МЕЖДУ ДВА ФОКУСА

Анна Димитрова

МЕЖДУ ДВА ФОКУСА

Опитвам се да бъда
като оптическа леща.
Когато съм Събирателна -
да събирам лъчите
от благоденствието на дните.
Да ги увеличавам -
действителни и уголемени
в безкрайността да ги отразявам.
Когато бъда Разсейваща леща,
пак да събирам лъчите,
но преминали ураганно
през процепите на дните.
Да ги разсейвам-
умалени и недействителни,
докато нищо от тях не остане…

Затова често заставам на прицел
между двете фокусни разстояния.


ВЪЗДУШНИ СТЕНИ

Около нас градим
въздушни стени -
бавно,
          без душа
                  и в мрак.
Суетата омесваме
здраво
          със заблуда
                       и страх.
Изпичаме я в огъня на омразата.
В очите боде прах.
Живеем в клетка
от незрими стени -
между тях самотата се блъска.
И не чуваме,
че навън чурулика врабче!


РАВНОВЕСИЕ

Вечер с уморения ден на гърба
съзерцавам небето.
Търся отговора за вечността
в кръговрата
               на необятното обкръжение.
Опитвам се да сверя часовника
в тиктакащата ми душа
с точността
               на природното равновесие.


ДЪЖДОВНО ОКО

Когато вали,
капки небесна вода
се изплъзват
от мрежата на дъжда,
заплитат се
в косите на вятъра
и се сгушват
в прегръдката на Земята.
Раждат се дъждовни очи.
Когато отворят клепачи -
дъгата в тях се разлива,
Слънцето по небесния мост слиза.
Очите на дъжда -
живия свят отразяват.
Тогава Земята потръпва.
През зениците неспокойно се взира.
Търси знаците кодирани в небето,
търси нишката с тях да се свърже.


ВИК

             по картина на Е. Мунк

Уста отворена.
Кръг.
Спирала.
Сякаш изригва вулкан.
Болката -застинала лава.

Наоколо
живи картини -
копия на оригинала.


БЪЛГАРИЯ

Как бих живяла
далече без теб,
моя България,
като знам,
че жалният писък на гайдата
ще дълбае рани в сърцето ми,
тъпани ще будят съня ми,
нестинарки с обгорени пети,
безмълвни ще ме преследват?
Как ще намеря покой,
като всяка нощ ще се давя
в сините очи на Рила
и ще виждам пъпната си връв
да виси, като бяла бесилка,
окачена на най-самотния връх в Пирин?
Ще се чудя
къде да се дяна от срам,
когато остриетата
в погледа на дедите ми
се забиват тревожно в мен?
Как бих вървяла напред,
като знам,
че магията на Родопа
ще ме дърпа непрестанно назад,
вързала душата ми
с медните звуци на чана
и ще чувам
тихия стон на народа си..?
Не, не мога без теб, България!


ТИШИНА

И в светлина и в тъмнина те търся.
Преследвам те ту чезнеща,
ту дишаща предизвикателно край мен.
Дочувам как вибрират
началото и краят на света,
където сблъскват се
и страх, и гняв,
и страст, и смях,
и ехото през вековете
което продължава да ехти…
В прегръдката ти се смалявам,
от кръг в точица се свивам,
почти изчезвам,
в смирение притихвам,
и бавно, бавно се откривам.


НАВИКЪТ

Много навици промених,
но един ми остана -
всеки ден да отварям
пощенската кутия.
А там, като ято
настръхнали врани,
излитат листовки и бюлетини.
А навикът все още живее …
Може би някой ден
ще получа отново
онова бяло писмо,
като лястовицата бяла,
написано на ръка,
на луната под взора,
което не е подскачало
с мишка върху клавишите,
не е облъчено от екрана
и е скрито от погледите
на маршируващите имейли
и влизащите в дома ни фейсбуци.
Може би….И по навик
отварям пощенската кутия.