Кръстьо Станишев

РАННИ ЕЛЕГИИ

НАБЛЮДЕНИЕ

Годините отдавна ме подготвят.
Аз се отпускам като глина. Ето:
изрязани са видимите форми,
желаният модел се определя.

Годините грижливо ме подготвят.

Душата ми ги гледа мълчалива.

Презира тя такава подготовка.

НАПОМНЯНЕ

Навеждай се над стария позор
като над блато.
Водата крие страх и подозрение
от вчера
и от други дни.
Не съзерцавай дълго
всяка външна линия,
не бързай да се наречеш любовник
на красотата.
Наричай се по-просто:
наблюдател,
изследовател на позора.

ПОМЕН ЗА БОГДАН БОРОВ

I

Ти и сега си деветнадесетгодишен, ала твойто тяло,
         спуснато във гроба е стопено, неуловимо е
         като небе.
Лицето ти остана само в снимките и във леда на
         мойта памет.
Аз бях по-младият, по-късно стигнах деветнадесет,
         не можех да остана там завинаги,
         и продължих да бъда жив.
Сега по-старият съм аз и няма никога отново да се
         смея във годините, където ти мълчиш
         завинаги,
далеч от моето познание, завършен, съвършен, дълбоко
         във сърцето на звезда.
Аз идвам при пръстта, която те покри и този помен
         ми припомня нашите различни възрасти.
По-рано спрял, сега си по-напред, аз продължавам
        да вървя след твойте деветнадесет години.

II

Морето дълбае скалите, новите образи
разместват пространството. Дълги години
гледам крайбрежните камъни,
не знакът на времето, не знакът на разума
ги е оформял.
Форми без смисъл, без мисъл, в какво гледат те,
към какво са загледани?
Даже не могат да бъдат форми за себе си,
да ги сравня бих могъл, да ги покрия
с някакво име, но никога няма да го узнаят.
Тук отсъствува знакът на разума.
Извънвреме без слух и без зрение,
тъмна, безкрайна вода, която
в тъмна безкрайна вода се превръща.
Продължавам да гледам.
Изчезва предметът, човекът, народите, времето…
Ти си изчезнал от мен, завинаги ти си изчезнал,
ти си самото Изчезване, твоят образ потъна
в безкрайната тъмна вода
и аз се стопих във водата, и аз съм
безкрайната тъмна вода.

ОВИДИЙ

I

Ще трябва да живея в този свят на варвари, и да не
      виждам Рим, и да не слушам гъвкавия смях
      на римлянки.
Над голите скали е голото небе, ще се обличам в кожи,
      за да бъда като всички тук, защото аз съм
      чужденец и тяхната велика равнина е моята
      пустиня,
защото в техните очи, във милостивия им блясък расне
      моето изгнание.
Кой ще затвори римските очи, аз искам да опитам
      сладката тръпчивост на преминалото, зрялото
      спокойствие на бъдното?
Срещу лицето ми е вятърът, намръщеният вятър със
      муцуната загадъчна на куче.
Сега, надявам се, за кратко време казвам „сбогом”
      на света, на Рим, на гъвкавия смях
и влизам бавно в голата велика равнина, навлизам
      в моето изгнание.

II

Молете Цезаря да се смили. Молете го.
Аз няма никога да видя Рим. Молете го.
Тук няма слънце, няма дни, голяма
е мойта тъмнина. Молете Цезаря.
Превеждам на латински самотата си.
Молете Цезаря да се смили.
Самозалъгвам се отново. Пак лъжата
оплита ме в удобните си мрежи.
Лъжа е въздухът при Цезаря, небето,
всяка дума е лъжа…
И примирен превеждам на латински
самотата си.
И само тази гола равнина е истината.
И с вятъра, загледан в моето пресъхнало лице,
ще разговарям дълго, вече почнах да чета
мислите на тази равнина, която
успокоен наричам Моя.

АНТИЧНИ ТЕМИ

I

Прокопий Кесарийски, историкът,
евреинът, придворният писател,
Юстиниян прослави в осем книги.

Но днес четем и „Тайната история”,
самотна книга, писана в нощта
на смачканата гордост. Други думи

писателят заключи в тази книга
и с бледите ръце на своя бунт
укри я бързо в пазвите на времето.

Той знаеше, че тя до нас ще стигне.

II

Страхувай се от бързите съблазни
на свойта плът. Безмълвно прочети
най-новите поеми на Нерон.

Похвала не изричай, не отричай,
кимни с глава. Очите нажежени
на императора ще те облъхнат диво.

Но ти, душа, страхувай се от всяка
похвала и отричане. Лети
над бързите съблазни на плътта.

АНТИЧЕН ФРАГМЕНТ

Прикован към деня, прикован към греблото,
аз се навеждам,
аз се изправям,
в хоризонта се взирам през процеп, разбирам,
че пътувам и аз
в този трюм, дето всички мълчат приковани,
или пеят понякога тихо.

Денонощно греблата изтласкват водата.
Тези, горе над нас, ще избягат със лодки,
само ние ще слезем на дъното мъртви,
приковани към свойте гребла…

Прикован към деня, прикован към греблото,
аз се навеждам,
аз се изправям,
неумолимо, непоносимо,
приближаваме вече. А там може би
пак ще бъдем продадени в робство…

ЖЕРАВИТЕ НА ИБИК

                  На Радой Ралин

Проляха кръвта на поета. Нощта
следите укри. Подслони
убийците. Думите
вече нямат убежище. Кой
ще отмъсти за поета?
Той няма да слезе в града
на своята слава.

Но птиците…
Зрящите жерави
летяха над мрачните облаци.
Извисени, безмълвни,
видяха кръвта. Известиха.
Има възмездие.

Духът на поета пристига в града
на славата.

ПИСМО ДО ГЕОРГИОС СЕФЕРИС

„…Виждам пропастта, където ни тласка насилието, завладяло страната… Този трагичен край ни измъчва, както предсказанията в античните хорове на Есхил”.
                                                                                      Сеферис

I

Сред ужаса
ръката на поета
улавя звезден лъч, за да запише
в бележника на краткия живот
предупреждения.
Сред ужаса
душата на поета
към нас говори.
И само онзи, който знае
езика на звездите, слуша
предупреждения.

II

Поете…
Изсъхнал белезникав конски череп
е твоят полуостров, откъдето
ти виждаш пропастта.
Мълчание.
Насилие.
Изчезване.
Три стъпала, които ще ни тласнат
в реката на забравата.
Предупреждения пропукват тъмнината.
Поете…
При теб дойде Есхил.
Ти заговори. Словото поставя
на твоето чело венеца трънен.

И твоят глас намира наште устни.

ЛЮБОВНА ГРИЖА

I

Като печат на сърцето ми
е положена твоята грижа.
Мигове и столетия
вятърни мелници движат.

Недостигнати думи прелитат
и крилата им разпиляват
гласове и събития,
и перата на славата.

Ти си Муза - Пазителка. Името
на тази земя е Винаги.
Вече твоята грижа кръжи ме,
на челата светят венците.

С неразгадано величие
Грижата ни облича.

II

Защо, ах, защо се отваря нощта,
за да влезем - къде? -
в долината на сянката, в сумрака
на тихия отказ.
Но тогава защо
от зората до залеза вдига денят
неуморни мостове - за нас ли? - преди
да ни премахне властта
на мрака, да ни изтрие
от пейзажа на времето?
Нека останем
в кошера на паметта, недостъпни
за димни метафори, недосегаеми
за хитроумните мрежи…
Но тогава къде е
идеята?

Защо паметта прекосява
деня и нощта? За да Влезе -
къде? - сред уханния опит
на любовта, или в блясъка
на узряло разбиране…

Нека кръжи над пейзажа
пчелоподобната мисъл.

III

Гората стъпква своите
отхвърлени листа.
Отвлича ни пътеката
в тревите на нощта.
На стъмването ручеят
заспиващо тече
и клонките прекършени
на мислите влече.

Сами да бъдем може би
опасно е сега?
Какъв прикрит и алчен скок
ни дебне? И кога
опасността ще се яви
не знаем. Но вървим.
Светулката на грижата
след миг ще уловим.

Обаждат се от камъка
на мрака гласове.
Не сме сами. Светулката
напомнящо снове.
Надрасква знаци. Може би
послания са те?
Угасват непрочетени.
Друг някой ги чете.

IV

В пустинята спят пясъците-мумии
и шепот търси стъпките засипани.
И съхнат изговорените думи.
За жаждата миражите са сигурност.

Миражите са винаги отечество
на жаждата. Но ти, любовна грижа,
довеждаш във небето ми обречено
достойнството на облака недвижим.

И като мисли зад чело сияещо
невидимо натрупваш дъждове
и съзерцаваш скритите оазиси.

Отечество на жаждата са те.
От жажда сътворени, сътворяват
на грижата говорещия лавър.