Григоре Марашану

превод: Михаела Дешлиу

Стоях на две крачки от брадатия инвалид.
На риболов -
там, където никога не знаеш
кой е дивечът и кой е ловецът.

Стоях и чаках да хвана весела чига,
когато невидим глас ми извика:
“Хей,
приятелят ти е падналият мелничар от дигата,
когато със събрания улов от цялото лято,
към града е бързал.
Намерили го буксирите,
с кормилото във гръдта -
като флаг, забоден над завоюван редут.”
И още ми каза:
“Знаеш ли,
фермерът, висок като топола,
връщайки се от бал с трактора си,
са го намерили наполовина под гъсениците.
Все едно голям вълк го е дърпал с лапите си…”

Учуден се обърнах към брадатия инвалид,
този, който също като мен
чакаше да хване веселата чига -
да му се скарам ли,
за да не дрънка повече трагични спомени,
тъкмо сега, когато, чакайки да се появи
вещо от водата,
съм излязъл извън времето си?
Не, може би много години са минали,
защото на мястото на съседа ми,
брадатият инвалид,
сега ми ръкомахаше една тъмнокоса,
излъскана могила от кости.
И продължих
да си гледам работата -
сложих повече въдици и примамки,
с досада очаквайки чигата весела,
когато ироничният глас от забравата
ми извика отново:
“Нали приятелят ти е сладкодумния, весел човек,
пощальонът с насечената на бариерата глава,
когато е тичал с пълната чанта писма
за островитяните!
Без глава тича неговата сянка сега
из селата, които растат под знака на реката!”

Седя, потънал в размишления
на издигнатия, прав като сабя, бряг
и си мисля, че всичко е станало другояче.
Кръстовете над моите приятели
са доказателство за бърборещите видения
на дигата, зад мен.
Островът се върти като ръчно колело,
като фантастичен часовник,
измервайки времето…
А аз търпящ и почти хипнотичен,
още чакам да хвана весела чига…