Марин Сореску   

превод от румънски: Огнян Стамболиев

пиеса в две действия /шест картини/

Първа премиера - 17 октомври 1974, Женева, Швейцария

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ИРИНА, бъдеща майка, 23-годишна

ДЯДОТО, баща на Ирина

ПЪРВА МАСКА

ВТОРА МАСКА - орисници

ГОДЕНИКЪТ /глас/

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

ПЪРВА КАРТИНА

Проливен дъжд, мълния, вятър. Плъзгава селска пътечка. Изтръгнати из корен дървета са препречили пътя. /Декор от наличния реквизит на театъра./ Отиващата си у дома Ирина е може би единственото живо същество тук. Или последната бременна жена, върху чиито плещи е грижата за продължението на живота. Следите от стъпките й в калта веднага изчезват и това я плаши. Тук сякаш вали от самото Сътворение на света!

ИРИНА/ изтичва до средата на сцената с измокрени дрехи и коси, възбудена, че участва в това природно явление. Застава под едно дърво./ Страшна влага! Чак устата ми се напълни с облаци и щом гръмне, зъбите ми започват да тракат…Колко ли корени е изтръгнала тази ужасна фъртуна… /  Оглежда се  наоколо. / Сега искам кажа една „суха” дума…/Мисли./ „Потоп”. /Смее се. Имитира./ „Още не беше привършил  първия потоп: на дъното на моретата и океаните още димяха огледалата, когато дяволът реши да отвърже веригите на втория потоп. Да, много благочестив стана светът… Сигурно тъй пише в Светата Библия. / Смее се.  Виждат се блестящите й зъби. / Хубаво е да се смееш, когато има буря, ако зъбите ти са хубави, направо блестят. Да, хубаво е да се смееш, и то с хубави зъби… Боже, как се хваля!  /Раздразнена от себе си./ Всъщност, аз съм си малко глупавичка. И малко дивичка… /Продължава в същия тон./ Като гъска… като дива гъска…като дива гъска… /Сериозно./ Около мен нещо става сега…не разбирам какво…и аз… сякаш се нося по вълни, по морета, по океани…Шшт! Нещо шумоли…/Ослушва се./ Да, шумоли…С ушите си го чух… /Отново се ослушва./ Да, шумоли! /Вика./ Кой е там?! Стой! Стой! Ще стрелям! /Имитира жест на ловец. /Сигурно е някой заек…Сега ще извикам ловците. /Силно./ Ловци-и! Елате тук! Тук нещо шумоли… Май че е под земята. Може да е къртица…Нещо се движи…Да, движи се! Сигурно е някое животинче… Ето, пак! Ох, цялата треперя…Как се уплаших!…Къде, по дяволите е тръгнало?… Възползва се от това време…/Пауза./ Да, аз съм наистина щастлива… Да, щастлива съм! Да, щастлива съм. Това е думата. Чувствам някакво странно, необяснимо щастие. Много особено. Силно. Както когато бях малка, глупава и разглезена… в корема на мама. Да, разглезена, но не и глупава! /Нервен жест с ръката./ Сега не е време за спомени. За такива спомени. И все пак, как да си обясня това  състояние… толкова е близко… Стига глупости! Време е да си ида. Стана тъмно… Искам да кажа: небесното електричество скоро ще угасне.

/Мълния./

Да, ето че започна да мига…/Тръгва. Прави няколко крачки с голямо усилие. Забелязва огромен дъб с много широка хралупа, в която може да се разположи удобно. Оглежда  я./ Да, от това дърво изглежда току-що е излетял един ковчег. И навреме е излетял…Оставил е още едно място за бъдещите поколения. /Смее се. Едва сега се забелязва, че Ирина е бременна. Навежда се, сякаш иска да се вслуша в корема си./ Ей, кой си ти там? /Смее се. Внимателно влиза в хралупата. Имитира смешно./  Ако ти си Потопът… Моля, заповядай тук, в ковчега! /Протяга ръката си навън./ Още вали… Май скоро няма да спре. Мислех, че ако веднъж вляза тук… тази работа ще има друг край… и ще мога  - така да се каже - да поплувам на сухо. /Протяга навън и другата си ръка/ Господи, какъв дъжд!  /Замисля се./  Май че никога няма да спре… /Настанява се по-удобно./ Сега ще може да пофилософстваме. Тук  идеалистически, а навън пък - материалистически…/Смее се. Трепери от студ./  Голям късмет, че открих тази хралупа. Това се казваше… Как беше оня израз? Да, „ в лоното на природата”. На „майката-природа”! /Тъжно./ Не, в лоното на природата, тогава бях в  корема на мама… А сега съм в една нещастна стара хралупа, от която изглежда е изхвърчало нещо. /Припомня си нещо./ „Всичко беше окъпано в нежна и сладостна светлина и аз го докосвах с върховете на пръстите си, с ръцете, с нозете, с цялото тяло. И плувах, плувах…”/Смее се./ Да, може би аз съм единственото същество на този свят или поне в това село, или в тази хралупа, което се помни от мига на самото си раждане…Странни работи. Казах на моя мъж още преди сватбата: „Скъпи, ти знаеш ли, че на мен ми се явяват от време на време призраци?”  А той ме попита: „Често ли?” „Не, не се страхувай, отвърнах му аз, моите призраци не са от ония, дето си мислиш…Всъщност, не знам как да ти ги обясня.  Но когато е тихо или пък вали дъжд…” /Смее се./ Тогава той ми обясни, че всичко това било само плод на моето въображение, и то в момент, когато целият свят бил обхванат от съзидателни пориви. „А нима въображението не е порив?”, попитах го аз. „Залъгваш се с разни измишльотини, скъпа моя. Не си вече малка. Време е да пораснеш. Поне малко…” /Смее се./  И ето: аз пораснах.  Дори малко поостарях. И коремът ми порасна…Порасна и той, горкият. Може да се каже, че дори узря… Дъжд вали сега, затуй ми идва такива глупости в главата. Всъщност, всичко това е истина. Преживяно е. /Меланхолично./  Какъв истински живот живях преди да се родя!…Затова се страхувам, да не остарея рано, да се изхабя… Там, в Рая…/Силно и ясно./  Да, аз бях в Рая… Ние всички сме дошли от Рая…. Пешком…дори пълзейки… /Прегръща хралупата./ Мамо! Мамо! Не, не! Майко-Природо! Ах, колко е хубаво да съм сред теб, особено когато вали! /Сухо./ Но трябва да се разделим. Да се прибера у дома. Да, у дома. Да се върна в своя роден дом. Ще си починем мъничко, а после ще продължим… Пешком… /Заслушва се в дъжда./  Може би това внезапно щастие не е мое, а е негово! /Поглежда корема си./ И това щастие сега ме поглъща изцяло… затова ми е толкова леко, толкова хубаво!…

/ Мълния. Силен гръм./

Какво от туй, че настъпва потоп, че дигата може да се разруши. Всички от селото са там, на реката, при дигата…И аз положих своя камък…/Смее се./ По-точно - едно камъче. Намерих го в чехъла си…Не ми разрешиха да вдигна по-тежък…като замахаха с ръце срещу мен: бягай, викат, и без теб ще се оправим. Има кой да работи!… Ти сега друга мисия имаш… Важна задача… Чудни хора са тези мъже, сякаш да раждаш е мисия?! И сякаш е моя работа да бъда с тях, там, при дигата, да я укрепвам… /Променя тона./ И все пак движенията облекчават раждането… Днеска доста се пораздвижих и ако родя сега… /Съсредоточава се./ Помня, помня… преди няколко дни усетих… Не, какво ти дни: другояче измервах времето - по корема, по големината на корема. И почувствах, че нещо има… Някаква болест. Прониза ме силна болка, непозната болка… /Уплашено./ Беше Смъртта!… Защото дотогава бях безсмъртна…Сякаш всичко около мен се въртеше. И не можех да се движа спокойно, а падах, падах…И изведнъж тази катастрофа…Пълна, пълна катастрофа. /Издава стон./ Казват, че и мама трудно ме е родила…Да, отлично помня това…Може би съвсем инстинктивно не съм искала да се родя, била съм свикнала с Рая, с Безсмъртието…Глупости! Мъжът ме ги нарича „предродилни бълнувания”… Но тук, в тази хралупа ще мога да говоря направо…/Усмихва се./ Природата - нали и тя е майка - сигурно ще може да ми влезе в положението. /Променя тона./ Преди малко, когато блесна светкавицата, се видях в една капка. /Тъжно./ Жалко, че вече не съм толкова хубава… Жалко!  Жената трябва да бъде хубава до последния си миг…. Татко се готви да умре. Как да му се покажа в този вид? Ще си отиде от този свят с лошо впечатление от мен. Синчето ми и то ще отвори очи и ще види една Баба Яга. Ще се изплаши! Не, не съм чак толкова страшна: довчера всички мъже ме заглеждаха. Освен моя, който сигурно се обръща след другите жени…да, може би е така…не знам…сега поне се бори с водата. Колко го молих да не рискува, да не отива надалеч с лодката. Нали знае в какво положение съм. И татко. Бедният татко! Ако не беше толкова болен, сигурно щях да остана при дигата. Положението е просто отчайващо. Всички са отчаяни. Освен татко… /Усеща болка в корема и се хваща за него./ Боже мой! Бедата не идва никога сама! Усещам как вече няма търпение да види света… Света, живота, да получи име… Сякаш се търкаля… Обръща се с лице към стената и не иска да умре… /Обяснява./ Сега говоря за татко. А преди говорех за…детето…По дяволите, защо ги смесвам? Ужасни болки! Сигурно заради тях се обърках… Не, сега вече ми мина… По-добре да се махам сега оттук, макар да е топло и сухо. Имаме си къща, къща, в която ни чакат куп проблеми. /Оглежда се./ Още вали… Като из ведро. Сякаш никога няма да спре. Облаците са толкова ниско, че дивите патици бяха готови да скочат върху тях и да заплуват, и не се удавиха… На всяка крачка се подхлъзваш… Земята ли е протекла? Трябва да пазя гърдите си: да не влезе вода… в млякото… Само това ми липсва! Нали най-първата грижа ще е да го нахраня! /Внимателно се оглежда./ Дали имам гърди? Ще бъде ли доволен? Колко съм смешна сега! /Внимателно се оглежда и излиза от хралупата. Отива до друго дървото. И едва подслонила се под него, с ужас вижда как старият дъб пада, сразен от мълния и изгаря за миг като свещ./

Господи! Просто да не повярваш! Само е чакал да се махна от него, за да изгори, да загине… За кого ли се запалват и горят тези гигантски свещи?… За кого?… Напразна, безсмислена ярост!… Мен нищо не може да ме докосне… Поне докато изпълня дълга си… Да, между нещата изглежда, че има взаимна връзка… между нещата, които са започнали и някой ден трябва да завършат… Връзката между бременните неща… Ако бях останала в хралупата, мълнията щеше да отмине дъба. Да, сигурно съм в това. /Поглежда корема си./ Хайде, мъничкото ми…/Силно, сякаш иска да заглуши бурята./ И ти, общност от нещата, които раждат… Моля, те, помогни ми! /Гръм и мълния. Ирина се отдалечава./

 

ВТОРА КАРТИНА

Селска къща. Две различно обзаведени стаи. Едната - на младите, другата - на старите. Между тях пруст. Вратите на двете стаи са отворени. В дясната е Ирина, която лежи в родилни мъки. В лявата е Дядото - бащата на Ирина. Той се кани да умре, като не страда от факта, че скоро ще се раздели с живота. /Казват: добрата смърт била като лесното раждане./  Недалеч от него е поставен предварително скованият ковчег. Дядото и Ирина - всеки от своята стая - разговарят от леглата, на които едновременно страдат.

ДЯДОТО: Знаеш ли, че започна да мирише…

ИРИНА: Какво? Кой?

ДЯДОТО: Ами, ковчегът. до вчера още миришеше на хубаво, на дъб, а днес вече мирише на смола. Дали не сами го сменили, а?

ИРИНА /свита от болките/: Кой да ти го смени?

ДЯДОТО: Нали поръчах дъбов и вчера беше такъв, дъбов… /Решително./  Не, аз в чамов няма да вляза… за нищо на света.

ИРИНА: Ти сега не мисли за това…

ДЯДОТО:  А за какво да мисля? За жени ли?

ИРИНА /опитва се да се усмихне/: Да, може и за жени.

ДЯДОТО: Знаеш ли, една вече обикаля къщата… една такава… с коса на рамо.

ИРИНА: Казах ти, тате, не мисли за това.

ДЯДОТО: Защо? Тя на не би да не е жена? Или е девствена? Аз казвам, че миризмите може да са се смесили. Стоял е до чамовия…и мирисът на дъб е отишъл при ония, евтините, дето едва издържат до гробищата, а понякога се разпадат още по пътя. Чувал съм за един, дето паднал по пътя…та взел, че се събудил..Не бил умрял, значи. А го погребали…И изобщо…

ИРИНА: Какво „изобщо”?  Кажи ми какво ти става?

ДЯДОТО: Някакъв чужд мирис е поел моят ковчег.

ИРИНА: А-а-а! /Стене от болките./

ДЯДОТО: Пречи ми тоя мирис…Не мога да дишам…От смолата е.

ИРИНА: Напротив: това е озон, въздух…

ДЯДОТО: От ковчега?!

ИРИНА: Ти по-добре кажи, че просто не искаш да умреш… Тогава защо поръча този сандък и поиска да ти го сложат до леглото?

ДЯДОТО /става от леглото и сяда на ковчега/: Защото той…

ИРИНА: Защо?

ДЯДОТО: За да не го подменят…и все пак, май че…/Оглежда капака на ковчега./ Дявол го взел…мисля, че все пак е моят. /Променя тона си./ Не бързайте да ме тикате под земята, ами извикайте един доктор от града да ми измери пулса… че те разберат тези работи… И щом докторът ви рече: „отишъл си е”, почакайте ме до три дена, ако и тогава не мръдна…значи готово… Но през това време направете всичко, както му е редът… Оплачете ме, не скъпете сълзите…

ИРИНА/ иска да го успокои/: Има време дотогава.

ДЯДОТО: Искам да кажеш:” Докога ще те чакаме, а?” /Смее се силно./

ИРИНА:    Тате, тате, какви ги говориш? Кой ти желае смъртта?

ДЯДОТО: Оная, дето е отвън, с косата…

ИРИНА: Много ли те боли?

ДЯДОТО: Цял живот нищо не ме е боляло…само душата…Сега даже и тя не ме боли…Сигурно затуй не ми е добре… Не, знам, наистина не знам какво ми става…

ИРИНА: Докторите казват, че нищо ти няма.

ДЯДОТО: На моите години да ми няма нищо?! Тогава лошо, много лошо!  /Става. Рови изпод леглото и изважда някакви дрехи./

ИРИНА: Какво правиш там?

ДЯДОТО: Нищо, приготвям се.

ИРИНА: Ама къде ще ходиш?

ДЯДОТО: Ще ходя аз, където ще ходя…/Облича се с труд./ Хубави дрехи - няма що. Ако имах време, щях да прескоча да шивача да ги постегне… /Смее се./

ИРИНА: Никога не зная кога говориш сериозно и кога се шегуваш…Виждам, че и сега си правиш шеги…

ДЯДОТО: Добре. Нека да са шеги. Работата е в туй, че… Я, я виж!

ИРИНА /уплашена/: Какво?

ДЯДОТО: Ами, обул съм си единия чорап наопаки…Ама вече нямам сили да се оправя…Тъй ще се явя пред Господ и пред Страшния съд…Какво толкова ще ми придирят? /Ляга на кревата./ Ох-ох.ох! Ето ме вече готов за път. Една грижа по- малко…

ИРИНА /опитва се да промени темата/: Чуваш ли как плющи навън?

ДЯДОТО: Нека и потоп да стане…не, по- добре да не идва…По- добре само да вали. Многото дъжд е лошо нещо…Да, съвсем малко време ми остана…

ИРИНА /стене от болка/: Ами, ти, тате, ще живееш повече от мен… Аз ще умра сега…

ДЯДОТО /връща се към мислите си/: Рекох, че щом  като човек тръгне за оня свят, най- напред му става тъмно в главата…А в моята, както виждам, е съвсем светло сега…

ИРИНА: Да, тате, ти имаш достатъчно ум да дадеш и на другите…

ДЯДОТО: Ама ако имах и малко сила… Едвам си закопчах ризата. А бе, ти какво правиш там? Няма ли да дойдеш да ми подържиш свещта?

ИРИНА: Ти какво? Ще умираш ли вече?

ДЯДОТО: Да, ще мра.

ИРИНА /опитва се да стане от леглото, но болките отново я обхващат/ Нима тъй лесно се умирало? Като тебе сега…Здрав… и с ума си, в пълно съзнание?… И при това дори можеш да се шегуваш?

ДЯДОТО: Животът ми беше шега,  но сега това е вече сериозно…/търси нещо/…Знаеш ли къде сложи майка ти калпака ми?

ИРИНА:  Ама ти оттогава ли не си го слагал? Цели пет години минаха, откакто мама…

ДЯДОТО: Може и пет да са. Тя доста избърза, горката.

ИРИНА: Тате, не знам къде ти е калпака, а и не мога да стана…

ДЯДОТО: Добре…И без туй трябва да го държа в ръка. Казват, че и в Ада,  и в Рая не можело да се влиза в шапка, само гологлав… В Ада, защото е адски горещо, а в Рая, просто не е учтиво! Там са само светци!… Някой път затварям очи, а в главата ми се върти, върти и аз ги виждам как си седят там на групи… Не си ли спомняш?

ИРИНА: Какво?

ДЯДОТО:  За калпака…

ИРИНА /мисли си за друго/: Какво?

ДЯДОТО: Ами къде го е турила майка ти?

ИРИНА: Кое?

ДЯДОТО: Калпака…

ИРИНА: Почакай, тате, ще стана и ще го потърся…Ох, Господи! Пак се започна..Само как ме реже! /Стене, охка, превива се./ Ох, Господи!

ДЯДОТО: Мене ли оплакваш, дъще?

ИРИНА: Започна ме.

ДЯДОТО: Но това е хубаво, момичето ми.

ИРИНА /крещи/: Ужасно…ужасно…кое му е хубавото, тате?

ДЯДОТО: Как кое? Хубавото е, че ще дойде някой друг вместо мен. Гледай само да бъде момче… Е, може и да е момиче…

ИРИНА: Тате, много е тъмно тук… Нищо не виждам вече, тате. Може и да е момиче, само да свършва по-скоро…Ах, очите ми съвсем се замъглиха.

ДЯДОТО: Има ли още време? Избързай, дъще, ако ще свърши скоро, ще мога да почакам. Поне да го зърна…

ИРИНА/ развеселена/: Тате, колко е хубаво, че си до мен сега. Караш ме да се смея, да забравя болките…

ДЯДОТО: Ако можех да ти помогна…помня как се мъчи с тебе, майка ти, горката…но ме е срам… И краката ми се вцепениха… Като дървета, същински чукани… Студени, направо ледени!

ИРИНА: А пък аз сякаш имам пещ в корема…

ДЯДОТО: Не искаш ли да се сменим, дъще? /Смее се./

ИРИНА: Ах, ако можех…/Крещи силно./ Умирам! Тате, помогни ми, умирам!

ДЯДОТО: Защо крещиш, дъще?… Няма, няма да умреш, милото ми момиче. Бъди спокойна…Знам, знам, трудно ти е, защото си учена. Затуй работата ти се струва сложна…Твоята баба отиваше на полето да занесе на хората ядене за обяд и се връщаше у дома с дете в кошницата. носеше го в кошницата на главата заедно с празните паници и лъжиците. Раждаше сама до някой храст, където й се случеше…Раждаше бързо…като горските зверове… Ей, да знаеш, цели четиринайсет роди ей той… Аз съм тринайсетият…

ИРИНА: Фаталният номер.. /Стене. /

ДЯДОТО: Винаги съм бил тринайсети. И затуй сега ще умра… /Стене и той./ Да, ето я: дойде умирачката…/Стене./ А ти потрай още малко…Не се предавай… Ще видиш всичко ще мине леко…

ИРИНА: Ох, мамо, майчице! 

ДЯДОТО: По-добре да беше повикала бабата…Не, аз трябваше да я доведа. Ама как? Нали косата вече до реброто ми стигна…

/Ирина крещи./

ДЯДОТО: Видя ли? Жалко, че те изучих… Ако не беше   учена, щеше да родиш по-лесно…нямаше толкова да му мислиш…Дали в нашето село има някоя баба- акушерка?

ИРИНА /стене / Ох…ох…ох… има…Каква връзка има това с учението?

ДЯДОТО: Ами, от учението отслабват…жилите. Баба ти роди  четиринайсет деца…а не можеше да ги преброи без да сгреши…вечно бъркаше…като слагаше чиниите на масата…всеки трябваше да вземе своята в ръце. /Смее се./ Ех, какви времена бяха!

ИРИНА /стене/: О- о- о-х!

ДЯДОТО: Ако кокошките снасяха яйцата си с толкова мъка, сигурно целият двор щеше да заприлича на лудница.

ИРИНА: Те не кудкудякат от радост. А може би пък и от радост? Кой ги знае? Сигурно и аз скоро ще закудкудякам. /Пауза./

ДЯДОТО: Хайде, хайде сега.

ИРИНА: Не ме карай да се смея, че съвсем не ми е до смях…./Стене./ А как е, когато умираш?

ДЯДОТО: Никак. Гаснеш като свещичка…Имаме ли друга свещ, че тая вече свършва…а аз съвсем не искам…

ИРИНА: Тате, какво правиш? Сам ли ще си държиш свещта?

ДЯДОТО: Като си нямам деца, които да… /Тъжно./ Да знаеш едно от мен: няма никакъв смисъл да раждаш и да отглеждаш деца…

ИРИНА: Как така? Защо?

ДЯДОТО: Не съм безбожник, та да умирам без свещ… Знаеш ли, че още не съм се изповядал?

ИРИНА: Можеше да се погрижиш по- рано за това…когато си поръча ковчега…

ДЯДОТО: А какво трябваше да му кажа на попа? Щях да му говоря за моето, а пък той щеше да си мисли за неговите и да ми мънка нещо под носа си… Ама сега съм готов да се изповядам. Кого да изпратя да го повика?

ИРИНА/ усмихва се/: Ако ме почакаш малко, ще изпратя  малкото, което ще родя…

ДЯДОТО:  Няма да мога да го дочакам…Ти не искаш ли да ме изслушаш вместо попа?

ИРИНА: Ще те изслушам, но не съм свещеник.

ДЯДОТО: Няма значение. Ти си ми дъщеря и си по- чиста и праведна от нашия поп…. Слушай ме сега, дъще моя… /Пауза./ Не знам как да започна.

ИРИНА: Виж, свещите са точно зад теб, до таблата на кревата… Можеш ли да се обърнеш?

ДЯДОТО: Мога да се обърна… Виж, от гроба няма да мога…от него досега още никой не е излязъл… /Търси свещите./ Остави, сам ще се оправя… Ти си гледай работата… Не се отвличай, ами гледай по-бързо да я свършиш. Разбра ли ме, дъще?

ИРИНА: Разбрах те, тате.

ДЯДОТО: Как доживях до тези години?

ИРИНА: Как, тате?

ДЯДОТО: Сякаш пих само светена вода…/Въздъхва дълбоко./ Тъй живях…Просто и праведно…Ние тук, в наше село живеем просто и праведно. Не мислим нито за живота, нито за смъртта, освен в последния час.

ИРИНА /опитва се да обърне разговора на шега/: И тогава си мислиш за живота и смъртта…не повече от  четвърт час, нали?

ДЯДОТО /сериозно/: Да, ето я! Идва оная с косата и започва да ни прави знаци…да ни плаши, да ни подкарва като говеда: „Я, по- бързо! Раздвижи се, животно!”  И като ти каже тъй:”Раздвижи се!”, ти направо се вкаменяваш. Изгубваш ума и дума.  Той е то, на село: винаги според слънцето, според времето…и винаги има нещо да се направи…знаеш ли? Като умра, погребете ме не тук, на село, а в града. Там човек може да си отдъхне. Тук все изниква някаква работа…Не, не, по-добре тук - в града има доста шум: трамваи, коли, блъсканица… Часовниците все звънят. Слава Богу, че когато слънцето изгрява не звъни като будилник… /Ирина се смее./ Ех, дъще, каквото било, било. Не беше чак толкова лошо. Ама дето ме повика оная така неподготвен, затуй ме е яд!…Вярно, ковчега го поръчах по-рано…ама ето, че сега нямам сила дори да вляза в него… Изневиделица ме сгащи оная никаквица…/Опитва се да влезе в ковчега./

ИРИНА /ядосана/: Стой мирно!…Къде отиваш? Какво си се размърдал!

ДЯДОТО: Права си, трябва да мирувам. Боли ли те много?

ИРИНА: Ужасно.

ДЯДОТО /уплашен/: А аз…пред кого да се изповядам сега?

ИРИНА /приема сериозно ролята си/: Кажи какво ти е на душата, но побързай, че да не умра преди тебе…Много ли са ти греховете?

ДЯДОТО: Нямаше много време за грехове…Можех да бъда и по- щастлив, но не можах… И майка ти, и тя… Ех, защо ме остави сам,     за да се мъча?…

/Тежко мълчание, което от време на време се прекъсва от стоновете, които се разнасят от едната и от другата страна.

От време на време Ирина забравя за болния, обхваната от своите физически болки. Говори си само…както и Дядото.

За няколко момента репликите им не се срещат, не си отговарят - като фрагменти от монолог./

ДЯДОТО /стене/: Чувала ли си за доктор Пайку?

ИРИНА: Не, той да не е акушер-гинеколог?

ДЯДОТО: А, не, лекува дробовете. Ама умря от рак. Месец преди туй сам точно си определи деня и часа на смъртта. По разписание. И в този ден, като наближи единайсет, както сам беше казал, позвъни на най-добрия си приятел…”Наближава единайсет, му рече той, ела да си поговорим…”

ИРИНА /стене/: Господи, Боже мой!

ДЯДОТО: И човекът дойде и двамата си поговориха…

ИРИНА: И за какво си говориха?

ДЯДОТО: За това-онова, разни работи, като между мъже. И когато дойде часът, а той имаше часовник от ония, дето бият с юмрук в сърцето… значи погледна той часовника и рече:”Е, няма що, трябва да вървя, готов съм вече…”

ИРИНА /изгубва нишката/: Нали приятелят му отишъл при него?… Къде искал да върви той?

ДЯДОТО /продължава разказа си/: Тая работа учудила всички… и докторите, и цялата болница. Мислели си, че щом тоя доктор Пайку могъл да предскаже, и то с такава точност часа на смъртта си, значи бил открил и лекарството…

ИРИНА: Какво лекарство?

ДЯДОТО /малко раздразнен/: Не ме ли слушаш?

ИРИНА: Знаеш, че ме боли ужасно…

ДЯДОТО: …че бил открил лекарството против рака…и искал да отнесе тайната със себе си, защото се бил скарал с колегите си.

ИРИНА /крещи/: Не искам повече да слушам за смърт!

ДЯДОТО: Успокой се! И аз не искам да слушам за раждане.

ИРИНА /след пауза/: Около Нова година хората сякаш се обичат повече. Не си ли забелязал?

ДЯДОТО /сърдито/: Не.

ИРИНА: Миналата година се срещнах с един човек…Казахме си нещо… вече не го помня…Той ме погледна тогава, хвана ме за ръката и каза: „Хайде да се вземем още тази година!” /Смее се./ Ей така, изведнъж!

ДЯДОТО: Той луд ли беше?

ИРИНА: Не, не мисля…

ДЯДОТО: И ти го отпрати?

ИРИНА: Да, но все още не мога да забравя отчаяното му лице… Сякаш всеки момент щеше да загине…И…и…знам ли аз? „Хайде да се вземем още тази година!”.

ДЯДОТО: Значи, някакъв нахалник?

ИРИНА: Не, тате, ти какво си помисли? Нищо подобно. Той пристигна на село с подвижното кино и искаше да ме покани да гледам някакъв френски филм, сигурно щеше да се похвали, че е бил с мен…

ДЯДОТО: Ах, сега всички кости ме болят.

ИРИНА: Сякаш преди не те боляха…

ДЯДОТО: Преди ме боляха месата, сега само костите…. /Пауза./
Защо не получих рак?

ИРИНА: Господ не те дари…

ДЯДОТО: Тогава щях да знам от какво умирам… Щях да се смиря и даже да се гордея, че съм болен от тежка и нелечима болест… Щях да попитам санитаря:”Дойде време за умиране…искам да знам…рак ли е?  Що е?” И санитарят щеше да ми отвърне: “Не, не е рак.” „Тогава що ще е?” „Ами, не знам… Може и нищо да ти няма…” /Сърдито./  Кажи ми, дъще, защо пред лицето на Смъртта, твоята наука сега мълчи?

ИРИНА: Моята наука ли?!

ДЯДОТО: Да, твоята наука. Нали аз те изучих…Нали си учителка? Вашата наука на учителите, на докторите…Защо оня  ми рече: „Не знам.”

ИРИНА: Той е доктор, а не ветеринар. Не си разбрал.

ДЯДОТО: Каква е разликата? Всички толкова знаят. Виж, може би само оня доктор Пайку нещо е отбирал, ама на…колегите му не го разбрали! Жалко!  Тази история и аз я чух. Всички на село го оплакваха…

ИРИНА: Сега, ако има кого да пратим, пак ветеринарят ще дойде.

ДЯДОТО: Как бързо си отива тоя живот! /Стене./

ИРИНА: И друг идва…

ДЯДОТО: Ето я, дойде, вече е под кревата…

ИРИНА: Може и под моя да е…но не мога да погледна…

ДЯДОТО: В корема ти… /Смее се./

ИРИНА: Някои изгубват ума си при най-лека простуда… Изгубват ума и дума. Не могат и две думи на кръст да кажат. Страшно се паникьосват. А ти, кой би повярвал, че… Ако някой те чуеше отстрани, без да може да те види, че си сега в ковчег, щеше да си помисли, че или си правиш шеги, или играеш някаква роля, или пък за сватба се готвиш…

ДЯДОТО: Да кажем, че се готвя за сватба. Щом не може друго… Да, затуй съм се нагласил така! За сватба!

ИРИНА: Тате, ти винаги си имал чувство за хумор.

ДЯДОТО: Ами, какво друго да правя, освен да се смея, когато ми е тежко? На фронта видях един мъж…снаряд му беше откъснал краката, а той наместо да реве и стене, се смееше. И така си умря, с усмивка!… Приказваше разни смешни работи, но не можех да го разбера…Толкова силно се смееше! Луд човек! /Пауза./ Колко години минаха, откакто умрях?

ИРИНА: Мене ли питаш, тате?

ДЯДОТО: Тебе, Ирино, да не би сам със себе си да говоря?

ИРИНА: Аз пък не говоря с призраци! Ясно ли ти е?

ДЯДОТО /стене/: Сякаш съм умрял преди сто години…Не, не искам да кажа…сто години…Езикът ми вече не ме слуша. /Уплашен./ Бълнувах ли?

ИРИНА: Мъничко…Мислиш, че си умрял отдавна…

ДЯДОТО: А откъде можем да бъдем сигурни, че наистина е така? Я запали лампата, че искам да видя…

ИРИНА: Не мога…

ДЯДОТО: Ето, виждаш ли? /Пауза./ Мислех за Рица, твоята майка…вече сто години…откакто…сто…откакто….

ИРИНА /уплашена/: Татко!

ДЯДОТО: Какво има? Кой говори?

ИРИНА: Как? Кой говори?! Нали ти говориш?

ДЯДОТО: Добре, мина ми вече…Тъй ще мине и после…

ИРИНА: Какво ще мине, тате?

ДЯДОТО: Времето…Тъй бързо ли?

ИРИНА: А, не знам…

ДЯДОТО: Изведнъж останах без сила…Ти още ли?

ИРИНА  /решително/: Размислих. Ще пометна. /Крещи от болка./ Не, не искам..Не искам… Не искам да раждам! /Тихо./ Какъв смисъл има?

ДЯДОТО/ сърдито/: И какво от това? Те са твоите мъртви…Как ще се откажеш от тях?!…Не ме съди ти…Ей сега ще сляза и ще дойда при теб и ще ти дам няколко…топли…аз още не съм умрял…какво ще ме съдиш ти, глупава гъска! /Кашля./ Виж я ти!

ИРИНА: Не-е-е! Не искам!

/Чува се глух шум от стаята на Ирина. Кукумявка./

ДЯДОТО /след пауза, като чува кукумявката/: Решила си да ме съдиш, така ли?!

ИРИНА /гневно/: Ще го убия! /Крещи./ Не искам да раждам! Не искам никого да раждам на тоя свят! Повече не мога! По-добре да го махна, да се отърва от тези мъки. И за него ще е по-добре. То още нищо не усеща….Все едно един паднал на земята лист да настъпиш…съвсем няма да го заболи… а и от зимната буря ще го спасиш… /Плаче безутешно./

ДЯДОТО: Щом плачеш, значи вече съжаляваш за туй, дето искаше да го направиш. Ако си беше останала селянка и не ходи да учиш в града, нямаше сега да те прихващат такива…Доста си се изнежила в града, да знаеш… И си го набий в главата: всяка живинка има право на живот!

ИРИНА: Тогава ти защо се готвиш да мреш?

ДЯДОТО: Защо?! Тя маята вече свърши… Аз доста си поживях. Няма да векувам с орлите. Така викаше и дядо Петре: „няма да живея един век”, ама живя до сто и петдесет, век и половина! По едно агне можеше да изяде наведнъж и после да легне да спи на пруста…зиме и лете, все на пруста…

ИРИНА: Значи, когато е казвал, че нямало да живее един век, е мислел, че ще живее повече от един…

ДЯДОТО: Сигурно! Че как?! Нали си имаше и внуци, и правнуци и дори праправнуци. Беше като сам дъб на поляна - все чакаше кога ще го порази и него гръм. Цялото село го помнеше само като старец…поне от сто години му викаха „Стареца”. /Стене./ И на мене отдавна ми викат „старче”, дали ще мога да стана дядо. /С надежда./ Ще стана ли дядо, а, дъще? Какво ще кажеш?

ИРИНА: Не знам. /Тъжно./ Страх ме е, че ще умра..Детето нещо не мърда… /Уплашена./ Ами ако умре? Изглежда, че съм го ударила без да искам.

ДЯДОТО: Нищо. От майката не боли. Нищо няма да му стане.

ИРИНА: Ох, мръдна…Живо е!…/ Нежно./ Синчето ми…

ДЯДОТО: Кръсти го на моя дядо… Йон.

ИРИНА: А, не, в никакъв случай! Още един Йон! Не, по-добре Стан.

ДЯДОТО: А на мене Стан не ми харесва. Познавах един Стан - цял живот козите пасеше… Не, тогава по-добре Георги.

ИРИНА: Не искам Георги.

ДЯДОТО: Тогава, нека да е Якоб.

ИРИНА: О, не…много е на края на азбуката…другите ще го изпреварват…

ДЯДОТО /нервиран/: Добре, добре, само да не го кръстите Джек или Джон…или нещо подобно, модерно, че тогава не знам какво ще направя… Няма да го призная за внук…Да не вземете да измислите някое глупаво чуждоземско име за момчето!

/Пауза. Шумове в стаята на Дядото./

ИРИНА: Какво става пак? Какво тропаш, тате? /Шумовете продължават./ Какво става там? Нали каза, че си нямал сила? Какво си се размърдал?

ДЯДОТО: Нищо, нищо… Аз все пак влязох в сандъка…в Ноевия ковчег…

ИРИНА: Все те избива на игри и шеги…

ДЯДОТО: Вътре е доста топло… Нещо ми беше станало студено, та реших да проверя как е в ковчега…

ИРИНА: Е, сега по-добре ли си?

ДЯДОТО: Нещо ме дърпа тук, под реброто… /Смее се./

ИРИНА: Дърпа ли те?

ДЯДОТО: Да, под реброто…от тази страна… Няма да стигна далече с тази лодка…

ИРИНА: Иска ли ти се още да поплаваш?

ДЯДОТО: Да, иска ми се. Още малко… Докато човек е млад иска да обиколи цялата земя. Остарее ли, подгонва го оная с косата, тогава сам започва да слиза под земята… Кучето кога умира…допълзява до прага…и издъхва там…да се прости със стопанина ни…на прага…

ИРИНА: На прага…

ДЯДОТО: Да, на прага… Аз сега, дъще, съм точно на прага… Не мога да умра, докато не видя внука си…Разбра ли ме?

ИРИНА: Какво, тате?

ДЯДОТО: Знаеш обичая тука… ще дойдат от село на бдение…

ИРИНА: На какво?

ДЯДОТО: На бдение… Тъй се казва. Значи, ще прекарат първата нощ с покойника… докато душата  му е още в дома. Да й правят компания. Да не се мъчи в самота. Такъв е обичаят.  Тези гости имат малко дълги езици…обичат да злословят…. Да си няма човек работа с тях… Говорят какво ли не… Ама ти не се плаши от тях. Бил съм не един път на такива бдения… На роднините на покойника има става по-леко от тях… Развличат ги в мъката им… Да, вярно, умира човек, но туй не значи, че светът се свършва… Живите затова живеят, трябва и да се развличат. Да не страдат много време. Живите трябва да си живеят живота…/Променя тона./ А сега така ожаднях.

ИРИНА: Ожадня ли?

ДЯДОТО: Да, много ожаднях, но като не мога да стана… По-добре да си остана тук, ще потърпя, докато ми мине жаждата… Тъкмо се затоплих… Навън още ли вали?

ИРИНА /ослушва се/ Да, вали.

ДЯДОТО: Защо да ставам сега… За една капка вода… Нали съм в безопасност… И все пак, не знам защо ми пресъхват устата… Не мога и да се обърна… Тук ще издъхна… Приключих всичките си сметки. Никому нищо не дължа. Ударих чертата… Сега ще легна под нея… Ще си ида… Ще ви оставя… /Тревожно. / Кой отсече дъба пред къщи? Отдавна не го виждам…

ИРИНА: Как да го виждаш, като сега лежиш в него? Нали сам поиска ковчег от дъбови дъски?

ДЯДОТО: Жеравите отлетяха ли?

ИРИНА: Отлетяха.

ДЯДОТО: И щъркелите ли? Отлетяха ли за горещите страни?

ИРИНА: За топлите…

ДЯДОТО: Топлите-горещите… Не помня вече… Какво говорих? А-ах, челюстите ми се сковаха!… Не мога да извикам. /Вика./

ИРИНА /вика и тя/: А аз защо викам сега? Вече не ме боли чак толкова. И сякаш гласът не е моят…

ДЯДОТО /продължава да вика/:  Господи! Господи!

ИРИНА /вика/: Господи! Господи!

/Виковете се носят и от двете стаи. Стъмва се./

ИРИНА: Само себе си ли чувам? Там нещо вика, крещи. /Ослушва се./ Сякаш нещо се откъсва от мен… Ах! Пак!…

ДЯДОТО: Дайте ми да се хвана за нещо! Небето се върти! Пропаст. Виждам пропаст! Падам! Въже! Дайте ми въже!… Каква пропаст! Помощ!

ИРИНА /към Дядото/:  Не дърпай свещта! Тя не е въже! Ах, моите болки пак се усилиха. Ще умра! Първо аз ще умра!

ДЯДОТО: Кой иска да ме хвърли през прозореца? Толкова е високо!

ИРИНА /ослушва се/:  Само каква буря се надига в корема ми!

ДЯДОТО: Чувалите! Чувалите! Хвърляйте ги през прозореца!

ИРИНА: Вулкан! Вулкан ще родя!

ДЯДОТО: По-добре да изгния тук, в този склад, да ме изгризат плъховете! Ето ги! Огромни са!  Вече ме гъделичкат с мустаците си…

ИРИНА: Горя…горя… Нямат ли край тези мъки?!

ДЯДОТО: Падам! Падам!

ИРИНА: Добре ли чувам? Не е ли гласът на този, който трябва да дойде?

ДЯДОТО: А казвах, че не ме е страх, ама сега направо…

ИРИНА: Ах, татко вече умира!

ДЯДОТО: Бих се родил още веднъж…

ИРИНА: Ах, аз познавам добре това чувство -да падаш…

ДЯДОТО: Защо? Защо падам сега?

ИРИНА: Скоро всичко ще  свърши.

ДЯДОТО: Не знаех, че между небето и земята имало такава бездна…

ИРИНА: Само да свърши по-бързо!

ДЯДОТО: Въже! Ах, въже! Да можех да се хвана! Да се задържа! Падам!

ИРИНА /крещи/: Уми-рам!

ДЯДОТО /крещи/: Летя! Ле-тя-я!

ИРИНА :Уми-ра-ам!

/Пауза./

 

ТРЕТА КАРТИНА

Същите две стаи. Покойникът лежи в ковчега със свещ в ръката - в дясната стая. Вляво е родилката с младенеца. Вратата между двете стаи е отворена и става леко течение, но жената е твърде уморена, за да стане и да я затвори, при това не иска да изпуска покойника от погледа си.

ИРИНА: Всичко ми дотегна. А главата ми е съвсем, съвсем празна. Сигурно мозъкът ми е изветрял. Странна работа!  Като че ли не съм родила сега дете… /Смее се./  А само някаква идея за дете. /Поучително. / Да доведеш на тоя свят някаква съвсем малка буболечка…А навън все гърми, трещи… Тук е приятно, не вали…  Сухо е… Ако, разбира се, той не се напикаваше…И мълнии няма… И ако свещта не гаснеше през всеки две минути.

/На вратата се чука./

ИРИНА: Сигурно някоя котка дращи по вратата! Влез, Писано!

/Мълчание. Отново се чука./

ИРИНА: Май че са от онези, за бдението. Влезте. Чувствайте се като у дома си.

/Вратата се отваря. С вятъра и дъжда влиза Първата маска./

ИРИНА: Ах, маска! Маска от коноп! С дървена тояжка! Дошла е да прогони дъжда!

/Първата маска чука с тояжката си из стаята на покойника./

ИРИНА: Там е. Гледай да не се спънеш в него. И не се прави на сляпа.

ПЪРВАТА МАСКА: Ш-т! /Излиза./

ИРИНА: Иди  си! Не е голяма загуба. /На вратата се чука отново./ Моля! Що за шеги? Влез, откъдето излезе!

/Появяват се Първата и Втората маски, като се държат за ръце. Втората маска държи тояжката си като пеленаче./

ИРИНА: Чакай да я разгледам!…Какъв хубав модел! /Оглежда я внимателно./ Ръчна изработка. Растителни бои, нали?

/Двете маски изпълняват някакъв ритуален танц около ковчега. Застават на колене през различни предмети. /

ПЪРВАТА МАСКА: Хей, хей, хей, хей!

ВТОРАТА МАСКА: Хай, хай, хай, хай!

ИРИНА: Добре дошли! Беше ми толкова скучно. Право да ви кажа, не е чак толкова приятно да бъдеш в това положение… Идват ти разни неприятни мисли… Говоря ви тъй, защото сте от наше село. Знаете ме от малка…

ПЪРВАТА МАСКА: Да, знаем те, откакто се роди на този свят.

ИРИНА /уплашена/: Тате умря, тъкмо когато родих… В същия миг. Само като си помисля за това, ледени тръпки ме побиват цялата. А и навън е толкова студено сега… Имам чувството, че сякаш съм родила сега собствения си баща… Аз, неговата дъщеря… да го родя… разбирате ли ме? Как е възможно това? Абсурдно е! Кажете, как?

ПЪРВАТА МАСКА: Ами, много просто…от ухото…Имало е и такива случаи…Завчера една роди така две хубави…прасенца….

ВТОРАТА МАСКА: Значи, само две. Туй е същински Знак Божи!  Сигурно затуй вече спря да вали. Не, спря да вали, ама не затуй…

Нали?

ПЪРВАТА МАСКА: Аха…

ИРИНА /избърсва потта от челото си. Опитва се да се усмихне./: Сякаш…сякаш го родих заедно със смъртта…искам да кажа - с живота… и той умря, без да съжалява за нещо, както казваше, спокоен, с чисти сметки, взе си своето. Но…

ВТОРАТА МАСКА: Какви глупави приказки…

ИРИНА /избухва в смях/: Браво! Много добре го каза: „глупави приказки”… Защото аз наистина бълнувам. Дрънкам ги разни…врели-некипели…но вие ме знаете. Аз съм нормална жена, като всички хора…Струва ми се, че ви разпознах. Свалете ги най- сетне тези маски. Какви сте? Мъже или жени?

ПЪРВАТА МАСКА: Знаеш ли, Ирино, ние бяхме и на твоето раждане…

ИРИНА /изумена/: И тогава ли изглеждахте така ? /Смее се./

ПЪРВАТА МАСКА: Не те ли е срам?

ИРИНА /замислена/: А какво търсехте тогава, на моето раждане? Какво? Не ми приличате на баби- акушерки? Мисля, че сте по-скоро дядовци!

ВТОРАТА МАСКА: Дядовци, а може и прадядовци.

ИРИНА: Милият татко! Бог да го прости! Каза ми преди да умре:”Знаеш ли, ще дойдат ония чичовци, маскирани, ще бъдат тук на бдение.” Още ми каза, че много ще ме разсмеете, защото сте имали чувство за хумор…

ПЪРВАТА МАСКА: Тези родилки като говорят, чай често губят нишката…

ВТОРАТА МАСКА:  Напротив - връзват я! /Смее се./

ПЪРВАТА МАСКА: Къде е?

ИРИНА /посочва мъртвеца/:  Там…Ще ми кажете ли как се казвате? Ти…в средата, не си ли Георге Мекия?

ВТОРАТА МАСКА:  Ха-ха-ха…

ПЪРВАТА МАСКА /навежда се над люлката/: Какъв юнак! Същински хубавец!

ПЪРВАТА МАСКА: И доста едър…

ВТОРАТА МАСКА: Сигурно е над две кила? /Смее се./

ПЪРВАТА МАСКА: И как хубаво е повит.

ПЪРВАТА МАСКА: Като го гледаш такъв тих, спокоен, няма да повярваш, че може тъй силно да вряска…От змийска уста е излязъл…

ПЪРВАТА МАСКА /с тон на врачка/:  От змийска уста изскочи…и гласът му се проточи…завика, закряска и всички взе да стряска…змията уплаши да почне да хапи…

ВТОРАТА МАСКА /продължава/: Настъпва й опашката… да хапе юнашката… /Ядосана./ Не, не! Обърках се сега! /Към Първата маска./: Кажи ти нещо по-свързано.

ПЪРВАТА МАСКА: Да бъде сега повит като кочан царевица… от глава до пети…Тялото му да е вързано, а ума развързан… След туй да го връзват само на едно място… в кръста… бели женски ръце… да усети той най-здравата връзка…

ВТОРАТА МАСКА: Ха-ха-ха! Забрави обаче за връзката със Земята!

ИРИНА /с недоумение/: Какво сте се разбъбрили? Стига вече!

/Пауза. Мълчание./  Виж ги ти, объркаха покойника с новороденото… Само какви глупости дрънкат…  Вместо да опеят мъртвия, те пророкуват…/Смее се, но цялата трепери от страх./ Орисници…Какво съм седнала да ги слушам?  Какво могат да ми кажат? Да ми предскажат?  Пред красотата на живота всяко предсказание, и най- вярното, избледнява и угасва като свещ, като покойник, прости ми, Господи… Да, там, в майчината утроба, в лоното, аз си представях света съвсем друг, доста по-различен, отколкото след като се родих… А сега, ето ме, че родих и аз… и дори бдя над покойник…

ПЪРВАТА МАСКА:  На земята, сред тревата, кой не може да се води?  Кой е мъничък и дребен като счупен зъб на гребен? /Подскача около ковчега./

ВТОРАТА МАСКА: Ха-ха-ха! Какви ги дрънкаш?… Ти не знаеш какво говориш!

ПЪРВАТА МАСКА: Разбира се, че не знам… Аз мога само да предсказвам… Той сам ще свърже тези думи и ще разбере смисъла им…

ВТОРАТА /смее се/: Който може да се изтълкува и тъй, и тъй, нали?

ИРИНА /настрана/: Бих се разсмяла сега и аз, но просто нямам сили… Никога не съм вярвала във вещици, орисници и врачки. Но все пак, изглежда, че има някои обичаи, които са дошли тук още от времето на нашите прадеди и са се запазили… /Новороденото започва да плаче./ Олеле, какво му стана на момчето… /Детето не спира да плаче./

ПЪРВАТА МАСКА: Ш-ш-т! Ще се събуди мъртвият от другата стая. Ще се разсърди! Май че ние се занимаваме сега повече с живите, а него го забравихме…

ВТОРАТА МАСКА: Още не е свикнал… Обижда се… Ама ще свикне, като полежи още малко…

ПЪРВАТА МАСКА:  Да пораснеш голям, да ти поникнат криле, да прелетиш морета и океани… /Смее се./

ВТОРАТА МАСКА /на Първата/: Хайде, стига… Остави го сега да спи… Трябва да расте.

ПЪРВАТА МАСКА: Че трябва да бдим още над покойника.

ВТОРАТА МАСКА:  Аз не искам…

ПЪРВАТА МАСКА: Само днеска… Утре ще си идеш…/Детето отново проплаква./ Чуваш ли?

ПЪРВАТА МАСКА: Добре.

ВТОРАТА МАСКА: Почакай, почакай…Аз ей сега ще ти донеса ситото и ръжена…Ситото и ръжена. /Донася от огнището ситото и ръжена и отива до детето. Подскача около него, а после се обръща към Ирина./ Такъв е животът…

ПЪРВАТА МАСКА: Да, такъв е животът…

ВТОРАТА МАСКА: Сутрин започва…

ПЪРВАТА МАСКА: А вечер свършва…Винаги вечер… /Смее се. Слага ситото върху ръжена, върти го. Двете маски танцуват./

ПЪРВАТА МАСКА: Хай, хай, хай!

ВТОРАТА МАСКА: Хей, хей, хей!

ИРИНА /която до този момент е стояла като зашеметена/:  Боже мой! Какви хора сте вие?!  Как не ви е срам? Какъв е този цирк?

/Маските продължават своя луд танц./

ИРИНА: Май тези хора не са от нашите…/Вика, насъбрала кураж, сякаш са крадци./ Хей, кои сте вие? /По-високо./ Кажете, кои сте? Не ви ли е срам да се кривите така? Я се махайте оттука!

ПЪРВАТА МАСКА: Ш-ш-т!  /Към другата./ Тихо, да вървим на пръсти, тук има лъвове и може да ни изядат.

ИРИНА: Стига глупости и подигравки! Ще ида до кметството, ще се оплача от вас. Ако мъжът ми си беше у дома, щеше да ви оправи набързо! /Крещи./ Махайте се! Веднага! Вън!

ПЪРВАТА МАСКА: В тая къща човек може да умре от смях! Повече не мога!

/Смее се силно./

ВТОРАТА МАСКА: Днес, май много ни провървя.

ПЪРВАТА МАСКА: Как няма да ни върви като още от сутринта се изсипа цял потоп?!

ИРИНА: Хей, ти, защо мълчиш? Мислиш, че не те познах?  Та ти си Гого, Гогонел, синът на Фаника. Веднага те познах. /Отправя се към едната маска и рязко сваля торбата, която е върху главата й. Под торбата е…Дядото./ Татко!…/Пада до кревата./

ПЪРВАТА МАСКА: Виж го как е заспал.

ВТОРАТА МАСКА: Не помръдва.

ПЪРВАТА МАСКА: Съвсем се е отпуснал. Мързи го!

ИРИНА: Татко!

ВТОРАТА МАСКА:  Какво правим още тук? За какво сме тук?

ИРИНА: Идете си! Махнете се! Веднага!

ДВЕТЕ МАСКИ: Но защо?

ИРИНА: Вън! По- скоро вън!
/Двете маски излизат./

ИРИНА /замисля се/: А може би не биваше да ги гоня. Все пак, обичай. Но те много се разпуснаха… Дори ми стана страшно, макар да не вярвам в тези глупости. Да, така е. Първо се шегуваш, а после - откачаш, накрая ти става страшно…. И с лудите и така: отначало се преструват, правят се на ненормални, а после: бръм! И хоп: полудяват напълно, завинаги, безвъзвратно! А тези тук бяха от нашето село, местни хора. /Със съжаление./ Не биваше да ги прогонвам. И все пак, нервите ми не са от желязо. Много се уморих. Да, така е при първото раждане. Тежко е. А и смъртта на татко…Ах, тази обичаи - съвсем не ги знаех. /Замисля се./ А татко каза, че щяло да бъде весело. Какво ти весело!

/Двете маски се връщат. /

ПЪРВАТА МАСКА: Ние няма да си идем, докато накрая не чуем как се смее майката на покойния. Нека да си покаже и зъбите.

ВТОРАТА МАСКА:  И няма да пуснем никого тук. Кой тук е майката на покойника?

ИРИНА: Тя няма защо да се смее!

ПЪРВАТА МАСКА: Ние пък ще й сложим нови зъби.

ИРИНА: Работата не е в зъбите.

ВТОРАТА МАСКА: А в кое? Косата й ли окапа? /Гневи се./ Коноп е това, не е коса!

ИРИНА /смее се/: Може и да е коноп.

ПЪРВАТА МАСКА /танцува/: Ето, смее се! Смее се!

ВТОРАТА МАСКА: Значи ти си майката на покойника?

ИРИНА: Не, аз съм дъщеря му!

ПЪРВАТА МАСКА: Не, не! Ти си майката! Веднага личи, че си майката.

ВТОРАТА МАСКА: Разбира се, че е майката. По зъбите те познах. Веднага, щом си отвори устата. /Променя тона си./ Майчице златна, дай да си поиграем на топчета.

/Ирина търси топчета и ги донася./

ПЪРВАТА МАСКА /на Втората/: Сега ще те бия. Колко имаш?

ВТОРАТА МАСКА: Няма да ти кажа. Ти хвърляй първо.

/Двете маски играят на топчета./

ПЪРВАТА МАСКА: Кажи, досега поне веднъж, че си играла честно?

ИРИНА: Добри хора, вие съвсем ме объркахте…Благодаря ви, благодаря ви, че дойдохте…Всичко беше чудесно, интересно. Но можех да се оправя и сама. Мъжът ми скоро ще се прибере. Ето че и дъждът вече се кани да спре…

ПЪРВАТА МАСКА: Виж, там е паднало едно топче. Вдигни го.

/Втората маска вдига падналото топче./

ИРИНА:  А покривът ни е от цигли. Дъждът вече съвсем не се чува. Дали не е спрял?

ПЪРВАТА МАСКА /на втората/: Хайде да си вървим.

ВТОРАТА МАСКА: Да си вървим.

ИРИНА: Да, време е. Приберете се.

ПЪРВАТА МАСКА: Все пак, свършихме си работата. Дойдохме да бдим за малко над мъртвеца, а и тебе развеселихме…

/Двете маски излизат./

ИРИНА /останала сама, не знае какво да прави. Отива до мъртвия. Връща се, отправя се към прозореца. Залепва челото си на стъклото./: Що за хора бяха тези, двамата?  Могат да те изкарат от търпение… А на улицата сега е пълен мрак.

/Оглежда стаята. / Тук, все пак, е доста тихо и спокойно…Човек може да си поплаче на спокойствие. Но защо да плача сега…. /Гледа към ковчега./  Не, няма да плача. Все едно- животът е прекрасен. /Усмихва се насила./ Да, животът е прекрасен.

/В стаята се дочува някакъв странен шум. Нещо звъни. Ирина се ослушва./

ИРИНА: Какъв чист, кристален звук?!  Нещо шурти! /Отново се ослушва./

/От ъгъла на стаята се чува шуртене на вода./

ИРИНА: Ах, изворче! Изворче вкъщи! Какво чудо! Туй е добър знак! Значи изобилие! Радост! Благополучие! …Когато бях малка, често пъти намирах изворчета в гората и сама разчиствах пътя на ручейчетата им, а те звъняха, звъняха!

/От другия ъгъл на стаята се дочува още по- силно шуртене на вода./

ИРИНА: Ах, още едно!  Добре дошло, изворче!  Сигурно си от ония същите изворчета от моето детство? Дошли сте да ми благодарите!  А там, в другата стая, какво се чува? Охо! Още едно! Под кревата на татко. А чехлите му плуват като лодки. Ето, сега ще сложа за синчето ми една воденичка и тя ще започне да мели грахови зърна. /Замисля си. /Да, изворът е добър знак…Значи, ще има плодородие. Тази година няма да има суша. Влагата беше предостатъчна. /Изведнъж се уплашва./ Чакай, значи избата е вече пълна с вода? Значи къщата е наводнена?

 

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

След три дни. Всичко вече е под водата. Част от къщите са отнесени от потока. Домът на учителката Ирина е устоял, но покривът е разрушен. Стаите са като в прозрачен аквариум. Всичко, което може да плува, се движи: кутии, кофи, пейки, столове..

Водата е стигнала почти до леглата и продължава да се вдига. Тук-там се виждат малки водовъртежи. Ирина стои на кревата с детето в ръце и гледа да не го достигне водата.

След вдигането на завесата трябва да има кратка пауза, за да може зрителят да разбере добре какво точно се е случило.

ИРИНА /киха няколко пъти /: Наздраве! Наздраве!…Положението не е чак толкова безнадеждно, както изглежда от пръв поглед. Ако се съди по някои признаци…

/Обръща се към детето./ Мъничък мой, не плачи… нека да не падаме духом. Ти няма от какво да се боиш. /Детето плаче./ Защо плачеш, миличко? Нали си мъж? Виж, аз не плача, макар да съм жена… А ти… появи се вчера на този свят, нямо още за какво да страдаш… А ние… Господи, колко се намъчихме с този дом…който вече го няма… Е, не съвсем, но…. /Посочва горе./ Виждаш ли небето горе, над главата си? Значи няма нужда да гледаш през прозореца…Все пак, аз съм твоята майка и трябва сега да те запозная с нашия дом. Той вече е и твой дом! Ето го! Плува ли, плува!  /Отпуска ръката си във водата и изважда един чехъл. С гордост./: Това е домът на твоите родители. И ти ще трябва да го запомниш за цял живот, защото си се родил точно тук. Той е солиден. Много солиден… Той издържа на много бури, на раждания и смърт… На раждания… Да, миличък, ти не можеш да си представиш колко трудно се раждат децата…Трудно, дяволски трудно! Да те се правят лесно, но се раждат трудно… Все едно… Добре, че си имаме сега свой ъгъл, в който да можем да се скрием. В леглото е топло и уютно… Тъй е и в леглото на твоя дядо… Той също спи.

/Посочва ковчега./ Виждаш ли, неговата къщичка е много малка, а тази, голямата, ни остави на нас. А за себе си измайстори мъничка - мъничка и много тиха и спокойна къщичка. Той иска да живее вече сам, в едно място, където е съвсем тихо и птичките пеят и чуруликат: чик-чирик, чик-чирик… На него сега му се иска само птичките да пеят, а тревичките да растат, да растат…Наистина, и преди обичаше птичките… Казва, че след две хиляди години под земята костите започвали пускат пъпки и да разцъфват… Какво чудо, а? Цъфтящи кости!… Може би всички гори, дето са сега на земята, са били кости, да, кости отпреди няколко хиляди години… Взела съм да ти разправям сега такива умни работи, а ти си само на три дена! /Смее се./ И тъй, всичко, което виждаш наоколо, е нашето стопанство. Само не ме питай къде са животните. Нали  като истински селски син ще попиташ най-напред за тях. /С тъга./ Няма ги вече, горките… Водата ги отмъкна. Надолу…там в долината… Тъй че няма какво да крия: животни вече си нямаме, птици - също… Бедните кокошки!  И младото петле! Най-напред тях ги отнесе. После и пуйките. А гъските са сигурно още някъде тук… Те могат да плуват… Плават ли, плават… Дали ще плават дълго?… Няма ги и кучето, и прасето… Нищо, мама ще ти купи две зайчета от пластмаса…Не всичко е изгубено… Ето, при съседите е още по-лошо. /Ослушва се./ Допреди малко се чуваха викове за помощ… Сега… /Отново се ослушва. / Сега е вече по- спокойно… Може и да са им помогнали… Във всеки случай е тихо… Наводнението спря тук, у нас… А тая страшна вода, мъничкото ми, я донесе дъждът. Какъв ти дъжд?! Цял потоп! Доживях да видя и потоп. Като от Библията!  И ти можа да видиш и да го преживееш. Едва се роди и вече го видя. Започни този ден!… А после, после водата ще се отдръпне…Да, същинско вавилонски стълпотворение… Шегувам се!…Всичко ще  се оправи… Я, виж, една рибка! /Детето плаче./ Не плачи, миличко… Не плачи…Ще те чуят съседите. На тях и без туй им гори такъв огън на главата. Едва ли ще могат да ти помогнат… Господи, благодаря ти, че сме още живи… Живи?! Да, разбира се, живи сме… Огледай се наоколо и виж как живот продължава. Живеем! За добро или за зло, но живеем!

/Пауза./

ПЕТА КАРТИНА

След минутната тишина се разнася нечий глас.

ГЛАСЪТ: Има ли някой там? Ей, отговорете! живее ли някой в тая къща?

ИРИНА: Сякаш някой вика отвън… Или вече ми се счуват разни гласове?

ГЛАСЪТ: Е-е-й!

ИРИНА: Ами, да… Човек е. Някой отвън. /Вика./ Кой е там? Кой вика?

ГЛАСЪТ: Май че има някой. Аз съм!

ИРИНА: Кой си ти?

ГЛАСЪТ: Казвам се Петре.

ИРИНА: Петре? Само Петре ли?

ГЛАСЪТ: Петре Киву.

ИРИНА: По-силно, че детето плаче.

ГЛАСЪТ: Петре Киву!

ИРИНА: Петре Киву?! /Смее се./ Не е ли синът на Санду Киву? Ела тук, не виждаш ли, че…

ГЛАСЪТ: Не мога, горе съм… на дървото.

ИРИНА: На дървото? А какво правиш там?

ГЛАСЪТ: Стоя.

ИРИНА: Стоиш?

ГЛАСЪТ: Стоя и разговарям.

ИРИНА: С кого? С водата ли?

ГЛАСЪТ: С моята годеница. Ние тук се сгодихме. родителите ни не ни разрешаваха…тъй че дочакахме деня. Добре, че се добрахме до този бряст!

ИРИНА: Браво! Много се радвам! А годеницата ти коя е?

ГЛАСЪТ: Силвия, дъщерята на Георге Брад. /Развълнувано./ Така че ако нещо се случи… Кажете, че сме били сгодени… Нека всички да знаят! А вие коя сте, госпожо? Да не сте младата учителка?

ИРИНА: Самата тя…

ГЛАСЪТ: Да, знаех, че това е вашата къща. От цялото село само няколко къщи  оцеляха. Тази вода! Ако излезете на покрива, ще видите цяло море… Ходили ли сте някога до морето?

ИРИНА: Не още не съм го виждала.

ГЛАСЪТ: Всъщност и аз не съм го виждал.

/Пауза./

ИРИНА: И отдавна ли си там, на дървото?

ГЛАСЪТ: Да, вече трети ден.

ИРИНА/ уплашена/: Как? Три дена ли минаха? А на мен ми се стори…

ГЛАСЪТ: Нали си стоите вкъщи, а ние тук, горе, всичко виждаме. Да, сякаш настъпи краят на света! Какво ли само не плуваше в тази луда вода? Коли, каруци, животни, къщи, цели къщи, представяте ли си?

ИРИНА: Ами, хората? Хората спасиха ли се?

ГЛАСЪТ: Някои се спасиха, освен първите, които дигата…

ИРИНА /със страх/: Как? Дигата…

ГЛАСЪТ: Скъса се. И колко бели станаха. Бяха организирали и спасителни отряди, но не успяха да спасят всички. Неколцина смелчаци се решиха да се спуснат с лодки, но и тях ги завъртя…

ИРИНА: Боже мой, и те ли?

ГЛАСЪТ: Какво можеше да се случи?

ИРИНА: Разбираш ли, аз чакам един от тях, от лодките, мъжа ми…

ГЛАСЪТ: А той още не се ли е върнал?

ИРИНА: Не.

ГЛАСЪТ: Той доста хора спаси. И много деца. Общо шестнайсет души… Май че се връщаше от някое друго село,  когато се започна… Сам в лодката, срещу течението. Да, това беше направо чудо! Срещу течението! Все едно Ниагара! Аз не съм бил там, но съм чел…

ИРИНА /тревожно/: Жив ли е?

ГЛАСЪТ: Какво да ви кажа? Беше жив, доколкото  за последно го видях. Мисля, че плава някъде с лодката си. Оттук  не се вижда всичко. Можете да се качите на покрива, оттам ще се вижда по-добре…

ИРИНА: Но аз и крачка не мога да направя…

ГЛАСЪТ: Тогава не се вълнувайте. Стойте си у дома и чакайте. Сигурно ще се върне. Трябва да се върне. Няма къде да отиде. Той е опитен мъж. нали е бил моряк. Сега само такива като него… Да, той има късмет… А вие не си мислете, че хората са ви забравили…

ИРИНА: Да допуснем, че не са ме забравили. А теб защо не те свалиха от това дърво?

ГЛАСЪТ: Други спасяваха. А когато стигнаха до нас, се оказа, че до дървото има електрически стълб. Ние, с годеницата ми, се опитахме да се изкачим  по него, за да не се удавим,  но нищо не се получи… Много беше хлъзгав се, от влагата… Добре, че забелязахме този бряст. Колко ли ще издържим тук? А вертолетът не може да стигне до нас, заради кабелите - пречат му.

ИРИНА: И как се чувствате там?

ГЛАСЪТ: Добре, все пак, по-добре, отколкото на стълба. Слизаме по-надолу и се качваме, в зависимост от нивото на водата. Страхът ни дава сили…

ИРИНА: Разбирам…. Но защо чувам само теб? /С по-бодър тон./ Чуй ме, момиче, обади се, защо мълчиш? Твоят годеник е доста разговорлив, а ти не казваш нито дума. Ей, момче, остави я да каже нещо и тя. /Нежно./ Видя ли какво имам тук, на леглото? Ела и ще видиш. Тук идваха разни вещици, маски, орисници. Ела! Всъщност, как ще дойдеш?… Слушай, исках да те попитам… /Въздъхва./ Как си се решила да се свържеш с този Петре, за цял живот? В това време? /Пауза./ Въпреки, че от друга страна, вие добре сте го измислили. За тези неща не бива много да се чака. Ето и аз…дигата се скъсала, а аз раждам… /Смее се. После се сепва уплашена./ И тате умря. Да, така е. Животът и смъртта вървят ръка за ръка…

ГЛАСЪТ: А детето ви живо ли е?

ИРИНА /смее се/: Що за въпрос? Разбира се, че е живо! Щом се роди и веднага кресна. И все е мокър… Не разбира, че всяка излишна капка може да препълни чашата и… да направи бели.

/Новороденото крещи. Ирина се суети край него. Отвън се носи песен./

ГЛАСЪТ: Да, пея, макар да нямам глас. Не ме е надарил Господ…

ИРИНА: Какво от туй? Човешки глас. Знаеш ли, аз вече не се плаша от смъртта. Вече не съм сама… Мисля за…

ГЛАСЪТ: За какво?

ИРИНА: Само  не ми се сърдете, ако кажа  сега някоя глупост….Може би вече сте си намерили…

ГЛАСЪТ: Какво?

ИРИНА: Кумове… Помислих си, че ние с мъжа ми бихме могли да ви кумуваме. Когато той се върне… Когато  водата се прибере… Какво ще кажете?

ГЛАСЪТ: Защо не. Ако вчера… Да, вчера още можеше…До вчера  беше жива…

ИРИНА: Коя?

ГЛАСЪТ: Моята годеница.

ИРИНА /сепва се/: А-а-а!… Господи!

ГЛАСЪТ: Сам не разбрах как стана. Може би наистина… А аз все се страхувах да не откачи от страх… Знаете ли, в такива страшни минути… да, случва се… тя не се даваше, държеше се смело, дори и мен ободряваше, шегуваше се!… И двамата си давахме кураж… един на друг… /Променя тона си./ Да ви се намира свещ?

ИРИНА: Имаше някъде…Май плуваше около ковчега…

ГЛАСЪТ: Добре, че отрано сте подготвили ковчега.

ИРИНА: Просто тъй се случи. Не сме от предвидливите…

ГЛАСЪТ: Почакайте, казахте, че бил жив… /Уплашено./ Или и вие нещо сте мръднали… Хубава работа: да говоря цели два часа с луда и да разбера, че… не, не, нали някакво дете плачеше…

ИРИНА /с укор/: Така ли?!  Ковчегът беше поръчан от татко.  Той отдавна се готвеше за смъртта си. Както викат, тя го теглеше… Макар да не знаеше точния час…

ГЛАСЪТ: Значи си е избрал неподходящ час.

ИРИНА: Наистина, неподходящ. Но все пак, умря… С хубава смърт… Даже, може да се каже, че имаше късмет. Защото, ако умреш когато всичко наоколо е тъй объркано, направо наопаки,  да умреш спокойно от своята смърт, да си имаш предварително подготвен ковчег и всичко да ти е подредено, както трябва….

ГЛАСЪТ: Значи, затуй имате свещ…

ИРИНА: За какво ти е? Искаш за горе ли?

ГЛАСЪТ: Да, права сте.  Там духа вятър. Но все едно. /Стене от болка./ Ах, ръката ми е съвсем изтръпнала! Нали толкова я крепих. Не можеше да се задържи сама. Усещах как постепенно изстива… Все пак, радвам се, че се сгодихме. Нашите не ни даваха. И радост имаше в живота ни. Това е голяма работа…. Ах, само как ме боли рамото…

ИРИНА: Слушай,  ти трябва да бъдеш силен сега! Да издържиш! Не бива да се боиш от нищо и да се отпускаш. Няма защо… Я ми изпей нещо…

ГЛАСЪТ: Какво?

ИРИНА: Нещо… някоя песен…

ГЛАСЪТ: Нищо не ми идва на ум…

ИРИНА:  Тогава аз ще изпея нещо… Ти само не се сърди, че ще бъде приспивна песен. Детето трябва да заспи… Време му е.

ГЛАСЪТ: Добре, пейте. И без това не мога да заспя. Пейте си, госпожо…

ИРИНА /запява приспивна песен/:

Нани, нани, нали,

спи ми рожбо, спи,

бързо порасти,

и юнак стани!

ГЛАСЪТ: Ш.ш-т! Чувам някакъв шум. Може и от вертолет да е… Е-е-ей!

ИРИНА: И аз чувам нещо такова…

ГЛАСЪТ: А може и да са гарги…

ИРИНА: Ти, Петре, суеверен ли си?

ГЛАСЪТ: Не, защо ме питате?

ИРИНА: Просто така… Стана ми страшно тук. Сама, с татко. /Посочва към ковчега, който плува във водата./ А как е ръката ти?

ГЛАСЪТ: Нищо… вече не я усещам…

ИРИНА: Ти още държиш  годеницата си, нали? Или вече я изтърва?

ГЛАСЪТ: Как ще я изтърва? Ако я изтърва и аз самият ще се… изтърва… за ръката съм я вързал… с колана… Знаете ли колко хубава е сега… една такава… сякаш само е заспала… Сякаш я очаквам да се пробуди…

ИРИНА: Да, доста рано си се срещнал с мъката….

ГЛАСЪТ: Как мислите, дали ще дойдат до двайсет и четири часа… Не знам дали ще мога да издържа повече… Ще се опитам, но съвсем се изтощих…

ИРИНА: Как? Още двайсет и четири часа?! … След час най-късно трябва да се приберат. Длъжни са… добре, че поне си на видно място… веднага ще те забележат. Не забравяй да им съобщиш и за мен. Нека да търсят, както трябва.

ГЛАСЪТ: Да, аз наистина съм като кацнал върху мачтата на някой кораб…Да, на самия връх…Но на хоризонта все още нищо не се вижда.

ИРИНА /ободрява го/: Само не падай духом сега. Цялото село е още в опасност. Обявиха тревога. Мобилизираха всичко живо. Знаеш ли, чух по радиото, че ще могат да се справят. Взели били всички мерки. Да, аз имам късмет, че ти си там, горе на върха…

ГЛАСЪТ: Ку-Ку! Ку-ку!

ИРИНА: Какво ти стана?

ГЛАСЪТ: Спомних си една стара песен. Ще ти я изпея. /Смее се./ За кукувицата…

ИРИНА: Стига, стига… Тая година още не съм чула кукувица… И защо ли досега не се чу поне една…

ГЛАСЪТ: Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку!…/ По-силно/ Ку-ку! Ку-ку!

ИРИНА /смее се/: Стига, стига! Ще ме проглушиш.

ГЛАСЪТ: Ку-ку! Ку-ку!

ИРИНА: А как е нивото на водата? Спада или е още високо? Май се надига… ти сигурно оттам виждаш всичко като на длан, нали?

ГЛАСЪТ: Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку!

ГЛАСЪТ: И тоя иска да ми уплаши… /По-силно./ Ей, ти там, не си въобразявай, че ще ме уплашиш. Вече се опитваха, ама не успяха… Гледай и внимавай да не паднеш долу, че ще се пребиеш. Завържи се по-здраво… И като дойдат хората, размахай крилцата си…кукувичка… Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку! /Плаче, хълцайки./ Ех, ти кукувичке!

/Пауза./

 

ШЕСТА КАРТИНА

Ирина стои на кревата и се опитва да докосне високоговорителя на стената.

ИРИНА: Да видим сега какво е положението. /Върти копчето, но радиото не работи./ В общи линии…. стоим си на леглото и не мърдаме оттук… Но все пак, да, все пак, интересуват ни някои детайли, и разбира се, перспективите… Да, вече всяка вест ще бъде добре дошла. По- лошо от това, което вече беше, няма да стане. Колко дълго може да се живее под водата? /С нескрито любопитство./ Интересно какво ли стана с последния космически кораб? /Раздразнена, към радиото./  Кажи поне нещо! Каквото и да е! Ех, че си! /Чува се някакво хриптене, но скоро секва./ Хайде де, кажи нещо! /Отново кратък шум и тишина след него./ Говори, говори…Да, може да се каже, че вече установих контакт със света. А този глупав апарат все хрипти! И все пак, това ме радва…Вдъхва ми бодрост, оптимизъм… Казва ми: „Дръж се! Още малко!” Скоро тук ще се появи вертолет и отгоре ще ми извикат:”Ей, вие там, госпожо, качвайте се по- бързо, дойдохме специално за вас!”…

/Радиото отново хрипти, но Ирина вече не му обръща внимание - стои на кревата и внимателно разглежда водовъртежите в стаята./

ИРИНА: Колко интересно: в моята стая водата се върти отляво надясно, а в стаята на покойника - отдясно наляво…Защо ли е така?  Обратно на часовниковата стрелка? А дъждът вече не се чува. /Ослушва се./ Значи, пак суша? /Смее се./ Бях задрямала за минута и веднага ми се присъни Сахара, да, бях точно там, и то на най- горещото място. Играх си с пясъка. Правех пясъчен  часовник…от мъртви камили… Не помня точно как беше, но знам, че им сипвах пясък в ушите… а той изтичаше… от копитата им. После камилите се преобръщаха и аз започвах да им сипвам пясъка отново  върху копитата. После пламна пожар… някакви огромни печки, обхванати от пламъци… после пак сипвах пясък в камилите… този път в гърлото им, но тогава пък изригваха вулкани, защото те всъщност се оказваха вулкани, но замаскирани… И главата течеше от две страни, отляво и отдясно… Имах късмет, че се събудих… Какво ли може да означава този сън? Виждах хора, които изгаряха в този наистина много страшен огън. Един камион се обърна и хората не можаха да излязат от него. После се взриви моторът и те изгоряха живи в адски мъки. Не, предпочитам хиляди пъти наводнението!… Вулкани, огньове, лава, не! Добре, че у нас това поне не се случва. Така че не бива да се отчайвам, да губя дух… /На детето./ Чуй, мъничкото ми, аз съм доволна, че ти не се роди в пухена постеля… Да, тази вода доста придойде… ето, и ковчегът доплува. /На детето./ Ах, ти, мъничкият ми, пак си се напишкал! Сега ще те подсуша. /Преповива го./ Нищо. Виждаш ли, твоят дядо е решил да се поразходи… По това време той винаги излизаше на разходка. И той се е намокрил, но аз няма да го преоблека. Ще попиташ защо? Ами,  просто защото още  си няма пеленки. Свършили са се неговите пеленки. И  животът му, и той се е свършил. /Хваща ковчега и го завързва за единия край с чаршаф за кревата./ Сега и двамата сте един до друг… Близко… Моите най-близки хора… Не разбирам откъде идва тая вода? /На водата./ Ей, вода, виждам, че не искаш да се махнеш оттук! Решила си и  леглото ми да отмъкнеш. Каква комедия!

/Променя тона си./ Комедия, комедия, но май вече намирисва и на трагедия…

/Уплашена./ Сигурно скоро и върху чаршафа ще потече… Да, ако бях сънувала вода, наводнение, сигурно голяма беда щеше да ми се случи. вода да сънуваш е на лошо.

/Взема детето на ръце./ Но тъй, без да я очакваш, без да я сънуваш… /Без да иска потопява едното си стъпало във водата./ Ах, ах, и краката ми хвана! Проклетница! Чудовище! Кой би могъл, че може да се случи подобно нещо?  Нищо, нищо. В тези ситуации съпротивителните сили на организма се увеличават. И ако заплахата нараства в аритметична прогресия, то съпротивителните сили нарастват в геометрична. Да, изведох страхотна формула! Само да не стане обратното! 

/Измъква ковчега от наводненото място и го вдига върху леглото. Поставя детето върху него./ Изходът е намерен, напук на всички врагове! Все пак, не мога да разбера защо на татко му трябваше непременно дъбов ковчег? Той сигурно предварително се е досещал за наводнението. Да, това се казва ковчег… Сега ще го огледам и ще се устроим в него и тримата. А нашият покойник нещо се е разсъхнал. Костите му са се раззеленили, пуснали са дори пъпки, сякаш плува от хиляда години… Да, в нашето село, когато поискат могат да направят хубави неща. Дори и ковчези! Този тук е доста солиден, надежден… В него по-скоро мъртвецът ще оживее, отколкото дървото да изгние. Ах, колко съм уморена… Три дни с тези черни мисли… Три дни… Страшно се уморих… Добре, че  не се потя, иначе щях да увелича обема на водата… /Смее се./ Да, всяко зло за добро. Мисля, че трябва да започна да си правя хвойнови вани. Нали ги препоръчват за укрепване на нервната система? Сега водата е достатъчно. /Смее се./ Да, беше малко по-топла… Но пак ще свърши работа… Какво странно усещане… Водата сякаш ме поглъща цялата… От главата до петите. Като че ли със зазидана в някаква стена… В каква стена, Господи? В каква стена? Ако ме бяха зазидали в дигата… нали в такива строежи трябва да се вгради поне една жива душа… тогава сигурно нямаше да се скъса… Щеше да издържи…  И ето я: взе че рухна…  Жалко…  Трябваше да се направят повече жертви… Истински… Докрай….

/Пауза./

 

СЕДМА КАРТИНА

Ирина е на същото място. Водата е повишила нивото си.

ИРИНА: Какъв прекрасен басейн! /Назидателно./ За една жена на двайсет и три години…вече видяла всичко на този свят, това е най-интересното!  Всичко, което ще се случи след това, ще бъде само едно повторение. Да, и ако роди още няколко деца, значи е изпълнила с чест дълга си…”Дойде, видя и роди!” Нали така беше? Казват, че жените и поетите трябвало да се реализират до двайсет години. Охо! За да проявят своята гениалност, ако притежават такава, разбира се… А аз вече минах двайсет. И отдавна съм пристъпила прага…. Но  няма за какво да съжалявам… Май започнах да произнасям реч… На собственото си погребение… Прости ми, Господи! И откъде този песимизъм у мен?… Не от песимизма наистина ще трябва да се освободя, и то веднага! До последната си минута човек не бива да мисли за смъртта. Дори и тя да чука на вратата му… Как ми се иска сега да се помоля: “Моля те, измий чашата,  в която ще ми налееш отровата, за да няма микроби в нея…” /Пауза./ Да, аз и в театъра не обичам пиесите без щастлив край. Изправят там героя пред някаква опасност и започват да я раздуват, та да стигне чак до катастрофа. Да, някой много добре го беше казал, че в живота няма безизходни ситуации, тях само глупаците ги измислят. Наистина, животът е къде по-сложен. Например, сега, тук… /Изведнъж се уплашва от водата./ Ах, и тази вода! Все се надига, надига… Това е направо безизходно положение…. И съвсем сама… а оня там, горе… все кука… /Ослушва се./ Нещастник!  Вече дори не кука… Да, ако той би могъл да опише всичко това  като писател  на лист хартия, всичко което е преживял тези дни… Да, тогава съвсем по друг начин би погледнал на въпроса… Тогава, разбира се, щеше да го представи… по-мащабно… щеше да подчертае силата и величието на човек… Защото всичко това може да се почувства само пред лицето на смъртта.

/Дочува се гласът на Петре./

ГЛАСЪТ: Ку-ку! Ку.ку! Ку-ку!

ИРИНА /радостно/: За вълка говорим, а той… Ей, момче…тъкмо за тебе си мислех. Какво ти става. Да не изгуби съзнание? Знаеш ли, и аз много пъти се чувствах зле, но…разбираш ли? Дълг. Трябваше да се държа здраво… Нали родих дете, а то иска грижи… Затова бъбрих, без да спра, разбираш ли?… Дори говорех  високо на глас… и заради тебе… нали ти там, горе, можеше да се почувстваш сам… Никога досега не се бях замисляла, и то сериозно, за някои неща… за живота, за света. И вече си мисля, че си изясних всичко, макар и на теория… Мисля, че твоята идея да се измерва живота  в часове е много добра…

ГЛАСЪТ: Ку-ку…ку-ку….

ИРИНА: А колкото до пеенето - няма да пропея по-добре… Слушай, ти може би не си човек, а птица, а? Все едно. По-важното е да ме слушаш сега. Да има с кого да си говоря… Водата съвсем придойде, а аз не мога да плувам… Боже, колко се разбъбрих! Не знам какво ми става. Спомням си една история за двама влюбени, които искали да си сварят кафе… Оставили го на газовата печка и го забравили. А то изкипяло и заляло пламъка на газта. Когато го видели, било вече много късно. Квартирата не била тяхна, а на познат, който им я преотстъпил за няколко часа и бил заключил преди да излезе. Когато усетили газта, било вече твърде късно. Едно от свойствата на метана е, че парализира. Сам виждаш, че умираш: намираш се в пълно съзнание, само дето не можеш да се вдигнеш, само гледаш, гледаш и се чудиш, а… Когато ги намерили, били с толкова учудени физиономии, че се наложило да им бият инжекции, за да се отпуснат мускулите на лицата им: да не ги погребват такива учудени… Така че… забравих какво исках да ти кажа… мисълта ми скача… А, ето какво: ти, момче, се усмихвай. Недей се мръщи… все едно, сега нищо свястно няма да измислиш… Твърде много се мръщим ние, а това прави бръчки… Чуваш ли ме?

/Ослушва се./ А може би вече го няма…  Може и отдавна да е паднал от дървото… Дали това не е истинска кукувица? Кукувица? Да, снесла си е яйцето в чуждо гнездо и сега ми кука тук… Нали си няма грижи…

/Водата се вдига още повече./

ИРИНА: Да, водата скоро ще стигне до мен. А синът ме все се усмихва… Браво! Юнак! В този живот на доста неща ще има да се смее… Кажи какво си намислил сега? Гледай мен, не се смей на дядо си!  Новородените все тъй се смеят, като малоумни…  Бедният татко, поне да беше останал сух. Сине, сега ти си тук мъжът и стопанинът. /Замисля се./ Колко ли живот ми остава?  Кой може да каже кога точно ще настъпи последният му час?… Уморих… И тази ужасна вода… Каква безкрайна умора. /На срички./  У-мо-ра… Всичките ни знания, в края на краищата, стигат само до това: да разделиш  думата „смърт” на срички… А тя всъщност се състои само от една сричка!… Говоря глупости. Философствам, умувам, а забравих да дам на детето да яде… /Разкопчава си блузата. и взема детето./ Хайде, стига си ревал, сучи! Какво е това? Знаеш ли? /Смее се./ Не знаеш…. Ще ти хареса… Ти си един малък палавник!  Един ден ще станеш голям палавник, също като баща си! Кой го знае къде е е сега? Къде ли се е запилял? За коя ли фуста се е залепил…

/През процепа на покрива прониква лунен лъч./

ИРИНА: Гледай сега: изясни се. Звездичките светнаха, заблестяха… Навън, във водата, се вижда отражението на Луната. Колко ли път е извървяла тя, за да стигне дотук?  Его го и Космоса. /Гледа към детето./ Всъщност, малко рано е да разбереш всичко това… А за мен не е рано. Идва моментът, когато трябва да узнаем всичко. Всичко, което трябва… /Пауза./ А навън една от звездите сигурно заради мен е дошла тук… Да свети за мен. Нали доведох нов човек на този свят… Решила е да ми посвети за малко…

/Зазвучава музика./

ИРИНА /поглежда детето/: Нахрани ли се, пиленцето ми? Яж, сучи, миличко… Хайде, още малко… Един ден ще си спомняш за майчиното мляко… Боже, аз цялата побелях…Побелях… /Поглажда косите си с длан./ Косите ми първи се умориха… сега са като призраци. Бели и леки. Усещам, че са леки. Преди бяха тежки, красиви и стигаха до по раменете ми… /Плаче/ Ах, как  изведнъж се почувствах сама, ненужна. /Със страх./ Боже, какъв страшен хаос!… /Успокоена./ И изведнъж почувствах гърдите си. Като някакъв извор. Да, като млечен извор… /На детето./ Какво ще кажеш? Дали под земята има още реки от мляко със захарни брегове? Бедната ми майчица, сигурно нямаше да ми  разреши да те храня най-напред с лявата гръд. „Левак ще стане!” - щеше да ми каже.  А баща щеше да викне:” Изцеждай ги! И косите си забраждай, че падат на лицето му. Гледай да не капне долу, че да се появят мравки и да ти секне…” А къде ли е сега баба? А мама? Мама къде е? Мамо! Мамо! Сега аз съм мама. И косите ми не са забрадени. /Скрива гърдите си и се закопчава./ Ох, олекна ми. Как се бях надула. Добре, че го накърмих. Сега ми е по- леко. /Гледа водата./ По-леко ще се задържа над нея. /Изведнъж започва да крещи, обзета от истински  ужас./ Не-е-е!  /Опомня се, млъква и оставя детето  в ковчега. Нежно./ Да, водата ще ти понесе вместо мен… Святка се. И всичко наоколо става по-страшно. Не, не бива да крещя! Детето ще се събуди…

Покойникът ще се събуди…

Не, по- добре да попея… Какво да ти изпея, пиленцето ми?

/Пауза./

ГЛАСЪТ: Ку-ку…ку-ку…ку-ку…

/Пауза./

/Петре влетява в стаята през прозореца, носен от вълните, и едва успява да се захване и задържи за един стол./

ИРИНА /стои на кревата до кръста във вода./ Най-после се появи! Добре дошъл, Петре!

ПЕТРЕ: Каква вкусна и студена вода!… Коя година сме сега?

/До Петре доплува някаква кукла. Ирина иска да я вземе, но не успява./

ПЕТРЕ: Ще ида да я взема…

ИРИНА: Успокой се, момче.

ПЕТРЕ: Ще я хвана за косите. За косите я изтегля… Ох, задушавам се… Няма ли въздух тук? Имам нужда от чист въздух, от простор… Имам разрешение за това, дори лицензно право. Имам и ловен билет, за лов и риболов. Макар че между нас казано, още бракониерствам. Шш-т!…Ах, как се задушавам тук!…

ИРИНА: Чакай, чакай! Къде отиваш? ще ти се случи нещо лошо!

ПЕТРЕ: Това няма никакво значение. Всеки път,  когато съм се изкачвал с геранилото, на вашия покрив съм виждал през процепите гърне с кисело зеле…

/Излиза./

/Известно време още се дочува шумът на водата: после всичко затихва./

 

ОСМА КАРТИНА

ИРИНА: Всички бързат за вкъщи освен моят мъж. Ето: виждам ги много ясно. Водата наоколо е мътна, но в главата ми е ясно.  Да, всичко ми се изясни тъкмо  от тая мътна вода!… Сега като че ли всичко е наред и си отиде по местата. /Ослушва се./  И никой не вика за помощ. Всички са спасени и са се прибрали у дома… В своите къщи… Да, но повечето от къщите все още плуват из долината… Плуват като същински малки корабчета. /Замисля се. / Май че и моята къща плува?  Може би вече сме на брега на Дунава? А той нали се влива в Черно море? А Черно море… в океана? В кой океан? Ами океаните къде се вливат? Къде отива тяхната вода?… Поне да се беше върнал? Къде ли е отишъл този мой съпруг?… Сигурно скоро ще се появи със своя  лодка… Докато Черното море не се е вляло в черния океан… /Гледа нежно детето си./ Родиш на този свят едно дете, а после цял живот ходиш важно, важно… сякаш нищо няма да ти коства всеки момент да родиш още едно… Да, наистина, ние, жените, сме доста самонадеяни. Въобразяваме си твърде много неща… /Сякаш иска да посочи нещо./ Да вземем един конкретен пример, най-обикновен пример.

/Водата вече е стигнала до шията на Ирина./

ИРИНА /с вдигнати нагоре ръце, държи детето си над плаващия ковчег/: Може би няма никакъв смисъл да се държа за живота… Може би няма смисъл! Какво ме свързва с него? Ковчегът ли? Това, което научих сега е, че всички неща са свързани помежду си… А сега… сега какво ме свързва с този дом, със земята… Водата е вече до шията ми. За да говоря, трябва да стоя с отметната назад глава… Виждам една звездичка, която не е залязла. Самотна звездичка… Сякаш покривът се е съборил само заради нея - да мога я гледам сега… Денят настъпва, а тя потъва в друга, по-силна светлина… /Гледа звездата./ Но докато гледаш нещо… звезда или нещо друго по-дребно, не губиш надежда… А ако има все пак, някаква малка, съвсем малка надежда, значи някъде съществува и нейната половина… и половината от половината… и тъй до безкрайност. Древните са знаели добре какво казват. Те ни учат да бъде оптимисти, да вярваме в доброто, в добрия край, в красотата. Да бъдем оптимисти… до безкрайност. Пак се разфилософствах! Нещо ме е страх… Страх ме е много от водата. Жалко, че не мислих малко и за моето мъжле. Веднъж, когато бях бременна, той ме погледна някак особено. Както никога не ме беше поглеждал. Попитах го: „Защо ме гледаш така, нещо да съм променена?” А той ми отвърна.. да, и гласът му беше някак особено… какво ми каза?…  Ах, да! Сега си спомних точно какво ми каза тогава: “Когато стоиш така, с ръце на корема си, много ми напомняш за потретите на старите княгини и аз сякаш чувам някакъв далечен глас, който вика: “Ние, Йон и Йоана, положихме усилия и сътворихме това свято дете, за да помнят вечно Слънцето и Земята…” /Пауза./ Интересно, че  сега си спомних именно за това, когато водата вече стигна до устата ми. Ах, коремът ми е целият във водата… В огромния корем на морето… Аз изпълних своя дълг… /усмихва се/

/Пауза./

ИРИНА: Китът направи това, което можеше. Той разбра докрай своята отговорност за съдбата на този, когото Бог постави в корема му. И го изплю жив и невредим…

/Тъжно./ Земята беше ковчег… /Плаче. После се успокоява./ Хубаво е, че поне дъждът престана. Това е вече победа на Земята над Водата. Ето, че де добрах до половината на половината… Почти до Безкрайността. Там, зад едва доловимия и монотонен плясък на вълните, аз дочувам шума на веслата, които порят смело водата… /Ослушва се./ Да, да, чувам ги сега… Веслата… Те порят не земята, не почвата, а водата… /Ослушва се отново./ Съвсем ясно ги чувам… Но ако лодката не се върне? Ако не може да се добере дотук? Тогава ще дойдат с вертолети. И всички ще се спасят… Разбира се, че никой няма да бъде оставен на произвола на съдбата… Все пак, добре стана, че покривът на къщата ни пропадна. Така ще могат да ни видят отгоре. Така ще чуят гласа  им. На моите спасители… Които и да са те…. Да, и те после ще разказват как са ни открили, как са ни зърнали отгоре.

/Подражава на някого./ „И изведнъж, виждам  някакво бебе да плува… Искам да го взема, но някой отдолу го държи… Бебето е отгоре, а някой отдолу го държи! Разбирате ли? Това бяха ръцете  на майка му. Стигнали го като клещи и не го изпускат. Държат го здраво над водата, да не се удави горкото!” /Засиява от радост./ И детето диша!  Живо е!… /Ирина възсяда ковчега, вдига  високо детето над главата си. Озарена от светлината на безмерно щастие, тя стои така, миг преди водата да я покрие изцяло./ Дишай, дишай, дишай!… Чуваш ли ме, сине! Дишай! Дишай!.. Хайде, дишай!….

Край