентни хора, прихождащи от градовете - кой за повече, кой за по-малко време. Така или иначе е бил принуден да се приспособи и съобразява с местните условия, т.е. с еснафската среда и по своему да е независим.

На границата на бедността, те с г-жа Нора не се лишаваха от книги, плочи, списания и малки пътувания, тоалети и козметика, както и цигари, напитки и ноти за нея.

Страданията, ужасът на преживяното и непредвидимото бъдеще, освен оскъдните средства, не са им дали куража да потърсят контакти и подкрепа. Заплахите над царизма в една вече разбунена Европа не е вещаела сигурност и афиширането е било далеч по-рисковано, отколкото една анонимност в невзрачна среда”.

РАЗСТРЕЛЪТ В ЕКАТЕРИНБУРГ

След ексхумацията, наред с информациите по случая, не закъсняха и острите реакции в пресата - нападателни и отрицателни; в най-добрия случай - с язвителна снизходителност. По вестникарските страници се развяха заглавия от рода “Срамни спекулации със смъртта на руското царско семейство” или “Костите от Габарево не са на децата на руския цар Николай II”, “Костите на руския престолонаследник и на сестра му не са в Габарево”. Зад тях като автор стоеше д-р Стоян Стоев, административен главен асистент в Катедрата по съдебна медицина и деонтология към Медицинския факултет в София. Д-р Стоев изразяваше своята абсолютна сигурност, че няма никакъв шанс в Габарево да са намерени костите на Анастасия и Алексей  “поради достатъчно убедителната причина, че те са  били екзекутирани в същата нощ заедно с цялото царско семейство”.

Колкото и различни да са, а понякога и разминаващи се в подробностите и детайлите, фактите, изнесени от участници и свидетели в екзекуцията на Романови в приземния етаж на Ипатиевия дом в Екатеринбург в нощта срещу 17 юли 1918 г., истината за голямата касапница през тази зловеща нощ е доказана. Убити са всички.

По спомените на военния комисар Пьотр Вахарович Ермаков, отговарящ за обезпечаването на разстрела в 23.30 часа, на Романови и придружаващите ги е предложено да слязат долу в сутеренната стая. На въпроса  “защо” им е отговорено, че ще бъдат прехвърлени в центъра поради грозящата ги опасност. Ермаков им казва, че вещите им ще бъдат събрани и ще им ги предадат на ръка и те се съгласяват. Слизат долу, донасят два стола за царицата и за Алексей, останалите остават прави.

Тук има известни разминавания в показанията на участниците в разстрела. Според Ермаков в стаята предварително са поставени столове, като най-напред седнали Николай, Алексей, Александра, голямата дъщеря Татяна, след това сяда д-р Боткин, прислужницата Демидова и останалите. Тогава Ермаков излиза навън и казва на шофьора на стоящия наблизо камион: “Действай!”, което означавало да пусне моторът да работи, за да заглуши изсрелите.

През това време  стоящите в стаята са били в състояние на някакво напрегнато очакване. И макар този Ермаков в спомените си да се изкарва главното действащо лице в екзекуцията, в тях той очертава основните моменти в трагичните събития през тази нощ и през целия ден.

Предварително в наказателната команда е било уговорено кой в кого ще стреля. Ермаков слиза долу с коменданта на Ипатиевия дом Яков Юровски, който казва на всички да станат, остава седнал само Алексей. Момчето е с болен крак и Николай II го пренася на ръце в стаята за екзекуция. Юровски започва да чете смъртната присъда. Тогава от Николай се откъсва фразата: “Значи никъде няма да ни карат?” За честта кой е стрелял в царя се борят Юровски и Медведев. На свой ред Ермаков казва, че той е стрелял в Николай II, който пада на гръб веднага, но и останалите десет души - също. Плачейки, те се хвърлят един към друг, прегръщайки се, търсейки защита. Дават още няколко изстрела и всички падат. При огледа на тези, които са били още живи, стреля отново. Така пише в спомените си Ермаков.

При проверката на пулса, вече мъртви, той дава разпореждане да бъдат извлечени през долния вход в автомобила. Труповете покриват с брезент. Потеглят към Горен Исецк по пътя към с. Коптяки, където той, Ермаков, предварително избрал място за заравяне на труповете, като най-напред трябвало да бъдат изгорени.  За целта била приготвена сярна киселина и газ, но това той отлага за следващия ден, тъй като около него имало още хора, на които не можел да се довери. По негово предложение хвърлили труповете в изоставена минна шахта. Съблекли убитите и изгорили дрехите им. Тогава открили и медальоните с лика на Распутин у царицата и дъщерите й. Под роклите те били облекли двойни корсети, подложени с вата и изтеглени на машина, където били подредени скъпоценни камъни. Дрехите изгарят на място, а труповете отнасят на около 50 м и ги спускат в шахтата. Цялата операция свършва някъде към 4 часа сутринта.

В нощта  на 17 срещу 18 юли той отново идва в гората, спуща се с въже в шахтата, на което привързва един след друг труповете и ги измъкват навън. Встрани от шахтата били наредени три купчини дърва, които заливат с газ, а труповете - със сярна киселина. Труповете изгарят до пепел, а пепелта зариват.  И докато Ермаков пише, че телата са изгорени до пепел, Юровски твърди в своите записки, че телата на разстреляните са били погребани и уточнява мястото.

За касапницата в приземния етаж на Ипатиевия дом ето какво си спомня войникът Александър Стрекотин от вътрешната охрана на дома:

“Донесоха носилки и започнаха да прибират труповете. Когато ги слагаха на носилките, една от дъщерите извика и закри лицето си с ръка. Живи се оказаха и някои други. При отворените врати не трябваше да се стреля, изстрелите можеха да бъдат чути на улицата. Ермаков взе от мен винтовката с щика и доуби с него всички, които се оказаха живи”.

През 70-те години на XX век в немското списание “7 Tage” са публикувани показанията на члена на Уралския областен изпълком, бивш австрийски военнопленник И. П. Мейер. (Повечето от стрелците в Ипатиевия дом по време на екзекуцията са военнопленници. Избрани са за случая много внимателно. И затова ще стане дума в тази книга. В случая обръщаме внимание, че чужд военнопленник е член на Уралския  изпълком - бел.авт.).

“Когато влязохме в сутерена, Войков проверяваше дали някой от разстреляните не е останал още жив. Обръщаше ги един по един на гръб. От царицата взе златни гривни, които тя носеше до последния момент… Бяха единадесет трупа. Нямаше никакво съмнение, че това беше царят със семейството си и със своите последни верни хора. Някои чекисти от стражата в дома дойдоха тук по заповед на Юровски… Те влачеха загърнатите трупове  по един на улицата, където дойде транспортен автомобил. Медведев (един от единадесетте убийци) се качи на камиона и нареждаше там мъртъвците. Когато всички вече лежаха отгоре, Якимов (един от охраната) донесе едно малко куче, което великата княгиня Анастасия носеше със себе си. Той го взе за задните лапи и хвърли мъртвото животно при труповете.

На сутринта потеглихме в северозападна посока през Горен Исецк, като пресякохме две железопътни линии и се насочихме към гъстата гора. Още при пресичането на втората линия се натъкнахме на първия пост. Бяха кавалеристи от 2-ри ескадрон, наобиколили мястото, където трябваше да бъдат унищожени напълно труповете на царското семейство. В тази част на гората трябваше да има четири почти еднакви големи бора, които местното население наричаше “Четиримата братя”. Малко по на запад от пътя имаше стари минни шахти, изоставени от времето, когато тук се е копаела желязна руда. За изпълнение на задачата по унищожаването Юровски беше избрал това затънтено място. Когато пристигнахме със своята каруца, наблизо вече бяха запалили няколко огъня, край които бяха насядали червеногвардейци. Голошчокин, Белобородов, Войков и Юровски стояха отделно в група, билзо до която Ермаков лежеше заспал до огъня.

Мъртвите бяха завити с войнишко сукно до ръба на шахтата. Какво чакаха всички, не ми беше ясно. Във всеки случай струваше ми се, че всичко се прави много бавно. Едва след като Мебиус започна по-грубо да се кара на Юровски, групите малко се размърдаха.

Събудиха Ермаков и двамата с Войков започнаха да отвиват труповете и да ги разсъбличат, при което внимателно обискираха дрехите. Юровски сложи фуражката си на земята, за да събира в нея скъпоценностите, които се намираха у мъртвите. Наистина царицата и дъщерите й имаха голямо количество скъпоценности около телата си. Сигурно са се надявали с тях някой ден все пак да избягат.

Бях застанал на трийсетина крачки от тях. Всички мъртви бяха разсъблечени с изключение на наследника, у когото не са предполагали да  се намерят скъпоценности. Стояхме, докато мъртвите не бяха бутнати в шахтата”.

Един изключително важен документ за разгадаване истината за смъртта на част от царското семейство и техните придружаващи попада в ръцете на кинорежисьора Гелий Рябов. Той успява да открие най-големия син - Александър на главния палач на императорското семейство Яков Юровски - коменданта на Ипатиевия дом. През 1978 г. Александър Юровски, вицеадмирал в пенсия, живее в Ленинград. Когато Рябов идва да поговори с него, младият Юровски прави нещо неочаквано. Той предава на кинорежисьора копие на отчета за разстрела на Романови и унищожаването на техните тела, самия  документ, който неговият баща по онова време предава на съветското правителство. Оригиналът се пази в засекретените папки на Централния архив на Октомврийската революция в Москва. Още едно копие било предадено на съветския историк Михаил Покровски, на когото било най-строго забранено да публикува  от него дори една дума. Причините, подбудили Александър Юровски да се раздели със своя екземпляр  - написано на ръка копие, което той предал на Рябов, били продиктувани от това, че той търсел покаяние за ужасяващата страница в биографията на своя баща. Донесението на Яков Юровски запълнило празнините, допуснати от  Соколов и Биков. Първият е следовател по делото, повдигнато от белите, когато те завоюват отново Екатеринбург, дни след убийството на Романови, и Павел Биков, новият председател на Уралския съвет, който през 1926 г. в своята книга “Последните дни на Романови” вече признава, че Александра със сина си и дъщерите си е била убита заедно с Николай. По-долу се дава кратко изложение на този отчет, скрито от хорските очи в продължение на 60 години и прочетено в края на 70-те от Гелий Рябов и Авдонин (двамата още по това време установяват и разкопават мястото, където са били заровени убитите в Ипатиевия дом).

В утрото на 17 юли 1918 г., след като хвърлят телата на убитите Романови в шахтата при “Четирите братя”, Юровски се връща в Екатеринбург, за да доложи за свършеното. За свой ужас той разбира, че градът е наводнен от слухове за това къде са скрити телата на убития цар и неговото семейство. Съдейки по всичко, хората на Ермаков така и не могли да удържат езика зад зъбите. Трябвало е бързо да се намери място за препогребване, още повече, че бялата гвардия настъпвала. Без да обръща внимание на Ермаков,  Юровски поискал помощ от местните официални лица. Казали му, че надолу по Московското шосе, на 20 версти от града, има няколко дълбоки шахти. Юровски се отправил на разузнаване. Скоро автомобилът му се повредил и му се наложило да продължи пеш, но така или иначе успял да открие трите дълбоки шахти, догоре напълнени с вода. Юровски решил да превози телата именно тук, да ги превърже с камъни, след което да ги хвърли в шахтите. Разполагайки с достатъчно време, той решил отначало да ги изгори, а след това да обезобрази до неузнаваемост със сярна киселина всичко, което остане и да хвърли останките във водата.

Когато Юровски се върнал в Екатеринбург - той тръгнал пеш, а след това отнел от някакъв нещастен селянин коня му - било вече около осем часа сутринта. Той веднага се захванал с подготовката на операцията по препогребването, а главно по намирането на бензин и сярна киселина. Той и неговите хора тръгнали отново не по-рано от 12.30 през нощта на 18 юли. Връщайки се при “Четирите братя”, при светлината на факлите те огледали първоначалната шахта. Един от помощниците на Юровски се спуснал долу и стоейки до гърдите в ледената вода, се оказал в обкръжението на мъртвите тела. Хвърлили му въже. С него той завързал труповете един за друг и ги изтеглили нагоре.

 Юровски отначало мислел дали да не закопае мъртъвците направо в земята, покрай шахтата, и даже започнал да копае гроба, но се отказал от това си хрумване, разбирайки, че това място може лесно да бъде открито. Към 8 часа вечерта на 18 юли каруците с телата отивали към дълбоките шахти. Скоро обаче те започнали да се повреждат. Юровски заповядал да спрат и отново се отправил към града - този път за камион.  Когато камионът пристигнал, натоварили в него телата и процесията продължила по-нататък. Камионът ту подскачал по дупките на пътя, ту се хлъзгал с колелата по глинените коловози, ту няколко пъти боксувал в запълнените с вода дълбоки неравности.

“Някъде към 4.30 сутринта на 19 юли - пише Юровски - автомобилът заседна окончателно,  тъй като ние изобщо не можехме да се доберем до дълбоките шахти, на нас ни оставаше едно от двете - или да закопаем телата или да ги изгорим. Искахме да изгорим Алексей и Александра Фьодоровна, но вместо нея по погрешка изгорихме нейната камериерка (Демидова) и Алексей. Закопахме останките направо тук, под огъня, затрупахме ги с глина, а отгоре хвърлихме пепел и тлеещи въглени, за  да скрием окончателно следите на това, което бяхме закопали. Към седем сутринта беше готова квадратната яма, около два метра дълбока и три метра широка. Свалихме труповете в ямата, лицата и телата обляхме със сярна киселина, както за да не бъдат разпознати, така и да се предотврати смрадта от разлагането (ямата не беше дълбока). Затрупахме ги с пръст и съчки, после нахвърляхме траверси и няколко пъти минахме отгоре с кола. Така следите от ямата бяха заличени. Тайната напълно беше запазена - това място белите не можаха да открият”.

В края на своя доклад Юровски добавя бележка къде точно се намира тайният гроб.

Осем дни по-късно белите превзели града и техни експерти изследвали къщата и района на мината, наричан “Четиримата братя”. Били намерени 65 полуизгорели реликви, сред които катарамите на царя и Алексей, части от военните им шапки, горната изкуствена челюст на д-р Боткин, скъпоценности, икони, кръстове.    Известно е , че корсажите със зашитите в тях скъпоценности са били като бронежилетки и са ги отдалечавали за мигове от смъртта. Но само толкова. Връщаме се на това, защото Замятин разказва на Петър Христов, че са взели “много пари и злато, което укривали в специално ушити за целта колани и жилетки, които носели на голо тяло”.

Изестно е, че паролата да се укрият по този начин скъпоценностите е дадена от Екатеринбург, където първи пристигат Николай, Александра и дъщерята Мария, до останалите в Тоболск. Камериерката Анна Демидова в писмо, адресирано до бавачката Теглова, дава практически указания как да се постъпи със скъпоценностите, как по-сигурно, по-тайно да бъдат донесени в Екатеринбург, при което за конспирация се наричат “нещата на Седньов” - кухненския помощник.

По-късно, в емиграция, бавачката Теглова разказва на следователя Соколов как са зашили скъпоценностите в двойни корсети, а изумрудите, аметистите, брилянтите зашиват в шапките на княгините, между подплатата и кадифето и т.н. Във всеки корсаж се помествали около 2 кг скъпоценности.

Че костите, намерени в общия гроб на Коптяковската поляна, са на руското царско семейство, беше доказано по безспорен начин в лабораторията на Скотланд Ярд. В първоначалния си вид нашата хипотеза тръгна също от това, че две от децата са преживели смъртта, но до писмото на Петър Христов за извеждането на две от царските деца извън Русия преди събитията в Екатеринбург. Логично трябва да се мисли за тяхното заменяне с двойници.

Някои на пръв поглед странни твърдения на Пиер Жиляр, швейцареца, преподавател по френски на царските деца и  възпитател на престолонаследника Алексей,  объркват някои автори поради непознаване на конкретни факти от онова време. Подобен е случаят с материал , публикуван във в. “Жълт труд”, (бр.33, 1995) с автор Добринка Корчева. Според Жиляр, след разстрела на семейството костите са отнесени извън Русия. “В изключително ценната си книга “Гибелта на царското семейство” - пише авторката - Жиляр възпроизвежда всички подробности за разстрела. Повечето изследователи “елегантно” ги забравят, тъй като те не са в полза на версията, разпространена през 1991 г., че останките на царското семейство са открити край  Екатеринбург. Когато армията на белия генерал Дитерихс  - продължава авторката - завзема Екатеринбург няколко дни след разстрела на семейство Романови и техните най-верни слуги, е създадена специална комисия, която да разследва злодеянието. За шеф бил назначен следователят по особено важни дела Николай Соколов. Били разпитани стотици свидетели, включително очевидци и преки участници в разстрела, а Коптяковската поляна, където били заровени труповете, изследвана едва ли не сантиметър по сантиметър. Според Пиер Жиляр, който също бил член на комисията, труповете били изгорени, а преди това полети със сярна киселина. За да прикрият злодейството, палачите употребили 350 литра бензин.

Когато след две години армията на генерал Дитерихс напускала Сибир, Соколов и Жиляр се обърнали с молба към английския военен комисар да помогне за изнасянето на останките на Романови. Английското правителство обаче отказало.Спасител на останките станал френският военен комисар в Харбин генерал Жанен. Дитерихс му написал писмо да помогне за транспортирането на останките в Европа и да ги предаде на специално упълномощено лице. Французинът ги приел на своя влак. Сандъците били натоварени от Жиляр и неговия колега, учителя по английски на престолонаследника Сидни Гибс. И досега е загадка кое е лицето, на което е поверил височайшите останки ген. Дитерихс. Прокурорът-криминалист от главната прокуратура на Русия В. Н. Соколов, който се занимава с делото по разследване на убийството на Романови, смята, че това е може би посланикът на Временното правителство в Италия и шеф на всички руски посланици зад граница Херс. В момента се проучва архивът на Сидни Гибс в английското имение Лутън Хю. Ценни доказателства се съдържали и в архива на сегашния княз на Лихтенщайн Ханс Адам II. Готовност да помогне на следствието е изразил и внукът на придворния зъболекар Серж Кострицки, посланик на Перу в Сингапур.

Още не е ясно дали останките, намерени на Коптяковската поляна, са на царското семейство - казва авторката. - Особено несъгласна с тази версия е вдовицата на племенника на Николай II - Тихон Николаевич Куликовски - Романов, Олга. Тя обвинява Гелий Рябов (кинорежисьор, през 1991 г. помощник на тогавашния министър на вътрешните работи на Русия Шчелоков), че е открил “останките по частен път”. Рябов използвал като доказателство само бележката на главния царски палач Юровски, чиято истинност според вдовицата не е доказана”.

В какво греши тази авторка? В своите спомени преподавателят по френски на царските деца, швейцарецът Пиер Жиляр, остава само това сведение, че генерал Дитерихс предава на ген. Жанен сандъците с останките на императорското семейство на 19 март 1920 г. Повече нищо не казва. Оттук и заблуждението, че въпросните останки са на Николай II и неговото семейство. Всъщност става дума за родствениците на царя Великата княгиня Елизавета Фьодоровна (сестра на царицата и съпруга на чичото на Николай II  - Сергей), великия княз Сергей Михайлович, князете Йоан Константинович, Константин Константинович, Игор Константинович и княз Владимир Павлович Палей. Романовата кръв, течаща в техните жили, е била тяхната присъда. Всички те през лятото на 1918 г. са въдворени в училището на гр. Алапаевск, недалеч от Екатеринбург. В нощта на 18 юли всички те изчезват от Алапаевск, а сутринта болшевиките разлепват из града обявление, че те са били похитени от  “белогвардейци”.

На 28 септември Алапаевск е освободен и  започва полицейско разследване. Те са отведени до шахти на изоставен рудник. Тук беззащитните затворници са пребити с тояги. Сергей Михайлович е довършен с револверен изстрел в главата. Телата хвърлят в шахтата. В нея взривяват граната, за да срутят стените, като си въобразяват, че след взрива всякакви следи от престъплението са заметени. Оказва се, че селяни са чували оттам да се носят  стенания и молитви. Хвърлените в шахтата са били още живи. На 28 септември 1919 г. Алапаевск е завзет от белите и с помощта на местни жители телата са били открити. Ковчезите  с останките на великите князе са били превозени в руската църква в Пекин. А за останките на великата княгиня Елизавета се погрижила нейната сестра маркиза Милфорд-Хавен. Те били пренесени и погребани в руски манастир в Ерусалим.

Великият княз Михаил Александрович, брат на Николай II, също е арестуван и отведен в  Перм и на 14 юни, недалеч от града, е убит и тялото му е хвърлено в заводска доменна пещ.

Ясната цел на Ленин и на Свердлов е била Романови да бъдат избити до крак. Но всеки  един от играчите в тази мръсна история е имал свои основания,  защото германският император  Вилхелм  разрешава на графиня Брасова, морганатическа съпруга на великия княз Михаил, безпрепятствено, заедно с децата си, от които и един син на великия княз,  да мине през Германия след убийството на царското семейство. Братовчедът Вилхелм на руската царица очевидно е считал за полезно за всеки случай да прояви добро разположение към един възможен бъдещ цар.