ФРАГМЕНТИ - 2010 г.

Татяна Любенова

***
Минава Вятърът -
свободен Дух
над голите дървета.

***
Сребърната тънка дреха
на мъглата
над зелено есенно поле
се спуска…

***
Изгубеното слово ме измъчва,
изгубеното слово ме преследва -
сънувам го внезапно през нощта.

***
Обърнах гръб на кръглата Луна,
изпила цялата Душа
на Светлината…

***
А ние,
Донкихотовците днешни,
дори илюзии за Вятърните мелници
не храним…

***
Ожънати ниви.
Лятно поле.
И тънка мъгла
над Реката..
А от Небето -
през птичи криле -
струи благодат.
Светлината…

***
В края на Лятото
идвам при Думите,
скрити в тревите
прегарящи…

***
Златно листо
в зелената корона на Липата.
Отсъствие на Лято.

***
Порозовяват
вечните скали -
от Слънцето угасващо…

***
Дърветата са неподвижни.
Щрихи с въглен…

***
Мигът,
преди да мръкне -
мълчат Дърветата.
Предесенно.

***
Луната
през дантелените клони
на върба наднича -
око на странна птица.

***
Жар в Огнището.
Краищниче от Луната чупнато,
върху софрата светещо.
Застинали дървета
в небето свечеряващо.
Случаен глас на птица.
И щурци.
Нощта, в която Лятото си тръгва.

Пепел в Огнището.
Сянка избеляла от Луна,
изчезваща в предутрие.
Нетрепващи върби
върху разсъмващо небе.
Случаен глас на птица.
Застинала Река.
Утрото, в което идва Есента.

***
От много Смърти
съм забравила,
че мога да съм Светлина…

***
Седя си край стъклото.
Гледам
как мръква над Реката.
А на върха на голата Липа
един най-верен златен лист
се мъчи да остане с нея…

Мъглата -
лека и ефирна -
се спуска край скалите.
Завеса, зад която
Денят се скрива - актьор самотен,
след спектакъл.

А аз седя
край белия Прозорец -
око, с което виждам
вълшебните картини
на Природата.

***
Мълчанието тук е заредено
с очакване на
Слънце…

***
Това е Вечност.
Ние преминаваме.
Остават тук скалите,
тревите и дърветата.
Остава тук водата
на светлата Река…
Това е Вечност.

***
Мъгла обгръща клоните
на голите дървета.
И те потъват бавно в нея.
И ще сънуват зимен сън
и зимна приказка,
която чак на Пролет
ще ми разкажат…