Архимиро Габалдон

превод: Никола Инджов

И все казвам, че не мога да говоря,
че не трябва да говоря,
че в мълчанието трябва да остана,
да сложа ръка на уста,
да затисна сърцето си, та да млъкне,
да дочакам да ида при мама -
тя ме чака,
тя се скри под земята
и там ме очаква.
Тя също мълчеше
и стонът й бе също мълчание
… но ласката й бе като радостен ураган
и падаше като дъжд върху сух пясък,
и пламтеше като огън в зимно огнище
… но аз не млъквам, аз говоря,
и викам, и роптая.
Мама ме очаква…
Очаква ме земята… мълчанието.
Говоря на вятъра, който моята въздишка ще отнесе
и ще разпръсне по света спомена за мене.
Говоря на морето, което ще измие моята мъка,
на слънцето, което ме ослепява
и ме оставя между мъгли.
Но говоря,
постоянно говоря,
за да говорят моите думи за мене
след смъртта ми.
Кой съм аз?
Никой не ме познава,
отдалечен съм от тебе и от въздуха, който дишаш,
отдалечен съм от пространството, което те обгражда,
от мене самия съм отдалечен…
Кой ли ще ме познае?
Търся се и не се намирам,
и никой друг не ме намира,
но ако някой върви със смъртта -
ще го попитам,
ще го попитам отблизо
… но и той остава в мълчанието
и мълчанието не отговаря.
Всичко се отрича,
всичко се спасява,
всичко се затваря -
само аз отвън -
пуснат луд,
спокоен,
и мисля, че съм мъртъв
… не ме викайте
… мълчание
… тук има някой умрял.
И мъртвите говорят,
и мъртвите се усмихват,
и в часа на плача
мъртвите остават в мълчанието.
Мълчание, защото стене
един мъртвец.
Млъкни, жена!
Какви горчиви сълзи,
какви сълзи
замрежват моите страдания!