Осман Мустафов

ЖИТЕЙСКО І

Не го гледайте, че сега е мършава кранта.
Той беше от класа - расов жребец за разплод.
Опраши кобилката. Тя стана великата Мамма.
И после не беше потребен. Вече тя беше на ход.

Последва шут от копита по задните части.
Светкавици, мълнии, звезди посред ден.
От бистри извори пиеше - това му беше порокът.
А кобилката бързо намери тузар-бизнесмен.

Сега сам си говори, вторачен във точка.
Засяда във гърлото горчивия плод.
После, мята сопа по някакви вятърни мелници.
Прероден, нов Дон Кихот.

ЖИТЕЙСКО ІІ

Когато бохемите поделяха Света - не отидох.
После живях по правилата на Живота.
Закъснях да съм елитен, сред висш пилотаж.
Утехата бе - най-стръмният път към Голгота.
Да се смея - не ми бе разрешено. Дразнех.
Всяка стъпка - с вълчи очи следеше палача.
Знаех си мястото. Чинно, във моя си ъгъл.
Пазех лошия мир и ми бе забранено да плача.
Как мечтах - пълноводна река в златната есен.
От тихо небе да ме топлят мъдри звезди.
От огнището огънят благо да свети.
Любовта - уморена от грижи до мен кротко да спи.
Навън е есен. В лозницата жужат пчелите.
Кехлибарено грозде свети с едри зърна.
Опитах. Напразно…нектарът им вече изпит е.
И от локва се смее отразената, стара луна.
Пътят се гърчи. Увисва към бездна дълбока.
                   Блудник ли бях,
та като блудник ограбен и бос се завръщам?
Посреща ме зимата…бяла, в косите на мама
     и Душата ми с топъл поглед загръща.