ПОДВИГ

Михаил Милчев

ПОДВИГ

Животът ми мина - отмина
с едничка, едничка жена…
По-лесно е само двамина,
по-скромно е в клетка една…
И мислиш, че нещо се жаля,
скърбя за умрялата страст?
Животът преваля, преваля,
отвява и плътската власт…
Но май че остава, остава
добрата една свобода
да бъда без евтина слава,
съвсем редови да съм, да.
И все пак е някак си странно -
защо моя подвиг видях
описан и точно попаднал
в раздел за забава и смях…


НЕЕВКЛИДОВА ГЕОМЕТРИЯ

Така предопределено е навярно,
но вечер лягаме си перпендикулярно,
защото ъглова е спалнята ни вече
и тъй отваря място, дето да се клечи
едно разглезено и лигаво човече,
в което някак обичта ни се е вляла -
изцяло моята, а твоята пък - цяла,
в което секслюбовните ни паралели
антигеометрически изглежда са се слели.
Така фатално, радостно коварно
спим и се будим перпендикулярно.


БИТКА

Цяла нощ се плясках по лицето
и преследвах някакъв комар.
Заранта просветна ми и ето -
зърнах го какъв е този звяр!
Ловък е, не мога да го хвана…
Победи, измъкна се, успя…
Дадох му се - нека се нахрани,
за да мога малко да поспя…


НЕ ДОГЛЕДАХМЕ

Гейове са в НАСА на заплата!
Този факт е очеваден:
първата ни стъпка на Луната
е направена на заден!


1 МАЙ

Прозорците прибърсвам с вестник.
Съседът вече бучи бамя.
И кой развява знамената?


ДОМ

Юфка под счупената керемида,
огризки под невидимите червейчета,
заместили са паяжините пердетата,
не вдигай шум - пази се от мазилката!

А нищетата сяда да вечеря…


СЛЕДИ

Във мозъчето някакво невронче
съм го натъртил, мъничко посмачкал
и някакъв си атом е изместен -
от Бога само нещо различимо,
там моето местенце да си бъде
в подвижните космически грамади…
Уви, жестоко старостта е гладка -
под сбръчканата суховата кожа
както по диня с хлъзгава корица
водата на кончета се източва,
и както се зеленото излъсква,
така по нерва нищо не остава.
Такава - безподобна е материя,
втвърдена пред изстиващата старост.
И само наноси от времето ни мръсно
затлачват блатно мозъчните гънки.
Орачът изморен е да дълбае…
На синора на спомените бледни
така, за малко, тихо ще приседне
и ще заспи до другата реколта
от семенца на другото присъствие.


НА ЖЕНИЧКА

Татково мило момиче,
таткова нежна душа,
точно какво е обичане
Бог даде сам да реша.
Земно или пък космично -
питам какво е, какво,
или напълно различно -
с цялото ми същество…
За теб аз обаче не меря
толкова сложни неща…
По ми е лесно и верно
с простите думи в уста:
- Мое обично момиче,
моя душица добра,
колко и как те обичам
нали все пак го разбра?


ИЗРОВЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Видя ли ги? Те тръгват да събарят,
да разрушават, дъното да стигат
и да намразват, с храчки да оплюват,
до кръв да удрят и до смърт човешка…
А те съвсем са като мене:
на масата им хлябът е от вчера
и ризите им са такива смешни,
обувките далеч не помнят вакса…
По улиците същите боклуци
и същи са витрините - немити,
като екземни лакти в люспестата кожа
стените са дрипясали и тъмни.
И жълти са листата под краката
хрущят - махорка стара са, горчива.
От ноздрите ни тънки на кобили
душата ни и ракът ни излитат.
А аз до пенсията търся заем.
Ръкавът на жилетката е скъсан
и мушама оглеждам за палтото -
до пролетта да може да изкара!
А злобата къде ми е, къде е?
Защо побягвам хора като видя
и пак се връщам на синджир изтеглен
от волята си - да не бъда смешен
пред себе си, да мога да се гледам,
когато сутрин с четката се мацна
и ножчето по космите се плъзва,
за да изреже плашещото сиво…
А злобата къде ми е, къде е?
Защо не мога просто да извикам
и дробовете свои да прочистя,
за да изпсувам или да заплюя…
Не виждам, Боже, някого да искам
да бъде смачкан, гол да е съблечен,
тълпата да го къса, да го ръфа
и аз ръка да вдигна да ударя.
И покрай мен така като погледна
и почна да изреждам подлеците,
поспирам се и мисля - не греша ли,
така ли е и аз къде се цепя?
И пак не мога пръстите в пестници
да ги излея, сила да натрупат…
И пак побягвам, хора като видя,
да ме не питат, да ме не загледат.
Ако попитат мразя ли врага си,
как да им кажа, че не го усещам…
Ако попитат с тях ли ще отида,
как да им кажа, че гора мечтая…
А трите дена грипави си тръгват
и чувствам, силите ми че привършват
със вирусите само да общувам
сред филмите от щатските архиви…
И пак ще тръгна хората да видя.
Като ги видя - пак ще се отвърна.
Ще се тревожа, че не идва злоба…
И обич няма, че е просто равно!
И ще си мисля: Божичко, така ли
ще изживея дните си броени?
Така в средата - без да се нацапам
и без да се издигна до светия…
И ще се питам: Божичко, тъгата,
тя ли ме прави равен и изсивен…
А ако ти застанеше до мене
дали по мъжки щях да се изплача…