БЕСЕН БЯГ ПО НЕОБЯТНАТА СТЕП…

Джуни Александрова

* * *
Бесен бяг по необятната степ,
шеметен скок над синия Дунав,
царствен тръс по Добруджанското плато,
неотстъпно пръхтене по урвите на Балкана,
победен ход по равнините на Тракия,
вихрен устрем по земята на Македония.

Триумфира конницата на мойта България.

2008


ПОДЗЕМИЕ СВЕЩЕНО

                                               Рим, 1978

В подземие свещено на църквичката “Сан Клементе”,
в упойващия мирис на мъждукащите свещи,
унесена от православни песнопения,
несетно се събират трите пръста на ръката
и устните мълвят от детството словата:
“В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!”

И озарена от сиянието на множество лица,
застинали пред тайнството велико,
с вълнение пристъпвам към светия гроб,
опазил тленните останки на Кирил Философ,
и Вазовата изповед трепетно изричам:
“Език свещен на моите деди…”

Миг на тишина и преклонение към буквите,
като дихание насъщни във сърцата,
навеждаме глави смирено, в изкупление,
за чужди хули, за обиди и презрение.
И просветление облива тъмнината
във вековечното подземие свещено.

2010


БАЙ ГАНЬО КРАЧИ

                    На Стефан Данаилов

На сцената - файтон от век,
нашарен с драскотини,
с олющено от времето дърво,
със смачкана, износена дамаска.
Стъпалата му: едни ги има, други няма,
колелата се едва крепят.
Ролята на кочияша - съкратена.
Актьор, опрял се на бастун
и с шапка във ръка,
облечен в някогашни дрехи,
пресъздава щастливия Алеко.

На фона на тази бутафория
по-истински от всякога е неговият син.
От век на век бай Ганьо крачи
по родeн и чужбински път.
Превозва се със влак или с каляска.
Настанен сега е в мерцедес или пък в беемве…
Дисагите заменя с куфарчета черни.
Вместо мускали в пояса,
днес гущери - във чужди банки.

Алъш-вериш върти със свои и със чужди,
а стоката е собственият му народ.

Октомври 2010 г.


БЕЗ НАДЕЖДА

Ужасяващ грохот от допира
на стоманени релси и колела,
настойчиво бумтене на мотори,
яхнати от нереализирани мъже,
летящи лимузини на мамини синчета,
готови да те пометат,
хорска гмеж със миризма на пот
по тролеи и трамваи,
гневни и проклети погледи
като в престрелка сипят се безспир,
клошари, със свойте вещи натоварени,
се блъскат в теб,
и просяци сакати с ръце протегнати
се молят за парчето хляб;
за други бледолики, с хлътнали очи -
надеждата е в наркотика.

По разнебитените тротоари крачиш
и търсиш избавлението вкъщи,
но глутница бездомни кучета те дебнат,
за да те доръфат.
И уморена, омерзена и отчаяна,
се свличаш в овехтялото кресло,
но срещаш самовлюбени и мазни политици,
нахълтали в дома ти от екрана,
ослепели за човешки драми и трагедии,
нахално обясняват - до погнуса,
как пенсии не свалят и данъци не вдигат…

О, Господи, ще има ли спасение
за малкия човек,
безжалостно, до оглупяване,
затънал в тази безнадеждност?!

Юли 2010


ВСЕ ТАЯ ЖАЛ…

Долетяла с вихъра на северния вятър,
стан изправила сред рая на земята.
Тук, на слънчевия полуостров,
препускала сред равнини,
до заснежени върхове
изкачвала високи планини,
на три морета лоб опряла
и раждала с надежда свои синове.
Синове - и силни, и победни,
в бъднините поглед впили.

Но как се пръкнаха
безволеви отрочета?
Коя утроба ги износи?
От ада ли излязоха бездарници
и оковаваха нозете й в синджири,
и тласкаха я в катастрофи,
парчета късаха от умореното й тяло.

Отново властват днес
продажници безчестни.
Затриват гордостта на своя род.
Пълзят, лакействат - за пари, за власт,
без срам загърбват
заветите на Ботев и на Левски,
заветите на нашите деди
за бъдеще достойно и значимо.

Тревожни дни и нощи.
Все тая жал за майчица България.

Септември 2010 г.