Архимандрит Серафим (Алексиев)

ИЗБОР

Пред прага на живота аз стоя
и чакам, Боже, Ти да проговориш.
Врати безброй… Коя ще ми отвориш?
От щастието тъй се аз боя!

За Тебе, Боже, искам да живея,
макар и в неизвестност, в нищета!
Пази ме Ти от първите места –
и дай по Твойто слънце да копнея!

Че слиза то във всеки нисък дол
и снеговете само там стопява,
а върховете мнимо позлатява
и кичи ги с измамен ореол.

По Алпите как често във възхита
аз виждах вечно бели върхове!
Но техните сърца са в ледове,
и хубостта им – в облаци обвита.

О, дай на мене някой скромен кът
далеч от билото на планината:
че Твойта пролет слиза в долината,
а по върха цари… красива смърт!

МОЖЕ БИ!

Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен;
към Бога устремен,
на дявола подвластен;
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби –
туй моята съдба е…
и твойта, може би!…

* * *

Когато Бог твореше световете,
създаде и човека… от земя –
нищожество и прах пред вековете!
И затова през всички времена
човеците пред Господа роптаят,
че Той ги е създал от черна пръст
и им е отредил печален кръст.
Но, бедните, те слепи са, не знаят,
че в тая пръст Божествен дъх живей!
Какво предимство има за душата,
ако ли в нея слънце ярко грей –
а тя сама копней за тъмнината?
От сяйност бе Денница сътворен,
но неговият дух възлюби мрака
и вместо той в нощта да бъде факел,
превърна се във демон чер, студен.
О, братя, Бог говори чрез сърцето,
изваяно от проста, черна кал:
Творецът от земя ни е създал.
Но в таз земя посято е небето!

МЪЧЕНИКЪТ

Историята му е твърде кратка.
Той пратен бе в затвора затова,
че смело – при една словесна схватка
с езичниците – не склони глава,
а гръмко възвести, че вярва в Бога,
че християнин е и е готов
да бъде хвърлен ако ще и в огън
и да умре за Божата любов!…
Мъчителите жив го изгориха.
И той издъхна млад, възторжен, твърд –
към враговете благ, с усмивка тиха,
и верен на Спасителя до смърт.
С презрение го гледаше тълпата
и чуваха се злъчни ругатни:
“Нещастникът! Изгуби си душата!
Превърна в пепел младите си дни.
Умря зарад Христа! Какъв глупец!”
Но от небето чу се глас:
“Глупци сте вие! Той пък е светец!”

7 август 1976г.

КОПНЕЖ ПО ВЕЧНОСТТА

На ранна радост сетните акорди
заглъхнаха печално в тиха скръб.
Угасна песента ми – и мълчат
на златна арфа скъсаните корди.

Във миналото взира се душата,
де впепелени спомените мрат,
и вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.

А там, край мен, развихрена стихия,
животът дига глас за своя дял,
но аз едва го чувам, че съм цял
оплетен сякаш в приказна магия.

Аз дишам леко. Тук скръбта е блага
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса,
и няма смърт – че тя мре там на прага.

Светът ми кима, но и Бог ме вика:
тук минало – там бъдеще зове,
тук времето – там вечни векове,
тук празен шум – там тишина велика.

Аз вглеждам се във арфата безгласна:
спи миналото своя вечен сън…
О, как се аз стремя оттук навън
по светлий друм на вечността прекрасна!

ЧУДНОТО ЦВЕТЕ

Намери градинарят рядко цвете
и във градината го посади.
Да го запази пък от ветровете
отвред го с храсти нежни огради.

На завет гледано с любов грижлива,
то даде пъпка и се разцъфтя.
И сладък аромат взе да разлива
сред околните храсти и цветя.

“О, как ще се зарадва господарят,
когато утре го открие сам” –
помисли развълнуван градинарят
и гледаше цвета с възторг голям.

На следващата заран с пълна лейка
запъти се към свойто цвете той.
Ала сред нежно сведените вейки
не го видя. Изчезнало бе то!

Във ужас градинарят се развика:
- Ах, кой откъсна мойто цвете там?
Ала на туй смущение велико
отвръщаха слугите: “Аз не знам”.

Сърцето му за малко да се пръсне!
Най-сетне рече му един от тях:
- Таз утрин господарят го откъсна
и вкъщи го занесе. Аз видях!

Успокоен, въздъхна градинарят
и рече: “Тоя цвят не беше мой!
Да го откъсне може господарят.
Тук всичко негово е! Прав е той!”…

О, братя, и в градината на Бога
кога изчезне някой цвят от нас,
да не роптаем в бунт и във тревога!
Над Своите цветя Бог има власт!