ИЗ „СКРЪБНА ЗЕМЯ” (2010)

Павел Матев

***
Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат
и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;
че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат.

И ще ме сепне само есента.
Понякога дъждът ще ме целува.
А падналите върху мен листа
ще мислят, че все още съществувам.


СВОБОДА

Окаяна - душата ми гори.
Но не от суета и не за слава.
И сенките на птиците дори
през нея като въглени минават.

И цял живот така. И цял живот
тя търси мир. И мира не намира.
Като че прокълнат е моят род
и клетвата виси като секира.

А времето тече. А времето-вода
с реките замърсени се оттича.
И опетнява мойта свобода,
в която тъй обречено се вричах…

Къде е тя сега? На черния пазар
умишлено я пратиха на показ.
Душата ми - отчаян антиквар -
сега се вглежда в калния праобраз.

Но как да я изчистя? Тя гори -
душата ми ту пламва, ту затлява.
И само огън ще я претвори…
Какво ли друго, всъщност, й остава?


***
Пленителна привичка! Ръката ти целувам
и гладя посребрената глава.
И тоя жест все още ме вълнува,
при все, че го повтарям без слова.

Без звуци, несъзнателно и прямо,
тъй както пия изворна вода.
А жестът е отколешен. И в него няма
прашинка от престорена следа.

Целувам своята пожизнена надежда.
А мойто откровение мълчи.
И зървам как под сянката от вити вежди
надничат две признателни очи.


ЖАЛЕЙКА

Като по нечия поръка,
дошла при нас от памтивека,
мълчим, пречистени от мъка
по загубата на човека.

Но той не чува тишината,
ни жалките прощални речи,
а се венчава за земята,
калесал своите предтечи.

Мълчи, забравил глад и злоба,
изпил и радост, и отрова.
И все по-траурен е гробът,
а ние - без вина виновни.

Подир минути ще се пръснем
и делникът ще ни погълне.
Той никога не ще възкръсне.
Народът ни ще е непълен.


ЛЕТОПИС

Слепите стени са за реклами.
Глухите стени са за килии.
В тоя свят, онаследен и странен,
малко ли тегла сме усвоили.

И очите ни са възпалени
от видяно и от преживяно.
Някой вика. Друг печално стене
от покруса и от малки драми.

А кръвта ни мръзне и през юли.
Разумът припряно протестира.
Скулите са жълти като дюли,
а сърцата изтощени спират.

И челата вече се навеждат
към протегнатите стари длани.
Чезнат и последните надежди
под праха на сухите реклами.

Слепите стени ще се разклатят.
Глухите стени ще се тормозят.
И когато в гроба ни изпратят
ще ги срути взрив от некролози.


САМ

Пристъпвам тихо по земята,
тъй както се пристъпва в храм.
Над мене гълъбово ято
прелита - накъде? - не знам.

Къде ли са живели скрито
приятелите ми добри,
занемариха ли стрехите
или крайречните гори?

Под стъпките ми и тревата
ухае на загрят тамян.
И се разплита равнината.
И аз съм сам. Отново сам.

Недейте ме корете, братя,
че ви забравям в тоя миг…
Орлите не летят на ято -
и те нерядко са сами!


ПОСЛЕПИС

Какво ме спря, какво смути
ревнивата довчера мисъл?
Дирете моите следи,
в това, което съм написал.

Там диша свят свободен дух.
Там няма мисли нечестиви.
И моят взор, и моят стих,
са, всъщност, моите молитви.

В тях моята душа гори.
Ликува вярната ми памет.
И кой ми заповяда: Спри!
Кой хвърли срещу мене камък?

Или невидимото ехо
напомня вече, че съм стар,
че не поглеждам надалеко,
че съм останал без олтар?

И че пред мене не застава
стихът ми като часовой…
Свободен от случайна слава,
той търси, може би, покой…