Владимир Карамишев

Едва падна завесата и конферансието отново се появи на авансцената. Той изчака утихването на бурните аплодисменти и тържествено обяви:
- Ария на Виолета из операта „Травията” от Верди! Изпълнява заслужилата артистка Зорница Апостолова!
Залата се раздвижи и възторжени аплодисменти посрещнаха появяването на именитата певица.
Досега Радой я беше слушал само по радиото. Но тя беше една от любимите му изпълнителки.
Полуобърнат към жена си, той горещо ръкопляскаше и с нетърпение очакваше излизането на актрисата.
Може би заради мощния й глас той си представяше, че е много едра. И затова остана изненадан, когато на сцената застана средна на ръст жена. Не беше първа младост, но още от пръв поглед порази залата с красотата си. Дългите й, черни коси бяха събрани отзад в дебела конска опашка, стигаща чак до кръста. Изглеждаше направо ослепителна в роклята си от блестяща материя, плътно обхващаща тънката й фигура. Тя кимна на пианиста и в салона се разнесоха първите акорди на интродукцията.
Публиката замря, очарована от виртуозното изпълнение. По средата на арията Зорница Апостолова се откъсна от пианото и направи няколко крачки към рампата. И в същия миг Радой почувства, че очите на артистката са устремени към неговото лице. В началото той не повярва. Помисли, че е само плод на внушение. Но когато тя пристъпи още по-напред, без да откъсва погледа си от него, той направо се смути от проявения към него интерес. Забеляза само, че певицата изведнъж пребледня и побърза да се върне назад. Погледът й се откъсна от лицето на Радой и рязко се качи нагоре. Но беше късно. От очите й неудържимо се стичаха едри сълзи.
Цялата публика се изправи на крака. Бурни аплодисменти разтърсиха залата. От всички страни викаха: „Браво!!!… Бис!!!”.
Зорница изтри сълзите си и ниско се поклони на публиката. Дългата й опашка докосна пода на сцената. Но когато се изправи, гласът й прозвуча неочаквано твърдо:
- Благодаря ви… много ви благодаря… А сега ще ви изпълня един съвсем непознат романс. Думите му са написани преди много години от един неизвестен автор… Моля да ме извините за момент.
Тя се наведе над пианиста и само след минута из под пръстите му се разнесе нежна, постепенно затихваща мелодия.
Още с първите думи на романса Радой неволно се хвана за дръжките на стола. А когато певицата премина към припева, задъхващ се от вълнение, той покри лицето си с длани. Когато ги махна, погледът му отново срещна очите на актрисата. В тях имаше всичко. И любов, и мъка, и страдание. Но най-поразяващ беше нейният глас. И той дълбоко проникваше в душата на Радой и направо разкъсваше сърцето му.
Когато замряха последните звуци на песента, тя няколко секунди стоеше безмълвна. Немееше и цялата зала. Никой не смееше да прекъсне потока от едри сълзи, които неспирно се лееха от големите черни очи на актрисата. Всички седяха като омагьосани. Изведнъж тя се обърна и без да се поклони, изтича зад кулисите.
Напразно публиката беснееше, ръкопляскайки. Зорница Апостолова не се появи. Минаха десетина минути, докато конферансието най-после успя да обяви следващия номер.
Радой седеше като вцепенен. Очите му стояха като заковани в място, където изчезна актрисата.
Жена му притеснена го попита:
- Какво ти е, Радо?!
Едва след секунди до съзнанието му достигна нейният въпрос. Той се отпусна върху облегалката и отпаднало отговори:
- Това беше Зорница… разказвал съм ти за нея…

Тогава, когато късно вечерта Радой се върна в хотела, я видя на улицата, седнала върху своя олющен куфар. Тя имаше такъв отчаян вид, че той неволно забави крачките си.
- Не се ли намери свободна стая?
Тя вдигна към него умореното си лице и безизразно отговори:
- Никъде няма… обиколих целия град…
- И сега тука ли ще седите?!… На улицата!
Девойката снизходително се усмихна.
- А къде да вървя?!… Тук поне минават хора… не е толкова страшно.
Нейната безпомощност накара Радой да вземе твърдото решение да й помогне. Той хвана девойката за ръка, повдигна тежкия куфар и я повлече навътре в хотела. Убита от несполуките си, тя покорно вървеше след него.
Ядосан, Радой направо се нахвърли върху рецепциониста:
- Как можахте да оставите момичето на улицата?! Вие сърце нямате ли?
Но обвинителната реч на Радой не му направи никакво впечатление.
- Сърце имаме, но легла нямаме.
- Не може да няма! Ако се появи някой баровец, веднага ще му намериш и легло, и стая!
Мъжът го изгледа през дебелите си очила и после бавно отвърна:
- Щом си толкова храбър - отстъпи й твоето легло.
Радой не беше готов за такъв обрат на нещата и не знаеше какво да отговори, но очилатият не го остави да разсъждава.
- Така де! Вземи си куфара и бягай на улицата. Нямам нищо против! Или вече не си такъв рицар?! Така е - на чужд гръб всеки се пише герой и кавалер! Ха, сега да те видя?!
Радой едва потисна желанието си да го удари.
- Добре!… Отивам да си взема нещата!… Но да не си посмял да вземеш пари от момичето! Стаята е предплатена за цял месец! Ясно ли ти е?!
Тънките устни на рецепциониста само се свиха и той сухо отрони:
- Паспортът, другарко!
Девойката беше толкова замаяна от бързината на събитието, че не знаеше какво да прави.
Радой леко й стисна лакътя и дружелюбно се усмихна:
- Не се тревожете. Аз ще намеря къде да спя тази нощ. А утре - нов ден, нов късмет. Все ще се намери нещо.
Той изтича нагоре по стъпалата. Когато се върна с куфара в ръка, тя все още оправяше формалностите със записването.
- Утре кога ще Ви намеря?
- Ако може - след обед.
- Добре. Към четири бъдете тука… А сега - лека нощ…
Обаче, тя напразно го чака в четири. Той дойде едва в седем часа. Когато се появи, тя го погледна с искрица надежда в очите.
- Чакахте ли ме дълго?
- Само три часа.
- И сега сте ми сърдита, нали?… Нищо… ще оправим и лошото настроение… Забавих се, защото Ви търсих не хотел, а квартира. Търсих и намерих. Уютна, самостоятелна и евтина! Къщата е някъде в началото на Княжевското шосе. В една странична тиха улица. Хазайката е възрастна жена. Живее сама. Вдовица е. Има вид на добра жена. Е - доволна ли сте?!
- Едва се сдържам, за да не подскоча от радост!
- Значи случих… Радвам се… А успяхте ли да вечеряте?
- Кога?!… Не смеех да мръдна от хотела!…
- Тогава всичко е наред! Отиваме на едно място, където ще хапнем обилно и евтино. Както гледам и двамата не сме много богати!
- Познахте. Всеки ден си броя стотинките.
- В такъв случай - пълен напред!… Както казват капитаните!…
- А квартирата?!
- Преселването уговорих за утре. Тази нощ пак ще спите в моята стая.

На следващата вечер Радой я заведе в новата й квартира. А след две седмици те вече бяха добри приятели. И само една малка дреболия в техните отношения тревожеше Зорница.
Още първата вечер Радой й сподели, че е дошъл по-рано в София, за да се готви за приемен изпит в университета. Обаче тя, суеверна по природа, не посмя да му каже, че кандидатства в Консерваторията. От нея той знаеше, че тя търси някаква работа по фабриките. Тя ясно съзнаваше, че не постъпи честно спрямо този добър и всеотдаен човек, но накрая реши: „Ако ме приемат, веднага ще му кажа”. И с това се успокои.
Сега той я изпращаше по полупразната улица. От време на време минаваха „петиците” и нарушаваха нощния покой.
- Какво ще кажеш, утре да направим заедно една малка екскурзия? Имаш ли нещо против?
- А твоите изпити?
- Един ден няма да промени нищо. И без това от зубрене ме заболя главата. Заслужил съм един ден почивка. Неделя е!
Тя не му отговори веднага. Това го обиди.
- Или ми нямаш доверие?!
- Какво говориш, Радо! Просто си броях стотинките! Дали ще ми стигнат за такава разходка.
Той я прегърна през рамото и поверително прошепна:
- Да ти кажа под секрет: спрях да пуша и осигурих за утре пари и за двамата… Така че от твоите стотинки няма да има нужда…

Отидоха на Панчарево. Радой гребеше доста добре и лодката леко се носеше по водата. Зорница седеше срещу него. Тя дълбоко вдишваше чистия въздух и лицето й сияеше от щастие. Радой се загледа в нея и едва сега видя колко е хубава тя. Това откритие толкова много го порази, че той спря да гребе.
- … казвали ли са ти, че си много красива?!
- … да… казвали са ми…
- Жалко! Пък аз помислих, че пръв те откривам…
- Не се отчайвай!… Имаш напредък… защото през тези няколко дни започнах да мисля, че си сляп…
- Не съм съвсем сляп… Но едва сега те видях такава…
- Каква? - тя закачливо му се усмихна.
- Не се смей. Говоря сериозно. Сякаш си изваяна. Всичко в теб е идеално съразмерно, идеално съчетано…
Тя не му отговори веднага. Само в очите й веселият лъч помръкна.
- … аз приличам на майка си… тя беше такава… както ти казваш… изваяна…
- Ти нищо не казваш за нея… нито за нея, нито за баща си…
- Някой друг път ще ти разкажа… но не сега… това е една тъжна история…
- Извинявай!…
- Няма нищо… Просто днес искам да бъда наистина щастлива… да не мисля за нищо тъжно…
- Зорче!…
- Кажи, Радо.
- Искам да ти кажа нещо… но обещай ми, че няма да се смееш!
- Добре! Щом се налага - обещавам!
- Снощи, като се прибрах в хотела, написах ето това - той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади от него сгънат лист. - Вземи го… прочети…
Тя издърпа листа и очите й бързо тръгнаха по ситните редове. Радой внимателно следеше израза на лицето й. Но то нищо не казваше. Едва когато прочете целия текст, тя погледна към него.
- Много е сантиментално… и тъжно… защо си писал за раздялата?
- Значи не ти харесва?!
- Защо?! Хубаво е. Особено тука: „А за мен ще остане сал споменът, горчив кичур от бели коси”. Хубаво и тъжно… много тъжно… Знаеш ли, от това би могло да стане хубава песен. Нещо като романс - тя опита първата й хрумнала мелодия, но веднага се разсмя. - Не! Тука трябва истински композитор. Звучи ми нещо подобно, но не точно това.
Радой я гледаше с широко отворени очи.
- Та ти си знаела да пееш?!
- Намираш ли?…
- Имаш чудесен глас! Хайде, изпей нещо! Ето така. В ритъма на греблата… Нещо бавно и хубаво…
Тя се замисли, пое въздух и над езерото се понесе стара народна песен. Отначало тихо. Но постепенно гласът й набираше все по-голяма мощност, като вълнуващо разказваше за голямата любов.
Радой онемя. Той спря да гребе и учуденият му поглед не слизаше от нейното лице. Когато тя свърши, той възторжено прошепна:
- Ти имаш страхотен глас… Защо не кандидатстваш в Консерваторията.
Тя нищо не му отговори. Дълго седя загледана във водата. Накрая тихо попита:
- А тези стихове… за кого са?…
- Писах ги за теб… но ако не ти харесват…
- Не, Радо, много ми харесват… и съм ти много благодарна за тях… за това, че си мислил за мен…
Очите й излъчваха такъв копнеж, че Радой не можа да овладее гласа си. Той остави греблата и се наведе към нея.
- … аз… аз много се радвам, че те срещнах… че ние се срещнахме… повярвай ми… много се радвам…
- … и аз също, Радо…
Той бавно протегна ръцете си към нея, но тя изведнъж скочи и се премести на задната седалка.
- Ти си чудесно момче, Радо… Но, за бога, хвани лопатите и греби! Греби, колкото имаш сили! Искам да отидем нагоре! Хей при онези облаци! Чуваш ли ме, Радо!…
И нейната песен се изви във висините. И дума след дума възпяваше отдавна очакваното щастие.

Прибраха се късно. От автогарата тръгнаха пеша. Нямаха сили да се разделят веднага.
Когато стигнаха нейната квартира, Радо отбеляза:
- Много рано ляга хазайката ти. Никъде не свети.
За негово учудване Зорница не му отговори веднага. Но когато се реши, гласът й звучеше глухо и развълнувано.
Хазайката ми днес замина за бани… няма да я има цели три седмици…
Радой я хвана за рамене и тихо попита:
- Няма ли да ме поканиш?…
- Не бива, Радо…
- Защо…
- Страх ме е… а само да знаеш, как ми се иска да дойдеш…
Тогава той я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
След половин час те отпуснато лежаха върху нейното легло.
- Защо не ми каза… че това… за теб… е за първи път…
Тя се повдигна леко и го погледна право в очите.
- Нима това има някакво значение?
- За мен - не… но все пак… за теб…
- Аз те обичам, Радо… останалото не ме интересува…
Вместо отговор Радой я притисна към себе си със силните си ръце. Тя се сгуши върху гърдите му и се почувства безкрайно щастлива.

Хазайката наистина отсъстваше три седмици. И цели двадесет нощи Зорница и Радой прекарваха заедно блаженни часове в леглото.
И двамата усещаха силна обич един към друг. Всичко останало за тях нямаше значение.

Краят дойде неочаквано и за двамата.
Беше на следващата вечер след прибирането на хазайката. Срещнаха се, както по-рано, на улицата.
Радой дойде в потиснато настроение. Толкова потиснато, че не намери в себе си сили да се усмихне на Зорница. Беше се провалил на приемния изпит и сега се чудеше как да й каже, че не е приет в университета.
Угрижена със свои мисли, тя не забеляза лошото му настроение. Защото не знаеше как да му се извини за старата лъжа. Днес научи, че е приета в Консерваторията. И все пак тя първа забеляза неговото неразположение.
- Някакви неприятности ли имаш, Радо?
Радой изръмжа нещо неопределено и смутен се обърна настрани. И в същия момент погледът му се спря върху някакво дрипаво циганче, което протягаше ръка за милостиня.
- Чичко, дай десет стотинки!
Ядосан от несполуката в университета, Радой, без да мисли, ритна циганчето.
- Да вървиш на майната си…!
Ударът беше толкова силен, че момичето отхвръкна и се удари в отсрещната стена. Без да се обръща, Радой продължи пътя си. Но в същия миг го стресна смразяващият вик на Зорница:
- Радой!!!
Тя се спусна към падналото момиче и го притисна до себе си.
Все още ядосан, Радой извика:
- Какво си го зажалила?!… Да се маха този цигански… че ще го…
Но Радой не се доизказа. Отдолу го гледахе две пълни с омраза очи. Толкова много омраза той никога не беше виждал в живота си.
Зорница поуспокои детето, пъхна в ръцете му няколко дребни монети и без да погледне Радой, бързо тръгна напред.
Когато я настигна, тя даже не погледна към него. В пълно мълчание изминаха няколко минути. Пълен с разкаяние, Радой се опита да я заговори:
- Добре де, направих глупост! Сега какво да направя… Но да се караме за едно циганче… не е ли много?… Защо ме гледаш с такава омраза?… Какво чак толкова се е случило?!…
Тя го погледна за миг и отпаднало отговори:
- Ще ти обясня… остави ме да дойда на себе си… моля те … остави ме…
Гласът й беше толкова безнадеждно отпаднал, че той неволно се дръпна встрани и я пусна да върви напред.
Едва на портата тя се спря и тихо каза:
- Сега си иди… трябва ми време, за да се успокоя… утре ще се срещнем и ще ти обясня всичко… - и без да чака неговия отговор, тя изтича към къщата.
На следващия ден той предварително дойде на уговореното място. Не беше спал цялата нощ. Търсеше отговор за нейната враждебна реакция към него. Когато я видя да идва намръщена, сърцето му се сви от предчувствие за голяма беда.
Потърсиха една отдалечена пейка и щом седнаха, тя веднага започна:
- Веднъж ти ме пита за майка ми… и аз ти обещах… да разкажа… за нея… за нейния живот… Тя беше циганка… истинска циганка… родена и отраснала в катун… и заедно с всички се скиташе от град на град… Така срещнала баща ми… харесала го и напуснала катуна… избягала… такива сме циганките - обикнем ли някого, не мислим за нищо друго… Баща ми сигурно също я е обичал… щом се е оженил за нея… Но след години се пропи и я намрази… заради хорските приказки… защото тя беше много хубава… винаги весела, винаги засмяна… ставаше и лягаше с песен… цялата махала кънтеше от нейния глас… тя беше голяма певица… Но всичко това ядосваше баща ми… Защото от пиянството бързо рухваше… А когато се напиваше, я пребиваше от бой… Не, той не само я биеше… той я изтезаваше… беше истински садист… отначало я караше да пее и да танцува сред стаята, а после изведнъж я събаряше само с един ритник на пода… както ти вчера събори момичето… затова така реагирах… защото в момента видях майка си…
Тя изведнъж млъкна и горчиво захълца. Стъписан от нейния разказ, Радой седеше като парализиран. Но тя бързо се съвзе. Изтри сълзите и продължи:
- Щом я видеше просната на пода, се нахвърляше върху нея като звяр. Биеше я до прималяване… и така почти всеки ден… Къщата ни беше само от една стая и аз винаги бях ням свидетел на неговите изстъпления… Когато поотраснах, аз предложих на майка си да го убием заедно. Но тя ме спря на половин дума… горката… все още го обичаше, както по времето, когато бе решила да напусне волния живот… Наскоро след този наш разговор тя почина от побой… Още същия ден, след погребението, баща ми отново се напи… този път беше решил да бие мене. Но аз не му се дадох. Колкото и да бях слаба, дигнах стола и го ударих по главата. Той веднага се строполи на пода. Дори не го погледнах. Беше ми все едно дали е жив или не. Прескочих тялото му и избягах от къщи… Няколко дни просих по улиците… спах по пейките… докато не ме прибраха в общежитие за сираци… Там видях добри хора… такива, каквато беше и майка ми.
Потресен, Радой се опита да я хване за ръка, но тя веднага я издърпа. И за по-сигурно се премести по-далеч от него.
- Но едва когато срещнах теб, окончателно повярвах в голямата човешка добрина… повярвах, че най-после съм срещнала най-добрия човек на света… Боже мой! Колко съм била наивна! Та ти си бил същият звяр като баща ми!… Добре че го разбрах още сега… а не когато започнеш да риташ и мен… - тя скочи от пейката и изтича по алеята.
Радой не посмя да тръгне след нея. Някаква сила беше сковала краката му и той не беше в състояние да се помръдне.
Повече не я видя. Тя беше напуснала квартирата си и той напразно я търсеше месеци наред.

Оттогава изминаха петнадесет години.
Радой отдавна беше женен, но едва напоследък той и жена му се убедиха, че никога няма да могат да имат деца. И затова вчера дойдоха в София, за да потърсят дъщеричка от Дома на майката и детето.
И сега изведнъж тази среща.
Докато вървяха към хотела, той не каза нито дума. Цялото му съзнание беше заето със спомените от миналото. И може би затова не забеляза, че само на няколко метра зад тях, вървеше някаква жена, загърната с широк шал. Едва когато влязоха в хотела, тя си отиде.
За пръв път двустайният, луксозен апартамент се видя на Зорница Апостолова безнадеждно празен. Но когато съзря върху спалнята спящата си дъщеря, сърцето й се обля с нежност. Зорница седна до нея и нежно я погали по русата коса.
- Спиш ли, Радост? … Пък аз тази вечер видях баща ти… и се простих с него… вече завинаги…
Тя се хвърли по очи върху леглото и горчиво зарида…