Виктор Лихоносов

превод: Татяна Любенова

Той вече лежеше във временната крипта на гробището Сент-Женевиев дьо Буа край Париж, когато в покриващата се със сняг Русия изведнъж разбрали, че имало в  руската литература такъв писател. Навярно, той изобщо не би повярвал, че за неговата кончина ще съобщи непримиримият вестник “Правда”.  В този ден се сбъднало това, което магически предвидил самият художник: тялото на Бунин оставало да тлее в чуждата земя, а душата му в Ноевия ковчег на неговите книги започнала своето завръщане в родния край, в родината, откъдето никой не долетял до Париж да се прости и да положи цветя за сбогуване. След година светлата душа на най-руския писател в нашата литература, ще нахрани много души, по-рано не чували за него.

Аз бях тогава, в началото на ноември, на 17 години. Живеех в Новосибирск, на улица “Езерна”№ 4. Колко жалко, че не съм си водил дневник. Какво сме правили с мама през тези дни, кой от съседите е идвал, как са минали празниците! После всичко това беше толкова важно за мен. Вече снежец се бе посипал преди разсъмване, миришеше на крава, цялата низина до станцията белееше радостно от зимата. А в Париж “…денят бе чудесен и когато ние вече пътувахме край горите, си припомнихме всичко: “Гората бе също като нарисувана къща, лилаво, златно, пурпурно”… и това някак ме успокояваше, че тази есен е в такъв слънчев ден, какъвто той особено е обичал…”

След 14 години ще прочета в книгата на А. Баборенко писмото на Вера Николаевна Бунина, тази “велика жалба”, записана в календара на съществуването на всеки един от нас; писмото е много голямо, за много неща и за това, че “всичко беше наситено с едно чувство на скръбна любов…че всички тъгуват, а не само ме жалят…”, че  “идваха и небогати хора, носеха ми пари, моята помощница, в която Иван Алексеевич не очакваше да има душа, ми донесе петдесет хиляди, спестявала ги за паметник на мъжа си…”

Какво ме тласна след урока по литература да се приближа към учителя си и да попитам: кой е Бунин? Защо е умрял в Париж? Въпросът ми е бил, явно, труден, тежък, и учителят нищо ясно не ми каза. А може би и не е искал да ми каже. Но тези минути в клас, пред дъската, запомних завинаги. Нима съм имал предчувствие, че Иван Бунин ще изиграе в моята съдба огромна роля?

За Бунин е най-лесно да се пише чрез неговите думи. Няма в руската литература такъв писател, който, без да се крие зад измислени герои, и без да се бои да посипе с пепел тайните си, е чувствал постоянно широтата на вековете и не е охлаждал езикът си с мъртва вода.

“…Дълго е морето на безсънните ми нощи!” - така е казал, струва ми се, Йоан Златоуст. И такова “дълго море” е сега всяка моя нощ: не спя, задъхвам се, понякога се добирам от леглото до бюрото си…после пак в леглото, нещо да напиша, а много повече да мисля, да мисля и да се чудя: как може това, ей така, да отиде в гроба?!! “И цар Давид остарял, влязъл в години, и не можел да се сгрее, колкото и да го обличали…и му довели девственица, дано да го сгрее, и той не разбрал това…” Всичко това е напълно мое… Седя (по-точно, 20 часа в денонощието лежа) в своята стая, заради младежката ми слабост и защото астмата ме задушава все по-често и ме прави безпомощен, а артритът на десния крак доведе моето придвижване от постелята до бюрото до срамни жалки скокове, до подскачания на ляв крак, и то при помощта на патерица. Но въпреки това “измислиците ми още и досега ме занимават”, както е писал Петрарка в старостта си” (1951 г.)

Като си помислиш, че това е станало в чуждия Париж, че непосредственият наследник на Пушкин, на Толстой, мъдрият тристагодишен гарван, изживял своите 83 години, бавно се разделял с дните и нощите, а в това време в Русия някакво неграмотно литературно паве раздробявало черепите на младите дарования (под предлог за “чистота в нашите съветски редици”) в Краснодар  или купчина “кавалери на златната звезда” в Москва лъжели безспаспортните нищи колхозници и измъчвали с лъжливи приказки в Дома на писателите “пиленцата”, реквиемът на Моцарт и гневът на самия Бунин в “Проклети дни” изпълват душата.

Възвишеният старчески плач на писателя и сега ме обгръща с тъга. Няма да има повече такива писатели никога, както няма да я има вече и старата Русия. Няма да се повтори даже и тази зима до заскреженото стъкло, когато за първи път четях събраните съчинения на Бунин (издание 1915 г.). За това, че “всичко в света минава” Бунин писал от младостта до смъртта си. 

В руския фолклор съм чувал този особен и така роден напев на речта, нейният протяжен характер. И у Бунин:

“…Върху грамадната заключена врата на манастира, върху двете й крила, в цял ръст бяха нарисувани двама високи светии в епитрахили, със зеленикави печални лица, с дълги до земята, разгърнати ръкописи в ръце: колко години стоят те така, колко векове вече ги няма на света? Всичко ще мине, ще премине, ще дойде време, когато няма да ни има на света и нас, нито мене, нито баща ми, нито майка ми, нито брат ми, а тези древноруски старци, със своите свещени и мъдри писания в ръце, ще стоят все така безстрастно и печално върху крилата на вратата…”

Нито Пушкин, нито Толстой са писали така просто, от душа, смирено и с покаяние в гласа за майката:

“С майката е свързана най-горчивата любов в моя живот. Всичко, което ние обичаме, е наша мъка, какво струва този вечен страх от загубата на любимия! А аз от млад си нося това огромно бреме на неизменната си любов към нея, към тази, която, давайки ми живот, порази моята душа именно с мъка, порази я толкова повече, защото в силата на любовта, от която се състоеше цялата й душа, беше тя - въплътената печал: колко сълзи съм видял като дете в нейните очи, колко горестни песни съм чул от нейните уста!

В далечната родна земя, самотна, навеки забравена от целия свят, тя нека да почива в мир и да бъде вовеки благословено нейното безценно име. Нима тази, чийто ослепял череп, чиито сиви кости лежат сега  някъде там, в гробищната гора на провинциалния руски град, на дъното на вече безименния гроб, нима това е тя, която някога ме е люляла на ръце?…”

Над  страниците на Бунин не размишляваш, там не отгатваш нищо, а покорно живееш заедно с неговия темп на чувствата, който, струва ми се, е разпръснал наоколо неуловимата душа на хилядолетното човечество, тайните на засипаните с пясъци цивилизации, планинския привет от кротостта, и, когато  се откъсва в разказа ред, като дълъг млечен лъч светлина над теб, излъчва безкрайна печал и очарование. У Бунин винаги на житейския хоризонт се кълбят миражи. Постоянното скитане на душата през времената, раздялата с тях, после раздялата със старата императорска Русия, утешението с вечността на изсъхналата Роза на Йерихон, това е Бунин, който ние сме опаковали в дитирамби за неговата “брокатена проза”.  

Духовната самота,  както съзерцанието на Божията красота и падането на жълтите листа, е същинска и любима, изтъкала още една просека в писанията на Бунин.

Той не разбира тези, които отхвърлят чувствата си, за да сграбчат  по-бързо повърхностните прелести на живота.

Било му е тежко да живее, защото “всеки ден, година всяка” от младостта си той е приемал като Божие мигновение и душата му е била като опъната струна в уморените векове и вековете неведоми. Такива трептящи струни в нашата литература преди не са звучали.

А как той плачел за Русия! Струва ти се, че ако някога пренесат неговия прах в Орловско, разсипаните му кости ще викнат: “Късно е! Горчива раздяла ни дадохте вие”. Бунин и на своите 125 години  няма да прости на разрушителите на кръвта. Обичам неговите “Бавна пролет”, “Косачки”, “Студена есен”, където на последната страница мигновено ще блесне и ще угасне нещо близко за мен: “Срещнах човек с рядка, прекрасна душа, възрастен военен в оставка, за когото скоро се омъжих и с когото заминах през април за Екатеринодар. Пътувахме с него и неговите племенници, седемнайсетгодишни момчета, също записали се доброволци едва преди две недели, аз - дама със сандали, той в изтрито казашко палто, с пусната черна прошарена брада, и пребиваващи на Дон и на Кубан повече от две години.”

Четох “Косачки” във “Вечерна Москва”, и тогава цензурата беше извадила някои редове, на които мястото е в някаква нова Ипатиевска летопис: “Това беше отдавна, това беше много отдавна, защото този живот, който всички ние живеехме по това време в Русия, няма да се върне вовеки”. Кой у нас може да пише така, прощавайки се с времето на царете и светците? Никой. Пеещият разказ ме изуми.

В тези дни умираше в Париж вдовицата на писателя В. Н. Морумцева-Бунина, и в моя бележник има началото на писмо до нея. Още нищо не знаех и й благодарях за книгата й “Животът на Бунин”. На студента, пет години слушащ някакви класово-гърбати лекции за руската литература, се откри друг, истински руски свят. “Еднотомника”, който имам от 1956 година, е неприкосновен, като в хранилище за реликви. Помня всичко. Как обявиха, че излиза в “Литературная газета”, как питах продавачите: “Няма ли го още?”, как го купих  и седнах в Екатериниската градина (на този път, който се опира в улица “Червена”, и…заспах в царството на думите: “В Москва последният щастлив ден на Митя бе девети март”.

Тогава още не анализираха изкуството на дисидентите, младите писатели се молеха на гордите стари майстори, още “Евгений Онегин” и “Герой на нашето време” затъмняваха интереса към разобличаващите романи в “гулаговски” стил, с намеци за властта и прочие, и изящният Бунин сякаш изведнъж въведе своите поклонници в старомодната си къща.

Това беше времето, когато в Ялта още живееше Мария Павлова Чехова и казваше на К. Паустовски: “Ето тук една кибритена кутийка и аз знам, че тя е на Антоша. Ще умра и тази кутийка ще изчезне.” Тогава ние не предполагахме, че ще станем свидетели на разграбването на писателските домове, Ермитажа, библиотеките, историческите хранилища и на самата Русия.

Думите на Бунин за това, че ще настъпят дни, когато никой няма да има представа за предишната Русия, се сбъднаха. И почти никой няма да жали, че нея отново я водят на Голгота, и о, скръб!- нима никой няма да забележи разликата между кощунствените “разходки с Пушкин” на дисидентите и  записките на Бунин: “Помня страшните, необикновени чувства, които изпитах веднъж (в младостта си), стоейки в църквата на Страстния манастир, близо до сина на Пушкин, не сваляйки очи от неговата неголяма и много суха, лека старческа фигура в изящна хусарска генералска униформа, с неговата бяла къдрава глава, много бледи, изключително слаби ръце с костеливи, тънки пръсти и дълги, остри нокти…”.

През 50-те години Бунин дойде при младите с “Митината любов” и “Животът на Арсениев”, а в епохата на “новото мислене” с “Проклетите дни”. Ние, живеещите в несвободно време, сме по-щастливи от днешните “пиленца”, защото сме чували ехото от загиващите звуци на велика Русия. В книгите на Бунин е последното възхищение от родния дом, който хиляди години са строили нашите предци. Бог ни го изпрати в литературата буквално заради това, да ни попее тъжно за раздялата с родния праг. Момче на 14 години, той написал, изпитвайки самотата, далече от бащиното огнище:

Оттатък Елхово е селото,
което Езерово се зове.
И на стръмния бряг,
в голямото езеро
все се оглежда и се любува
старият наш дом голям.
Там е моят баща,
със ръка ми помахва,
и сестра ми, и брат ми,
всички мили за мен. (1884)

Всичко ми се струва мистично, сякаш и сега душата му, кръжаща над парижките предградия, ще прелети над Орлово и ще потъгува над родните гнезда в Каменка, Бутирка и в Езерово.