УЧИТЕЛЯТ И ПЕЩЕРИТЕ
Разказ за Димитър Райчев - учителят,
създател на Музея на родопския карст в гр. Чепеларе
„Няма нищо ласкаво под земята; всичко там е строго, понякога мрачно, винаги сериозно, заплашващо. Затова вероятно човекът и животните се отвръщат инстиктивно и изпитват ужас пред подземния мрак. Само едно незначително малцинство от хора се приспособяват все пак към този свят на смъртта и изпитват любопитство, даже страст към изследването му - това са спелеолозите”.
Норбер Кастьоре
Въведение
Не знам според съвременните проучвания кои хора стават пещерняци, но според мене те са най-романтичните, смели и задружни хора. Защо - всеки може да разбере, като посети поне една пещера. Първо - в пещерите са скрити такива красоти, каквито над земята не се срещат; второ - за да ги откриеш /ако пещерите не са вече туристически обекти/, не трябва да бъдеш сам и трето - най-трудно човек се оправя в тъмнината, дори ако е там само с добрите си приятели.
Не познавам кой знае колко пещерняци, но тия, които зная, са ми достатъчни, за да имам светлина за цял живот. Какво толкова са направили? Нищо. Осветили две-три пещери, основали един музей, създават младежка школа по спелеология - нещата могат да се изброят на пръсти, но другото, заради което ми е светло и хубаво с тях, е, че те не се спират пред трудностите. Не се спират пред пропаст, например, ако ще тя да е бърлогата на дявола, не се връщат от път, не се отчайват от нямането - сигурно, защото знаят, че нямането е неосветено имане; не се плашат от тъмнината - във века на атомните електроцентрали винаги носят свещ в джоба си; събуват калните си ботуши пред някоя новооткрита мраморна галерия, за да не я изкалят - и сравнение не може да става с някои наши съвременници, които и на светло тъпчат зелените площи в градините…
С тези хора се запознах преди няколко години на хижа „Орфей”. Бях научила, че в град Чепеларе под ръководството на един учител се извършват „чудеса”. Писах им писмо да ми кажат в какво се състои работата и получих следния отговор:
„Казвам се Анастасия Илиева Станкова, ученичка от 6-ти клас при Народно основно училище „полк. Дичо Петров”. Участвала съм в шест пещерни експедиции. Посрещнала съм новата 1981 година в Ягодинската пещера - красива със своите образования. Отговорник съм на една от пещерните групи. Също имам желание да се запозная с Вас и да ви разкажа за дейността ни. Най-добре това да стане по време на експедицията, която ще се проведе от 17 до 26 юни в района на хижа „Орфей”. Ако желаете да присъствате, трябва да пристигнете на 16 юни в Чепеларе, за да тръгнем заедно и да Ви включим в състава на експедицията.
Май 1981 г. С поздрав и уважение:
Чепеларе Анастасия Станкова”
Но аз отидох два дни по-късно и затова направо в хижата. Те тъкмо се бяха навечеряли и две момчета миеха голяма тенджера на чешмата в двора. Приеха ме любезно, настаниха ме в спалнята на момичетата и Анастасия Станкова /Сийчето/ започна да ми разказва. Разказваше ми и на другия ден и още много дни след това. Включиха ме в експедицията. Прикрепяха ме към различни групи, за да мога сама да изпитам радостите и неволите на пещерняците. Участвах в първото проникване в пещерата, която нарекоха „Пионерска”, наблюдавах разкопки, присъствах на упражненията им по алпийска подготовка и след третия ден станах дежурна по кухня. При тях гостите не трябва да стоят със скръстени ръце. Такова беше началото. Изписах един тефтер с впечатления. Но това не беше достатъчно, за да се реша да пиша книга. Най-важното условие обаче го имаше. Обикнах ги.
На връщане от експедицията, по пътя, успях да поговоря с техния учител, който в други случаи нямаше време за „празни” приказки. Но приказките не се оказаха празни, защото не бяха за празни неща.
В продължение на две години следих тяхната дейност, проучвах я. Включиха ме в някои експедиции. Запознавах се и разговарях с бивши пещерняци, станали учители, химици, историци, геолози, археолози, с колегите им от научните институти на Българска академия на науките, от Националния природонаучен музей, от Археологическия музей, с приятелите и съмишлениците им от Френското спелеологично дружество.
Исках да сверя моите впечатления, да ги огледам с очите на другите, да разбера какво мислят те за тях.
Французите се учудваха на интереса и участието на децата в проучванията на пещерите. Директорът на Окръжния исторически музей определяше дейността им като „масов героизъм”, научните работници споделяха, че събирателската им работа улеснява изпълнението на техните задачи. И всички с благодарност споменаваха името Димитър Райчев. Разбрах, че „основоположникът на модерната спелеология в Родопите е Димитър Райчев”. Заграждам го в кавички, защото съм го преписала от едно научно списание, където е писано точно така за него.
Родното място на Димитър Райчев е Чепеларе - селище, разположено сред вечната зеленина на боровите родопски гори и широки поляни. Това има значение, защото, ако не беше се родил там, нямаше да изпитва такова любопитство към онези дупки в скалите - пещерите. Петнадесетгодишен успява сам да проникне в някои от тях и се влюбва завинаги в подземния свят. Когато става учител, решава да предаде своята любов към пещерите на децата. През 1950 година основава кръжок по пещерно дело към основното училище в Чепеларе. Събужда детския интерес към тайнственото. Открива „класни стаи” под земята. Учи подрастващите не само да се възхищават на подземната красота, но и да разгадават тайните на природата, на историческото и геологическото минало на земята. Запознава ги с науката спелеология. Когато първите кръжочници порастват и напускат основното училище, те не искат да се разделят с кръжока и с пещерите. Тогава Димитър Райчев организира Пещерен клуб към Туристическото дружество в Чепеларе. Юношите и младежите се насочват към различните секции на Клуба. Обучават се. Възпитават характерите си, защото работата в експедициите е трудна. Учат се на самостоятелност и самоуправление, на другарство и любов към избраната професия, защото много от тях точно от тук избират бъдещата си работа. А другите, по-младите - продължават по техния път.
Това, което ще ви разкажа е истина. Ще започна много отдалеч. Случките не съм измислила. Включила съм разкази от спомените на Димитър Райчев, подробно описани в неговите спомени „В плен на мрака”. Никой по-добре от него не би могъл да разкаже за любовта му към пещерите, за трудностите, вълненията и радостите, които е изпитвал, когато сам или със своите „млади колеги” е прониквал и проучвал родопските пещери. От дневниците на експедициите, от писмата и анкетите съм се стремила да подбера онези редове, които представят най-добре дейността на пещерняците от Чепеларе. Не съм споменала много имена, пък и не бих могла. Последователите на Димитър Райчев до 1982 година, когато писах книгата, бяха 1500.
Момчето
Разсъмваше се. И най-дълбоката планинска тишина се раздвижи от птичите гласове. Митко лежеше в просъница, чуваше ги и мислите му се подреждаха такива, каквито ги беше редил през нощта. Отвори очи. От прозореца нахлуваше свеж въздух. Стана, приближи се до него и се загледа в светлите очертания на планината. Тази планина, която беше пребродил на шир и длъж, и мислеше, че познава добре, криела непознати за него неща. Днес беше решил да направи първите стъпки в неизвестността.
Отново си припомни вчерашния ден, кафенето на дядо Ихтияр и разговорите на старците.
Митко обичаше да ходи при тях. Сядаше незабелязано край масата, където пиеха кафетата си, слушаше ги и запомняше всичко. От тях научи много неща за първите заселници по тия места, за родовете на овчарите, за горите и пасищата. А вчера спореха дълго за Дупките, онези тъмни отвори в скалите, които често беше виждал, когато пасеше кравите на Пампорово. Припомни си с най-малки подробности вчерашния разговор между старците. Дядо Ихтияр беше най-старият от тях - стогодишен. Митко все около него се въртеше, не само защото бяха роднини, но и защото много беше видял и патил, много знаеше.
- Голяма пещера е тази - каза той с пресипнал глас. Колко пъти съм чувал буботенето на подземни водопади. И да знаете - водата на извора „Свети Дух” от там идва.
- Не може да бъде - смръщи вежди дядо Сивко Боримечката и премести кехлибарената си броеница в оная ръка, на която мечката беше пощадила двата пръста. - Светата вода не иде от Дупките - и започна да барабани с другата ръка на масата.
- Силна е водата, казвам ви. Къде другаде ще се дене?
- Така ще да е - съгласяваше се дядо Доньо. - И аз съм чувал подземното бучене на водата.
- Може да има водопади под земята, но тази вода не излиза на „Свети Дух”. Другаде може да отива, в дерето да се втича, но аз се обзалагам, че светата вода е друга - мръщеше се Боримечката.
- Трябва да се провери - каза дядо Доньо. Да се отиде на място.
Митко гледаше трудноподвижните, изнемощели тела на старците, бастуните им и се чудеше как ще влязат в пещерите. Но ето че заговориха за друга пещера. Страшни неща разказваха за нея. Хора били хвърляни там - живи ли, убити ли, никой не знаеше. Само гласовете им чували, виковете за помощ. И никой не смеел да замръкне наоколо, камо ли да им помогне.
- Сигурно са имали грехове да изплащат - преценяваше дядо Доньо. Комитски работи са тези.
- А историята с жената комитска работа ли е? - отвърна сърдито дядо Сивко Боримечката и мустаците му трепнаха от вълнение.
- Това е друга история и няма нищо общо с комитлъка - обади се старият Ихтияр.
- Трепали невинни хора и ги хвърляли в дупката, а после разправят, че била комитска работа. - Костеливата ръка на Боримечката се разтрепера и лицето му още повече се сви и измачка.
Когато слънцето се скри зад снежния калпак на Аичал, старците се позагърнаха, смълчаха се и един по един напуснаха кафенето. Отиде си и Митко, но този разговор не излизаше от главата му.
Тази нощ не можа да заспи. Унасяше се в дрямка, но веднага се будеше. Виждаше измъчените, разкривени и кървави лица на хвърлените в дупката, чуваше бученето на подземни води и една мисъл непрекъснато го преследваше - не може ли да влезе сам в тези пещери, да види с очите си, да разбере. Не беше голям, но и малък не беше. Скоро щеше да навърши петнайсет.
И ето сега стоеше пред отворения прозорец, взел твърдо решение да влезе сам в пещерите, да узнае техните тайни. Още днес ще тръгне за Дупките. Искаше да открие откъде идва водата на „Свети Дух”.
***
От този извор му беше останал кошмарен спомен. Никога нямаше да забрави оная страшна нощ, когато тичаше към „светата” вода с надежда, че тя ще излекува брат му. Нощта беше толкова тъмна, че той се спъваше и падаше непрекъснато и все внимаваше да не счупи малкото шишенце, което трябваше да напълни. Затова го беше събудила майка му. Брат му лежеше неподвижно на леглото със зачервено лице и тъмни кръгове под очите. На извора запали свещ, отвори капака, под който клокочеше водата и пламъкът се огледа и залюля в нея. Стана му страшно. Вдигна очи към закачената икона, а тя го погледна строго и безжизнено. Той бързо напълни шишенцето и хукна обратно. Брат му умираше. Майката намокри устните му с водата и той издъхна.
Сега искаше да узнае истината - каква е тази вода, която не помогна на брат му, има ли връзка с подземните води от дупките на Самурски дол. Никога не беше ходил там. Но от разказите на старците щеше да открие пещерата. Какво му трябваше - няколко свещи и да обърне панталона си наопаки, за да не познае майка му, че е лазил.
***
Тръгна по дола. Денят беше слънчев. Пролетните пламъчета на минзухарите грееха по зелените ливади на склона. С непознато вълнение търсеше мястото. Не знаеше дали се страхува или се радва - за първи път щеше да влезе в пещера - тъмна и страшна, един непознат за него свят - таен и загадъчен. Какво щеше да намери там. Можеше ли да открие онова, което и побелелите старци на селото не знаеха. Бръкна в джоба си и напипа свещите. Това го успокои - ще има светлина, ще вижда, ще слуша и може би няма нищо страшно.
Лесно намери входа. Той зееше тъмен и хладен в сивата скала. Митко се приближи до него с неясно чувство на преклонение. Сърцето му заби силно и радостно. Почувства се много силин и изведнъж повярва, че ще открие нещо важно.
Запали свещта и влезе в отвора. Бледата светлина беше притисната от тежеста на мрака и почти нищо не се виждаше. Тогава не знаеше, че очите му трябва да свикнат с тъмнината, да се пригодят към новата среда. Не спря. Вървеше. След няколко крачки се озова на малка площадка. Обърна се назад, Все още виждаше светлината на входа. Усети особената миризма на глина и влага. Малък завой и влезе в тъмна галерия. Тук не проникваше светлина от външния свят. Митко се спря. Изгаси свещта. Постоя известно време сам с тъмнината. Искаше да си представи, че е нощ. Вдигна глава да потърси звездите, но една капка неочаквано намокри челото му. Не се уплаши. Вече разбираше, че този свят е друг - каменен, студен и непознат, но той щеше да го опознае. Запали отново свещта. Фитилчето осветяваше влажните стени на скалите и чакълестото дъно на галерията. Изведнъж пред него се изпречи скала и камари от каменни блокове. Нямаше път нататък. Нима това беше краят на пещерата? Митко отново угаси свещта. Напрегна слух да чуе бученето на вода, да долови клокоченето на подземна река. Пълна тишина и непрогледен мрак. Чуваха се само падащите капки. В този миг го достраша. Представи си убитите. Искаше му се да побегне към изхода и никога да не се върне. Гореща кръв нахлу в главата му и студена пот изби на челото му. Вдигна ръка, избърса лицето си и посегна към кибрита, но се въздържа. Трябваше да изтърпи страха. Отново чу капките. Този път не му се сториха толкова злокобни. Сякаш звънтяха. Тишината беше изчезнала. В мрака звукът се чуваше по-ясен. Вече нямаше желание да пали свещта. Стоеше в непрогледния мрак и усещаше как все повече го привлича невидимият подземен свят. Щеше ли да му открие своите загадки? Отново освети галерията. Потърси продължението. Около него бяха само студените скали и влажните каменни блокове - никакъв отвор, през който да премине. Наистина ли неговите любими старци се бяха излъгали? А откъде знаеха за водата, за водопадите? Разсърди се на себе си, че не знае повече от тях. Реши да се върне, но в най-скоро време да узнае истината.
***
На другата нощ сънува сън. Беше в пещерата. Една ръка му показа купчина камъни в дъното на галерията. Неясен, но властен глас му заповяда да ги разчисти. Откри се малък вход. И тъкмо щеше да се промъкне през него, се събуди.
На сутринта отиде на училище развълнуван. Беше чувал, че някои открития човек може да направи на сън и това още повече засилваше неспокойствието му. В час беше разсеян. Мислеше само за пещерата. Едва дочака последния звънец.
В къщи внимаваше да не го разберат. Никой не биваше да узнае къде ходи. Тайно взе стария си панталон, мушна го под палтото, запаси се с повече свещи и в най-удобния момент изчезна на улицата. Почти тичешком стигна до пещерата. Вмъкна се през отвора и без да спира на площадката, направо се спусна в галерията. Свещта освети края й. Какво съвпадение? Мястото беше същото, което видя на сън. Започна да размества камъните. Работата беше тежка, почти непосилна за него. Лицето му се обливаше в пот. Никога не беше работил с такова усърдие. И ето, че се разкри малък отвор. От него нахлуваше студен, пронизващ въздух. Сърцето му се разби силно. Сякаш пещерата дишаше и искаше да угаси с ледения си дъх пламъчето на свещта му. Кой беше затрупал този вход? По всяка вероятност това беше човешко дело. Митко затули отвора с тялото си и отново запали угасналата свещ. Легнал, пълзешком се завря под огромната влажна скала и след няколко придвижвания си подаде главата над една плоча, надвиснала над зинала пропаст. Освободи тялото си от дупката и седна на плочата. Опита се да освети пропастта, да разбере дълбочината й. Но нито слабата светлина, нито хвърления камък можеха да определят размерите й. В стените отдясно се откри цепнатина, която отвеждаше в малък кладенец с чакълесто дъно. Митко постави стрелка на влажната плочка за обратния път и прикрепи на нея запалена свещ. Спусна се в дъното на кладенеца, а от там през друг отвор видя срутени огромни каменни блокове. Всички приказки за подземни царства избледняха в съзнанието му. Тук виждаше истински величествен подземен свят. Закрепваше свещи по камъните и продължаваше. Оскъдната светлина озаряваше скалите с тайнствени светлини и сенки и те ставаха още по-фантастични и загадъчни. Изведнъж спря. Чу вода. Тя отекваше някъде навътре в пещерата и не можеше да се определи откъде иде точно и колко е голяма. Този ек смути Митко. Злокобна и страшна му се стори неизвестността. Страхът отново се вкопчи в гърлото му. Но друго, по-силно чувство го задържа. Нали беше решил да открие точно тази вода. Да разбере откъде иде и къде отива. Обърна се към светещата зад гърба му свещ. Светлото пламъче изгони страха. Тръгна напред по-уверено. Вдясно се очерта висок кладенец, от тавана на който падаше малко вода, но със страшен шум се разбиваше в прояденото дъно. Вляво от висока галерийка се стичаше и подскачаше малко поточе. Шумът от тези води отекваше в пещерата, като че ли течаха буйни подземни реки. Митко се усмихна леко. Този шум беше заблудил старците. Тогава разбра, че звуците в пещерата не са реални, защото отекват в малкото затворено пространство с по-голяма сила. Откритието беше направено. Водата на извора „Свети Дух” не идваше от тази пещера.
Сега трябваше да се върне при пропастта.
Тръгна по обратния път. Светлината от последната закрепена свещ тайнствено осветяваше галерията. Митко се оглеждаше наоколо и се мъчеше да си обясни този непознат на хората свят. Седна на камъка до свещта. Вече не усещаше неговата студенина. Спомни си думите на своята любима учителка, че всичко в природата е красиво…
Този ден не можа да се спусне в пропастта. Нямаше въже. Трябваше да се подготви. После щеше да прониква не само в тази пропаст, но и в много други опасни пещери. Щеше да открива суровите закони на този тъмен неизвестен свят, но щеше да преживее и най-красивите си мигове.
Класна стая под земята
Няколко години по-късно Митко стана учител по биология.
Някогашното хилаво момченце, което стоеше винаги на първия чин и последен в редицата на строя, което с торбичка на рамо, плоча и клечици за смятане всяка сутрин се отправяше към училището с камбанката, сега се връщаше в него - учител. Родното Чепеларе го посрещаше с изобилие от слънце и зеленина, с цветя и тишина, звъняща от птичи гласове. Но в него можеше да потрепериш от бурите, да те ослепи с чисти и дълбоки снегове, или пък до края на живота ти да те примамва с легенди и пещери. Пещерите - неговата детска любов не беше стихнала. Сега та се събуди с нова, непозната сила. Силата, с която обичаше родния си край, природата и децата. Щеше ли да съумее да събере всички любими неща и да живее и работи за тях?
Реши да въведе децата в пещерите, да събуди у тях стремеж към откривателство. Даваше си сметка колко отговорно и трудно е това, но си спомни за онези хора, достигнали дълбините на океаните, най-високите точки на земята или полюсите. Да се проникне под земята беше не по-малко опасно, но и много необходимо на хората. Човекът трябва да опази земята, а как, ако не я познава. Той изучаваше науката за земята - геология, и знаеше, че в неговата родна планина през милионите години се бяха извършвали сложни геологически процеси. Те чакаха своите откриватели.
Основа кръжок по геология.
Започна да води учениците на екскурзии в околността. Класната стая беше тясна за тази наука. Природата на Родопите даваше възможност да се наблюдава, да се изследва, да се мисли, да се правят изводи. А защо да не започнат такива наблюдения и в пещерите?
Един ден учителят каза:
- Следващата екскурзия ще направим в неделя, за цял ден. Ще наблюдаваме извора на река Чая под връх Рожен, седловината Рожен и нейните интересни форми. Ще минем по пътеката, където е била поставена границата между нашата страна и Турция през 1912 година. Но имам още едно предложение. Съгласни ли сте, във връзка с наблюдението на карстов извор, да посетим една пещера?
Децата вдигнаха веднага ръце. Само споменаването на думата беше достатъчно, за да настъпи оживление, да се събуди любопитството. Как ще стане това? Какво ще носят? С какво ще си светят? Всички тези подробности и много още сериозно развълнуваха децата. Но до екскурзията имаше цяла седмица. Учителят им възложи сами да помислят и се опитат да решат тези проблеми.
До определения ден той се срещаше с всеки един поотделно, разговаряше, интересуваше се какво е мнението им.
Решиха, че, за да проникнат в пещерата, всеки трябва да има батерия и свещ или две свещи. Въпросът за светлината в пещерата беше много важен. После щяха да научат за трите вида осветление - основно, помощно и допълнително, и това, че в пещерата трябва да се прониква само с една трета от наличното осветление. Другото трябва да се пази в резерв. Но нищо не можеше да се научи изведнъж. Дори учителят им не знаеше всичко.
По-късно той често им казваше: „Никога не съм разчитал на късмета, а на познанията. Трябва да се чете - да не ти се смеят после.
Децата непрекъснато го търсеха. Беше ги накарал цяла седмица да мислят за тази екскурзия. Приготвяха дрехите, палтата.
„В планината - им каза той - времето се променя неочаквано. Бурята започва внезапно и продължава неопределено време. Бъдете готови за всякакви изненади!”
Отрано напълниха раниците и торбичките и с нетърпение чакаха неделната утрин. Никой не закъсня. Учителят много държеше на точността. Най-после дойде уреченият час.
Зимният ден беше слънчев, но студен. Автобусът потегли към Рожен. Струваше им се, че много бавно изкачва завоите. Пейзажите им бяха познати, но боровите и елхови дървета, красиво заскрежени от сланата, привлякоха отново погледите им. Гледаха през прозорците, а си мислеха за пещерата. Едно момче седна до учителя и все го разпитваше:
- Красиво ли е в пещерата, или е страшно?
- Не казвам. Няма да ти е интересно.
- Татко не е влизал в пещера, а аз ще вляза.
- Така трябва да бъде. Ти трябва да знаеш повече от баща си.
- А вие от кого сте се учили?
- От всички, които знаят повече от мен. И от вас може да се науча на нещо.
Момчето се усмихна. Какво можеше да научи учителят от него. Той умееше само по-хубаво да рисува пейзажи и животни.
- А в пещерите има ли животни?
- Големите животни са измрели преди десетина хиляди години - пещерните мечки, лъвове и хиени. Сега са останали най-малките - прилепите, рачетата, стоножки, комари, бръмбари.
- А има ли рисунки от първобитни хора в пещерите?
- В някои пещери са открити, но родопските още не са изследвани. Ако ми помогнете, може да открием много неща.
- Майка каза, че през робството в пещерите са загинали много хора - се намеси едно момиче. Мене ще ме е страх да вляза.
- В тази пещера никого не са убивали. В нея ще наблюдаваме други неща.
***
Автобусът излезе на роженските височини. След последните завои се ширнаха поляните. Спряха близо до изворите. Учениците наскачаха и тръгнаха след учителя. Всеки искаше да бъде близо до него, да слуша какво разказва той. А приказките се въртяха все около пещерите. Как са се образували? Кога? От какво?
При изворите им говори по-дълго.
Запозна ги с думичката к а р с т. Произлиза от к р а с, което значи камък. С такова наименование има карстово плато в Словения.
Част от Родопите също са карстова планина. Преди милиони години по мраморните плата потекли силни води. Те намирали малки пукнатини по повърхността и започнали да разрушават мраморите. Някъде успявали да се врежат дълбоко в тях и за хиляди години да издълбаятсвоите каменни леговища ж д ре л а т а.. Много потоци и реки си пробивали път под земята и текли в новите си жилища - п е щ е р и т е. Невидими за човешкото око, те отново излизали на повърхността вече като карстови извори. Изворите на тази река са карстови. Отворите, които поглъщат забързаните потоци се наричат п о н о р и.
На Рожен учениците видяха малката пещеричка - понор, където в чакълите на входа се губеше малкият поток. Такива губилища на води често могат да се видят в тези райони, покрити с бялата скала - мраморите. А Рожен е един огромен валог, „надупчен” с десетки в ъ р т о п и. Разядените от водата мрамори през различните геологически епохи са се запълвали с пръст.. Повърхнината се е покривала с почва и растителност. Някои въртопи също са покрити карстови форми.
Децата слушаха и виждаха всичко онова, за което им говореше учителят. Колко просто било, а те не са знаели.
Преди да тръгнат за пещерата, се изкачиха по някогашната гранична пътечка между България и Турция. Родопите се ширнаха пред очите им. А слънцето примамливо огряваше върховте на юг, където напразно надзъртаха да видят Бяло море. В този момент на никого не му се вярваше, че такава голяма и силна планина може да бъде разделена от някаква криволичеща пътека. Всеки мислено беше стигнал до морето и още по-далеч… Не, не биваше да има граници между хората и държавите.
Спуснаха се по граничната пътека до порутените основи на някогашния граничен пост на българските граничари. Коларският път, който водеше до пещерата, беше тревясал. Децата станаха нетърпеливи. При внезапното откритие на отвора те утихнаха. На малката полянка пред пещерата изникна цял куп раници и торбички.
Учителят не даде никакви предварителни указания. Само им каза:
- Сега ще влезете в новата „класна стая”.
Всеки беше приготвил своето осветление и внимателно слизаше. Вървяха по стръмно спускащ се улей, който въвеждаше в пещерата през малък вход, обрасъл с трева, здравец и смърчови дървета над него. Посрещна ги непознат хлад. Спуснаха се по каменистия стръмен под и влязоха в единствената зала. На няколко места чучуреше вода и падаше в малки подземни езера.. От тавана капеха капки, а на места струйки се разбиваха на пода и се сливаха с подземното поточе. Всеки осветяваше някакво ъгълче от пещерата и наблюдаваше самостоятелно. Множество ръце се докосваха до гладката повърхност на езерата, опипваха скалите.
- От къде влиза тази вода!
Започнаха въпросите.
- После ще говорим - каза учителят. Сега нека всеки да изгаси своето осветление и да постоим в тъмнина.
За няколко минути децата преживяха първата си среща с мрака. После всеки щеше да разказва какво е чувствал. Всеки по своему чуваше звъна на капките, мелодията на чучурите. Тези първи усещания нямаше да забравят никога.
Отново грейнаха пламъчетата на свещите. Пещерната зала не беше далеч от входа. Виждаше се неговият светъл отвор, а полянката изглеждаше като малко зелено петънце.
Незабелязано от децата, учителят излезе. Изправи се на входа и се загледа в този необичайно светещ подземен небосвод. В него всичко се движеше. Малки и по-големи звездички се появяваха и угасваха.
„Всяка детска светлинка ще търси свое откритие” - мислеше си учителят.
И реши - кръжокът по геология да се превърне в кръжок по пещерно дело. Тази пещера ще бъде неговата първа „класна стая”.
Слез 30 години същата зала щеше да приюти първата подземна лаборатория за изследвания по биоспелеология. Но до тогава има много време.