КОПНЕЖ ПО ОГЪН - ИЛИ В ОЧАКВАНЕ ПРЕМИЕРАТА НА БАЛАДАТА НА СВЕТЛИНАТА

Лияна Фероли

Копнеж по огън. Това е първото усещане, което ме обзе след първия прочит на „Пресътворение” на Любчо Иванов. Не може човек да не се подаде на страстния вопъл-надежда за огнено обновление и пречистване, струящ от всяка една страница в тази поетична книга. Така както огнивото на Слънцето ни заставя да копнеем през нощите за него /”Огънче”/. За същия онзи Светлик, който подържа жарта, пламъчето-живот, дори след залеза в тъмата на нощта. И в недопятата песен, и в непростената болка. И в липсата на брод за скръбта, обидата, изгубените младежки илюзии.
Накъде другаде да гледа поетът, да открива и продължава божествения животворен дар, ако не към единствената сила, способна да пресътвори мрака. Така че да няма повече вечна зима и вечен сън. А в жестокото безверие, безвремие и в празната врява да се състои накрая толкова дълго отлаганата премиера на баладата за светлината.
Дори само погледът в тази посока прави човека допускащ пресътворителната роля на искрата, частицата от Божествения огън светлина, която той носи в себе си. Дори и това да се случи в жарта на залеза при последния дъх, пак не е късно. Защото безсмъртната му слънчева душа ще е поела по най-верния път - назад към Дома.
Тогава дори непрекъснато отдалечаващият се духовен хоризонт, напомнящ „лъжлива утроба на кървав изгрев”, ще изглежда не толкова недостъпен и не толкова илюзорен. Защото само един мигновен, кратък светъл лъч от огнения небесен Светлик ще бъде достатъчен да свърже началото и края, така както Покровителят на Светлината превзема хоризонта с раждащото се от морето слънце.
А с мигове повече такива, може да се разгори и жаравата на будността за истинската човешка същност - вечна като своя Източник. Дори нещо повече - можеш, макар и в последния си миг и път да преобърнеш в себе си света. Иначе как той сам да се промени, без ти самият да си го направил. Както при Васил Левски ние преобръщаме времето и то преобръща нас…
Но това преобръщане-пресътворяване струва скъпо на заелия се с него. Той плаща или с цената на живота си, или с жаркото си слово, парещо като незараснала рана.Затова пък туптяща и от гореща обич, и страст по най-скъпото, свидното, родното - единствената гаранция за пренасяне напред във времето на вечната огнена еманация. Така нужна за акта на пресътворяването. Това, за което диша, зове, съмнява се и се надява стихът на Любчо Иванов.


Любчо Иванов. „Пресътворение”. Изд. „Захарий Стоянов”. 2011