Жанета Михова

АТЕЛИЕ

Здравей, дете, прегърнало под мъничка ръка голяма музика, написана по ноти. Несръчните ти пръсти сричаха Шопен и Моцарт, Бетовен и Чайковски. Обичаше поезията на душата им, но повече обичаше да литнеш с цветовете.
И ги сънуваше.

Сериозна беше музиката - сурова писменост, която учиш до живот и пак не си Чайковски. Един наивник - някой си Дега - играеше си с багра. Играеше и ти - населваше платното с твои думи.

Играта беше несериозно нещо, мъничко момиче, с душа палитра - само твоя, ярка и неподредена. На границата със съня взривяваха се цветовете и бяха само твои - нешлифовани и неграмотни.

Доби грамотност още в първи клас, левачке - с куп мастилени петна в душата. Тогава с дървените перодръжки всички трябваше да сме десняци. Шлифова думите. Пианото замлъкна. И литна подир думите - за да рисуваш както можеш.

Понякога, в съня, на баграта стенанието още идва - с петънце в душата…

***
Когато иска да ни подаде ръка, Бог ни изпраща среща.
Ние не виждаме ръката му, при това в този миг сякаш всички, на които разчитаме, са отдръпнали ръцете си.
Гърбом към себе си сме и самите ние…

Тогава Бог ни изпраща любовта в нейния, по Божему, енигматичен вид. Ние не знаем това, само душата ни бавно-бавно запърхва, после се стопля и се топи като златист стеарин , за да прилегне като прегръдка върху отпечатъка на другия.
В това време Бог ни пази и укротява енергиите между нас, внимава да не заставаме на пътя си с лудост, решителност и амбиция за бързане, контролира ускоренията.

Срещата, която е за нас, става без наше участие. Тя не винаги е, по нашему, добрата среща, но винаги е съдбовната. Тъкмо тя остава около нас и чака да се случи, докато …стоим на пътя си.

И тогава, най-често късно, виждаме срещата. Бог ни е намерил, бил е около нас. Тогава любовта идва - по ленена лятна риза, с издраскани нозе, а вън вали.
Посрещаме я: Добър ден, Любов. Защо си пак с Тъгата, аз не искам други гости?
Защото закъснях, а да съм сама е опасно - отвръща тя и ние вече я познаваме. По тъгата, с която е избрала да върви към нас.

Ако я срещнем сред веселие и глъч - това са епизоди, които консумираме три пъти на ден.

***
Когато срещаме децата си, срещаме нашите учители.
Учим се на любов, така сякаш я срещаме за първи път.
Учим се да се отказваме, така сякаш досега никаква загуба не ни е спохождала.
Учим се да мълчим, така както досега сме се учили да говорим…

Бог ни хваща за ръка и казва: Хайде сега, кънкьори, майстори на пируетите, виртуози в подскоците, шампиони по плъзгане и приклякане, стъпвайте… Ледът е тънък…

Дарявайки ни с дете, Бог ни е дарил с учител и с възможност да се променим. Промяната и растежът са болка, а аптеките са пълни с обезболяващи. Всеки ден бягаме от болката срещу малки суми, разменяни в аптеките. Отказваме да мислим защо боли и какво трябва да научим.

Един ден се изправяме един срещу друг - родител срещу дете. В света е добавен още един чужд човек. Тогава разбираме, че всъщност един срещу друг сме Аз и Учителят или с други думи Аз срещу Бог…

Чертали сме яростна черта - жалки чертожници, докопали тетрадка, която не ни принадлежи. Оставили сме следа, която вместо да ни поведе към смирение и съгласие със себе си, боде в очите …

Има възраст за учене, има възраст за забравяне на наученото - когато времето неусетно е сменило декора около нас и ние отново сме начисто и… в началото.

А ПАРТЕ * …

Има ви. Случайни минувачи, забелязани и незабележими, съседи по маса, колеги по участ, пияни от вино и самовлюбеност… Калейдоскоп.
Гледате ме. Сякаш съм една от вас. И искате - усмивка, допир, учтивост, плахост, смирението ми…
Очаквате. Чистачката да чисти, чиновничката да си лакира ноктите, лекарката да попълва формуляр и да предписва аспирин. Не е важно кой си. Важното е да задвижиш винтчето на безименността си.
Очаквайте! С йерархически подредени, дозирани, внимателни, нормални искания. Шокиращи с гладка натрапчивост. Поискайте ми невъзможното. Ще го имате! Но не, вие се раждате - с инстинкти като всяко новородено животно, и с грижливо подредена картонетка - информация за обществена йерархия.
Мене във вашата йерархия ме пише със ситни букви. Някъде из долните рафтове съм. Няма нужда да преценявате. И да мислите много-много. Ако ме обидите - няма да мога да ви отмъстя…Вие мислите, когато вървите нагоре по стълбата. Мерите всяка своя стъпка - плаха или бодра, почтителна или нахална. Тръпнете.
Но вървите.
Спокойна съм. Раздавам според исканията ви. Обикновено не това, което очаквате. Просто разменям: усмивка или ритник, учтивост, плахост, презрението си… Не ощетявам никого. Но ви спестявам удоволствието да ме предполагате. И го спечелвам за
себе си.
Мъчите се да ме отгатнете? Мудни сте в този занаят. Знаете ли къде успявате? В упоритостта да искате и да получавате. Знаете ли къде сте бързи? В светкавичната химическа реакция на претопяването, когато е налице йерархическа среда. И началник-катализатор… Ориентирате се мигновено като разузнавачи, защото за вас винаги е военно време. Времето, когато се слуша заповед отгоре. И ако разсъждаваш, заплащаш с куршум в главата.
Аз подлагам всяка заповед на съмнение. Това не ви интересува. Какво, това че ви презирам? Може. Чувствата не са за военно време.
Съмнявам се във вас. Вие напукахте мисълта на сектори, за да може всеки да научи, че трябва да мисли в диаметър от гърба до носа си. Затова търся пътя си сама.
Трябвате ми. На екватора съм и изгарям между полюсите. Търся пътя си сама и сте ми нужни. За компас.
Намирам го. В обратната посока.

———————————-

*А парте - Реплика на герой в драма, за която се приема, че не се чува от актьорите на сцената, реплика казана настрана.

януари 1982

HOMINEM QUAERO

Докато зрее, човек се лишава.
Затова много зелени плодове са стипчиви - пълнят ги суета, амбиции, страст към показност.
Ще прочистим духа си, ако с годините се лишим от лесните неща, от постижимите неща, от бъбрене, свистене, шум, клокочене… Думи и звуци, които ни съпровождат, за да ни отклонят от мига на мълчаливия диалог…

Човек има нужда само от човека и всички други стремления са дирене напусто.