ЩЪРКЕЛИТЕ СИ ОТИВАТ С КРЯСЪК

Илия Милев

И тази година, щом се запролети, три-четири двойки щъркели рано-рано дойдоха в село. Най-напред направиха няколко кръга над къщите и ливадите, огледаха местата и като се увериха, че домовете им са запазени, настаниха се в тях и затракаха доволно.
У баба Неда винаги идват нейните си щъркели. Тя ги посреща, като им маха с ръка и гледа как изхвърлят от старото гнездо гнилите клонки, позеленялата пръст и след това почват да трупат сламки и сено. В хубавите дни старицата обичаше да сяда на трикракото столче и да гледа как щъркелицата лови жабчета, гущери, малки змийчета и ги пуска в гърлата на щъркелчетата като по воденичен улeй. Радваше се на мъжкаря, който разперваше крилата си и пазеше малките от разпалените въглени на слънцето.
Добре си живееше старицата със щъркелите. Те толкова се сближиха, че често животните крачеха край нея и тя им подаваше храна от шарен поднос. Понеже къщата на баба Неда беше в края
на селото и пред нея се простираха тучни ливади, там идваха и другите щъркели да търсят храна. Много пъти тя виждаше въздушните им битки и тогава й ставаше най-мъчно. При боя сърцето й се свиваше, устните й се напукваха и гласът й пресипваше от викане по тях. Олекваше й едва когато нейните щъркели кацаха в гнездото като победители.
През лятото за нея дните минаваха бързо, като телефонни жици. Тогава синът й довеждаше малкият Тошко. В него тя виждаше стопанина си Тошко, който почина, ненавършил петдесет от тежка болест. Караха го синът и снахата по различни болници в София, но нали си има болести, дето още никой доктор не е успял да победи и да каже: „ давай, жив си, човече”, отиде си стопанина й и това… Дъщерята в чужбина, синът в София, а тя на село - денем да разговаря с кокошките, а вечер да слуша чопленето на мишките по сухите корички хляб.
С малкия спяха в една стая, ядяха от една чиния и двамата се целуваха на ден по десетина пъти. Когато щъркелите с крачки мереха двора, петгодишното момче ги гонеше, те подскачаха, тракаха от радост с клюнчетата и тогава баба Неда нареждаше: „Не ги пипай, да не ти пробият главичката с червените копачки, защото, като се върнат вашите от почивка, ще ни бият и двамата. Остави ги, нека си крачат!”
Дните се нижеха като броенички. Бабата, внучето и щъркелите другаруваха, но в края на лятото птиците започнаха да се събират и да се сдумват как и кога ще тръгнат на юг. Тогава пристигна с леката кола и синът й. Още не здрависали се, занарежда: „ Майко, стягай багажа. Ще те карам в София да пазиш малката Недка, защото жената прекъсва майчинството и започва работа. Сега работата й е добре платена, изпуснем ли я… на лошо мирише. Аз ще карам сутрин Тошко на детска градина, а Недка остава в къщи. Няма кой да я носи на ясли, жената работи на смени.”
- Дайте да я гледам тук!
- Не може. Жената не е съгласна.
- Но нали така отгледах Тошко?
- Сега е друго време, не може.
- Ами къщата, синко, градинката, на кого ще ги оставя?
Циганите всичко ще окрадат.
- Това съм го уредил. Съседите ще наглеждат къщата и
градината. Виж какво ще вземеш и да вървим.
Баба Неда погали внучето по главата и се вмъкна в стаята да
събира багажа. На излизане заключи стаите, огледа градината и спря поглед към насъбралите се щъркели, които скачаха, гонеха се, милваха се, литваха във въздуха по двойки и пак се връщаха с крясъци. Синът й, като видя, че гледа щъркелите, попита:
- Защо крещят тия животинки?
- Прощават се по своему с домовете си. Скоро ще полетят на юг.
- Дай да ти взема багажа и да вървим!
Той тръгна към леката кола с детето, а тя изгледа с милост
къщата и двора. Скришом махна на щъркелите за сбогом и като усети огън в сърцето, едвам продума: „ Милите ми, тук излюпихте и отгледахте децата си. Сега тръгвате на далечен път. Ще летите, ще летите и все някога ще стъпите на земята. Пролетес пак ще се върнете. А аз от осмия етаж кога ще стъпя на земята и ще се върна ли?…”
- Тръгваме ли, мамо?
Баба Неда се стресна, мушна се в колата, а вятърът изпи сълзите й.