Румен Воденичаров

Двама големи британски алпинисти: Ерик Шиптън и Харолд Тилман. през миналия век посвещават целия си живот на битката за Еверест: След като безуспешно обсаждат най-високия връх от север,откъм Тибет цели 30 години, те почувствали, че решаването на проблема ще дойде от непалска страна. Ето защо веднага след отварянето на Непал за чужденци (1950) те тръгват по стръмните пътеки към Соло Кхумбу от изток, от Даран - градче известно с рекрутирането на наемни войници за гуркските полкове в индийската и английската армии. Те достигат до ледопада Кхумбу, а след това Тилман изкачва връхчето Кала Патар (Черни връх), вижда за първи път седлото между двата осемхилядника Еверест (8850 м) и Лхоце (8511 м) и казва „Пътят за покоряването на Еверест ще мине през Западния циркус и Южното седло!”.
След изкачването на „Третия полюс” към страната на шерпите Соло Кхумбу се устремяват и алпинисти, и трекери. Самолетната писта в Лукла направи възможно достигането на Базовия лагер за Еверест само за една седмица. Потокът вече идваше от запад, от Катманду. Пътят на Тилман беше забравен. Днес по него рядко преминават само туристи, които умишлено избягват достиженията на цивилизацията.
Един прекрасен следобед кацнахме на голяма затревена писта Тумлингтар (300 м) над пълноводната река Арун. Бяхме петима българи: Симеон, Недялко, Павел, Асен и аз. След като бяхме преминали с доста зор през превала Торонг Ла (5400 м) и под три непалски осемхилядници: Анапурна, Даулагири и Манаслу, сега оставаше с едно голямо ходене да видим и останалите пет.
Всичко започна добре. Някой беше забравил в самолета торба с 5 хляба, а летището се оказа покрито с печурки. Това предвещаваше голямо ядене, тъй като бяхме храненици на Млекокомбинат „Сердика” и носехме чудесно топено краве масло. Но Асен Джаков провали намерението ни. „Чел съм - каза авторитетно той, че в тропиците печурките стават отровни, а мухоморките ядливи”. Нямаше кого да попитаме, а не се знаеше кога Асен се шегува и кога казва истината. Отделянето на стомашен сок секна бързо. Бяхме толкова далече от Еверест и толкова близо до Еверест. Не си струваше да рискуваме.
На другата сутрин Главната хималайска верига блестеше на слънцето с цялото си великолепие. Точно пред нас се виждаше петият осемхилядник Макалу, но надеждата да минем през Базовия му лагер се изпари, след като разбрахме, че по селцата по река Арун няма откъде да се купи храна. А от Макалу до Намче базар ни очакваха още три превала над 6000 метра. И така поехме по пътя на Тилман, който пресичаше билата на 3500 метра и преминаваше през страната на раите.
Раите са племена с тибетски фенотип, изтласкани преди 200 години в Източен Непал от по -войнствените гуркхи. Занимават се с земеделие. Говорят на 15 езика, така че жители на различни райски села по-лесно се разбират на непали. Английски не отбират, защото туристите са рядкост. С нас те така и не можаха да се разберат, въпреки че от ръкомахането вечер на сутринта вместо краката, ни боляха ръцете.
Като начало на този трекинг може да се смята пресичането на река Арун. По това време се извършваше с лодка еднодръвка, в която се пази гробно мълчание, защото обръщането и означава загуба и на раницата, и на надеждата да се види Еверест отблизо. Температурата на водата идваща от ледниците е само 2-3 градуса. След голямата река се заизкачвахме по напечени склонове към Дингла Базар. Първа грешка, която ни струваше доста пот. На слизане от селото пред очите ни се разкри странна картина. На средата на пътеката най-честният от всички Павел беше седнал и играеше комар с пет малки даскалчета. Играта напомняше „дама „ и Павел беше в отлично настроение. Той спечели 2 рупии (около 30 ст.) и след това ги раздаде щедро на сополанковците. Те трябва да го помислиха за богат чужденец, защото се лепнаха за него, подтичвайки ловко покрай дълбоко изровената от дъждовете пътека. В сравнение с тях ние приличахме на средновековни рицари. По едно време Павел се опипа и разбра че от капака на раницата му са изчезнали всичките му оскъдни 60 долара. Даскалчетата междувременно бяха изчезнали яко дим. Последваха два дена в напразно очакване, че местните власти в лицето на един депутат, ще открият малките крадци. Този любезен непалец беше пълномощник на строящия се висящ мост над Арун и всячески се стремеше да подобри настроението ни с планини варен ориз и безкрайни чаепития. В наша чест заклаха кокошка, която готвачът накълца с острото си кукри (нож), и изпържи, посипвайки я обилно с къри. Така удоволствието от гощавката продължаваше дълго, защото така приготвената лютива смес от ситно натрошени кости и месо трябваше да се яде внимателно и на почивки. На втория ден все пак решихме да продължим по пътя си. Прощалната вечеря беше съпроводена с ракши (оризова ракия), „песни и танци на народите”. Вече бяхме забравили защо прекъснахме пътешествието си през страната на раите, а Недялко получи подарък един мадал (барабанче за отмерване на ритми). Той преметна на шията си нови 3 кг и потеглихме към първия превал Салпа пас.
През следващите два дена изкачихме към 3000 метра почти без разговори. Валеше често дъжд, дъвчехме само печена соя и неразпукани пуканки, а пържената кокошка и планините ориз край река Арун ни се струваха сладък и далечен сън. Възлизахме срещу течението на Иркуа кхола, губехме често пътя и пресичахме притоците по разплетени бамбукови мостове, които заплашително се огъваха и скърцаха под тежестта на 100-килограмовия Недялко. Пъргавият Асен дори премина един от мостовете три пъти , пренасяйки срещу чаша чанг раницата му. Най-възрастния от нас Симеон бършеше морно чело и мърмореше: „Много сте готини, но кому беше нужно това безкрайно изкачване?” Малкото раи, които срещахме по пътя казваха неизменно, че до селото под превала Салпа Педи има само 1 час ходене,”ек гонда”, сякаш се бяха наговорили. Най-после в силен дъжд достигнахме стълбите възлизащи към това голямо райско село. Точно се колебаехме дали да продължим нагоре, когато срещу нас се зададоха двама брадати трекери с кърпи през челата и с кожени торбички на гърди. Единият от тях като огледа огромните ни раници, започна да се смее почти истерично: „Боже мой, този път в обратна посока! Та ви е знаете ли какво ви чака? До сега мислех, че ние двамата сме най-побърканите в тази планина, но сега вече съм спокоен - вие сте по-луди от нас”. Тези думи ни съкрушиха и прекарахме една тъжна вечер само на пуканки, хапани безмилостно от „райските ” бълхи на една бедна начумерена хазяйка.
Утрото беше прекрасно и като напълнихме по един джоб с печена соя, поехме към превала Салпа Педи. Набирахме височина. Оризовите тераси се смениха с гора и настроението ни се повиши. Откъснах се напред унесен в мечти за бялото сирене, което според брадатите трекери предлагала една тибетска баба близо до превала. Изкачването нямаше край. Режеща болка под левия ремък подсказваше, че се оформя нещо като плексит. Гората започна да се разрежда и на една поляна до огромен камък видях няколко пастирски колиби със стени от бамбукови рогозки. Сиренето, което впоследствие се оказа извара, се охраняваше от зло куче, което не ме пускаше да приближа и седнах да изчакам приятелите си. Гладът изглежда им беше придал доста свиреп вид, защото песът отстъпи , а от колибата излезе въпросната баба с традиционната за тибетските жени тежка огърлица от корали и тюркоази. След три дни на соя и пуканки най-после пиехме истинско мляко от нак (женски як). Без да му мислим за последиците изядохме наведнъж по кило тибетско „сирене”. То се получава след пресичане на избитото горещо мляко в голям съд, в който се потапя ситно оплетена бамбукова кошница, служеща за филтър. Суроватката се изгребва от кошницата, а по външната страна се наслоява „сиренето”. Благодарихме на бабата този път с тибетското „тужиче” и с йодлери навлязохме в рододендроновата гора към превала. Около нас облаците се сгъстяваха, но ние бяхме сити и всичко ни изглеждаше розово като цветовете на цъфтящите около нас дървета.
На превала се издигаше чортен, но молитвени знаменца нямаше. Това показваше, че будистите по тези места все още са малцинство. Интересно са разпределени земите между будисти и хиндуисти в Средните Хималаи. До към 2500 м раите отглеждат ориз, соя и царевица, а над тази височина се намират селата на шерпите, отглеждащи добитък и картофи.
Влажните облаци налетяха отгоре ни . Стана студено и побързахме да започнем слизането към долината на река Хонгу Кхола. Гората от другата страна на превала беше като в детските приказки. Огромни дървета, обрасли с мъхове и лишеи протягаха дълги мокри корени напряко на пътеката и ставаха причина за чести подхлъзвания и шпагати. Заваля тропически дъжд с едри капки и гръмотевици. Първия изчакахме под грамаден скален надвес с огнище, около което обядват местните носачи, но следващите порои ни измокриха до кости. Вече по тъмно се проснахме на пода в една бедна къщичка в селцето Санам.
Петият ден беше слънчев и топъл. Слизахме надолу към Гудел така накачени с мокри чорапи и ризи, че приличахме на пет подвижни простори за пране. Въздухът след дъжда беше толкова прозрачен, че ни се струваше че може с ръка да се докоснат къщите на отсрещното село Бунг. Но между Гудел и Бунг зееше дълбоката клисура на Хонгу Кхола и неизбежното губене на височина до дъното, което бе накарало Тилман да напище следния стих:

Няма ужас по -голям от този
Да гледаш пътя от Гудел за Бунг,
Но думите замират непромълвени,
когато от Бунг погледнеш към Гудел.

В пътеводителя мостът над река Хонгу беше описан като една от новостите, които очакват трекерите Между Гудел и Бунг - двете големи села на раите, които доставят ориза за многобройните гърла в Соло Кхумбу. Но след мъчителното слизане установихме, че от моста стърчаха забити в склоновете само четирите подпори, а всичко останало беше отнесено от мусона. Планината временно беше установила надмощие във вечната си борба с човека. Не ни оставаше друго, освен да изпълним „балансът на смъртта” по мокри бамбукови стъбла над гърмящата река. Всяко подхлъзване би било с летален край.
Сега над нас беше Бунг. Разликата между долната и горната махали беше само … 500 метра. Нямаше да се учудим, ако говореха и на различни диалекти. Представете си да ви поканят на гости в горната махала и да ви предстои пътя от х. Алеко до Черни връх. Бавно преминахме и този баир. Вечерта опънахме палатките до молитвените камъни на манастира Кайрале. Самият манастир беше ограден с високи хималайски кедри и представляваше чудесен ориентир отдалече. Нямаше жива душа. Тихо шумяха будистките молитвени флагове и ветрецът отнасяше щампованата върху тях мантра „ОМ МАНИ ПАДМЕ УМ” в хималайския простор. На север залезът направи златни върховете от групата на Ама Даблам и Барунтце. Бяхме преминали страната на раите и навлизахме във Високите Хималаи. От следващия превал Наджидингма, накичен с бели молитвени флагове започваше страната на шерпите. Предстояха ни още 3 дни пълни с неизвестности и загадки докато стъпим в „столицата” на Соло Кхумбу Намче Базар.