КЪСИ РАЗКАЗИ

Александър Сорочан

превод: Литературен свят

ДВУБОЙ

Войната беше към края си. Сред пустинната равнина се срещнаха двама. Никой друг не беше останал.
“Време е да се сложи край на това!” - помисли си последният човек. - “Стига сме се спасявали от роботите. Трябва веднъж и завинаги да се премахне тази заплаха. Докато съществува поне един, Вселената е в опасност!”
- Сега ще умреш - изскърца последният робот, бавно приближавайки врага си.
- Нека да загинат всички врагове на човечеството! Прекалено дълго се опитвахте да ни измамите, прекалено дълго се опитвахте да ни убедите, че вие сте истинските господари на Земята. Сега знаем истината. Властта на роботите е унищожена. Дойде и твоят ред! - възкликна човекът, вдигайки към небето ръце, блестящи на слънчевата светлина.
После човекът захвърли бластера (все едно той отдавна беше излязъл от строя) и нанесе на робота удар с кинжал. Той не сгреши. Острието достигна целта…
- Това е всичко! Сега не останаха чудовища…
Последният робот потрепери и падна на пясъка, алени капки стекоха от гръдта му. Последният човек скри кинжала в скривалището на металната си ръка, оправи стоманения шлем на главата си и закрачи нататък.


СРЕЩА

Една извънземна раса, достигнала необикновено високо ниво на развитие, поиска да установи контакт с всички разумни създания в Галактиката. Тези същества живееха в мир и благоденствие от много епохи. Те бяха лишени от инстинкта за завоевания, усъвършенстваха различните изкуства и науки, а плодовитостта им беше толкова ниска, че не изпитваха необходимост от нови пространства. Бихме могли да кажем, че тези създания бяха достигнали златния век. Наистина, те разбираха малко специфично разумността - като способност да се разгадават ребуси.
Те посетиха всички планети, на които се развиваше живот, и навсякъде оставиха свои знаци. учените им бяха разработили различни системи за скриване на информацията, която трябваше да разшифроват аборигените. И във всички случаи бяха посочени координатите на родната планета на щастливите създания, и искания към контактуващите. На среща трябваше да отиде един представител на расата, без оръжие, в спокойно разположение на духа. В противен случай срещата нямаше да се състои…
Те посетиха всички възможни планети, оставиха знаци на астероидите и изкуствените спътници, поставиха инструкции - в ледовете и в кратерите на вулканите. Съобщиха за желанията си на всички, които биха могли да ги разберат - все едно кога ще дойде това разбиране. Те предвидиха всичко, пресметнаха всички варианти за развитието на цивилизациите и се подготвиха да посрещнат достойните си събеседници - колкото и да са те.
… И чакат и досега - напразно.


КРАЙ

Старият човек върви по коридора. Той се движи отмерено и спокойно. Изглежда, че знае къде отива и колко му остава. Крачките му отекват глухо в дебелите стени.
Коридорът е празен. Горят само ярки лампи, разделени на равни разстояния, неразличими една от друга. Някъде далече се чува звук от капеща вода - кап, кап, кап; може би този звук съвпада със звука на крачките му. А може и да няма никакъв звук - всичко наоколо е толкова неподвижно и самото пространство изглежда нямо. Краят на коридора се губи някъде в непостижимата далечина.
И ето, лампите започват да гаснат. Отначало примигват - веднъж, втори път, трети; после светлината бавно гасне. Но старият човек не намалява ритъм. Крачките му са все така отмерени, както и по-рано. Не го разтревожва изчезването на светлината.
Отначало изчезват най-близките лампи. Но коридорът напред все още е осветен; сякаш показва целта на човека. А той все върви, макар че разстоянието между него и оцелелия източник на светлина все повече се увеличава.
Накрая остава само една-единствена лампа, бавно избледняваща в далечината. Изглежда, че тя осветява врата, порта или някакъв друг изход. Но вероятно това е само илюзия, предизвикана от несигурната светлина. Нататък път няма. Да се стигне краят на коридора е невъзможно. Светлината изчезва. Стихва звукът на капещата вода. Но все още звучи ехото от спокойните крачки. То звучи и тогава, когато нищо не напомня за лампи, стени и коридор… Историята е стигнала края си.
Старият човек се усмихва. Той знае, че това е начало.


ГЕНИЙ

Веднъж Пушкин поиска да нарисува портрет на Делвиг. И нарисува себе си.
После Пушкин поиска да нарисува карикатура на Булгарин. И нарисува себе си.
После Пушкин поиска да нарисува роза. И нарисува себе си…
А после поиска да нарисува Дантес. Но написа покана за дуел.
А в паузите между заниманията си с живопис Пушкин пишеше стихове, проза и драми. Едно от най-важните проявления на гения ненапразно се счита умението правилно да разпределяш времето си.


ГЛЕДНА ТОЧКА

- Махай се! - извика някой в тълпата.
Мъжът с бялото наметало учудено разтвори ръце.
- Проклет лъжец! Да се пръждосва! Иначе… - раздаде се писклив женски глас от задните редици.
Мъжът вдигна ръце с дланите нагоре, като че ли откриваше - и даваше - на хората всичко свое.
Камък, хвърлен някъде отстрани, разсече веждата на отхвърления.
Човекът в бяло направи крачка вън от тълпата - и се усмихна.
Те мислеха, че го изпращат по пътеката на изгнаниците.
Той знаеше, че го чака високия път на отшелника.