ЗА СЕБЕ СИ

Виктор Лихоносов

превод: Литературен свят

По времето, когато вече печатах навсякъде и престанах да учителствам, най-много ми се искаше да ме възприема като писател моята почти неграмотна майка. Не за да се хвали с мен на всеки ъгъл (това не беше в природата й), а за да се радва тихо: ненапразно след гибелта на баща ми на фронта тя се стараеше да изпълни наставленията от писмата му: да изучи сина, да го направи човек. Стеснявах се да я попитам харесва ли книгите ми или не. Слава Богу, и в семейството ми никой никога не подчертаваше успехите ми, но това не беше от провинциална гордост и високомерие, по-скоро, обратното: «Е, какво пише той там?». Най-просто би било да се каже, че е от скромност. Но не. Роднините ми, очевидно, си представяха писателите христоматийно, по ученически, по студентски: писатели - това са Шекспир, Сервантес, Балзак, Пушкин, Лермонтов, Толстой, Бунин, Шолохов, Твардовски, Федин, Паустовски и т.н. Моето чувство цял живот е точно такова. Веднъж на Съюзния конгрес на писателите в Кремъл всички излязоха от залата във фоайето и гостът на конгреса Алберто Моравия, провирайки се в тълпата от хиляди майстори на словото, внезапно възкликна: «Нима може да има на света толкова много писатели?» Той като че ли се изненада вместо мен. В Коктебел много умни мои колеги, московчани, отдавна запознати отлично с историята на нашата литература, прочели всички книги на руската емиграция, в ядосан спор с мнителни писатели от същата кремълска купчина във фоайето викаха: «Ние знаем своето място! Ние заменихме онези, които загинаха във войната, затворите и които не са се родили от… загиналите след революцията!»
Цялото това «презрение към себе си» описах в автобиографията си, за да си призная честно, колко неловко се чувствах на улицата на литературата в онези години. Защо пишех? Първия си разказ «Брянчани», публикуван през 1963 г. в сп. «Новый мир» на А. Твардовски, и последния си роман «Нашият малък Париж» написах, защото ми беше тъжно за хората, които обичах .
Моите родители в годините на колективизацията напуснали воронежкото си село, за да търсят препитание отначало в Донбас, а после в Сибир. На 30 април 1936 г. в Топки (до Кемерово) съм се появил на бял свят, преди мен са умрели шест, а след мен - две деца. Два месеца по-късно семейството ми се е преместило в Новосибирск. Там, на левия бряг на Об, в Кривошчоково, в обкръжението на коренни сибиряци (чалдони) и воронежката колония на преселници пораснах, благополучно завърших училище, вече след смъртта на Сталин, поработих за кратко в завода «Сибселмаш» и поех надалеко - в Кубан, постъпих в историко-филологическия факултет на педагогическия институт. Югът спаси здравето ми, а тихият ласкав Краснодар, степта, планините и обикнатата от мен ъгловата Таманска земя, мита от морето, задълбочи склонността ми към съзерцание .
Не някакъв огромен опит, а впечатлителността ме накара да се заема с писателство.
В детството си четях малко и сега ми се струва, че ако не ме бяха очаровали емигрантските страници на Иван Бунин (в 1956 г. излезе негов том), «Тихият Дон» на Михаил Шолохов, стиховете на Сергей Есенин, ако не беше благословът на ценящия мечтателността и тъгата К. Паустовски, не бих посмял да напиша и ред. Моето светоусещане се подкрепяше от светоусещането на знаменитостите. Този нежен трепет не трябваше да ме смущава. Но да освободиш тайните си преживявания и после да излезеш с тях «на площада» не е никак просто. Помогнаха ми и живите писатели: Ю.П.Казаков, Юрий Домбровски, Ал. Твардовски, а и цялото тогавашно списание «Новый мир», в което ме посрещнаха ласкаво. Но плахостта пред литературата ме безпокои и до сега. Заради това имам големи прекъсвания в работата. Затова пък майка ми, тайно нежелаеща завинаги да остане в чужда земя без роднини, ми каза наскоро: «Умра ли, така напишете на гроба ми - “майка на писател” ».