Андрея Илиев

Тоя с остриганата глава се настани в купето на гара Бургас, дядото на Карнобат, а мургавият – естествено, от Сливен.
Старецът веднага заспа и само яростната гълчава в съседното купе, от която най-често се отделяха ясно “демокрация”, “гласност” и “плурализъм”, го караше от време на време да отваря стреснато очи.
Тоя с дипломатическото куфарче и вратовръзката влезе при тях малко преди Твърдица. Отвори вратата и набърчи нос – дядото бе събул гумениците си и миризмата откъм краката му в никакъв случай не би могла да бъде определена като тънка. Мургавият от ъгъла си миришеше на пушек, ракия и лук по рождение. Мъжът заби нос във вратовръзката си, понечи да се върне, но усети със задните части и гърба си студа в коридора, изкриви врата си, захапа последна глътка чист въздух и прекрачи в купето с физиономия на обречен.
Остриганият го гледаше, без да мига. Старецът се сепна от затварянето на вратата, прибра краката си и се заозърта – съклетът вече го бе хванал.
- Накъде? – дружелюбно се завъртя към оня с вратовръзката, но той мигновено хлопна клепачите си и въпросът висна над остригания.
- За София – примига той за първи път.
- И аз съм за там.
- Че тогава какво се тревожиш?
- Абе, знаеш ли, току съм я изпуснал…
- София е последна гара.
- Не ме учи ти мене – сопна се старецът. – Бай ти Аврам колкото последни гари е изтървал…
Влакът тръгна с такъв ряз, че сливенският гражданин тракна със сила челюстите си и се събуди.
- Накъде? – строго го запита бай Аврам.
- За София.
- Ха! Значи всички сме за едно място – и хвърли изпитателен поглед към мъжа с вратовръзката.
Той упорито стискаше очи.
- Колко деца имаш, бре? – продължи разпита старецът.
- Нямам деца.
Бай Аврам цъкна недоверчиво и се спусна като граблива птица към другата си жертва.
- Ами ти що си остриган? Да не си въшкав?
Оня за втори път премига:
- В затвора стрижат.
Ченето на стареца висна. Мургавият го загледа с явно уважение.
Бай Аврам се отмести десетина сантиметра назад.
- Пуснаха ли те? – запита, но цялото му същество говореше друго: „Избягал си!”
- Пуснаха ме – побърза другият, но май сам не вярваше на това. – Амнистия.
Старецът изхъмка. След миг се оживи:
- Краде ли?
- Не съм.
- Абе всичките така приказвате, ама… Що тогава?
- Казах едно стихотворение.
- И в затвора? – не повярва бай Аврам и изненадващо се обърна към отворилия очи другар с вратовръзката: – Може ли?
Той така красноречиво погледна към краката му, че дядото изненадващо чевръсто за възрастта си ги вкара в гумениците. Мъжът изпробва предпазливо въздуха с нос, одобри го и попита направо с глас, който не търпи възражения:
- Има ли замесени началници в стихотворението?
Затворника подсмъркна и кимна.
- Партийни и държавни ръководители?
- Има.
- Значи, по член 273?
- По член 273.
Другите двама гледаха объркани.
- Блазе ти – рече със завист мъжът с вратовръзката.
- Що, бре? – още повече се омота бай Аврам.
- Ти на колко години бе на девети септември?
- Къмто двайсет.
- Е, значи помниш. Тия, дето бяха в затвора до девети септември, какви станаха после?
Старецът се почеса по главата затруднен, но горе-долу улучи:
- Началници.
- Активни борци – доуточни тоя с вратовръзката. – Ето, сега този е такъв.
- Активен борец? – недоверчиво изгледа всички подред дядото. – Тоя?
- Лежал е по член 273 – снизходително обясни другият. – Критикувал е Тодор Живков и командно-административната система.
- Стихотворението ти ли го писа, бре? – удиви се бай Аврам. – Я го кажи.
Затворника май се уплаши, защото пак мигна и категорично отказа.
- Кой те предаде? – попита мъжът с вратовръзката.
- Жената – шумно преглътна предаденият.
- Ай, ай – плесна с ръце мургавият.
- И любовника й – допълни след кратко колебание Затворника.
- Ай, ай…
- Уж бяхме приятели, а той ми точел ножа зад гърба – набра смелост активният борец в перспектива. – И докато точел ножа, спял и с жената… Наговорили се – идва една вечер на гости, пихме по две ракии, а той напира да му кажа виц. На мен ми се пие още ракия, пеят ми се сръбски песни, пък жената: „Кажи му, бе.” Аз натискам за Лепа Брена, те за виц – много хубаво съм ги разправял… Тогава оня каза един, аз му уйдисах и на… Сутринта той право в МВР-то… Следствие, съд…
Затворника изкриви лице сякаш го заболя зъб.
- На съда дойде и жената. Извади едно листче и зачете: „Другари съдии, не мога да споделям семейно ложе с дисидент и клеветник, който се гаври с национални и интернационални герои. Моля, разведете ни веднага.”
- И? – попита оня от ъгъла.
- Осъдиха ме… А пък мислех – подсмъркна Затворника. – Мислех като стана сутринта, да се обадя поне на домоуправителя… – Внезапно се увълчи и процеди: – Изпревари ме кучето…
- Добре, че не си отишъл – поклати глава мургавият.
- Кой знае… – скептично сви джуки Затворника.
Ония оттатък пак се разбунтуваха и някой извика „Избори трябва, избори!”
- Тояга трябва, тояга… – измърмори с почервенял врат тоя с вратовръзката. Бай Аврам се размърда, извърна се към него и възбуден от някакви свои мисли, попита:
- Значи, началник, а? Как го виждаш тоя начело на завод?
- Виждам го и още как – мрачно отговори оня. – Стига да има стабилен заместник като мен до себе си…
- Ти заместник-директор ли си? – зяпна сливенският феномен. – На какво?
- Говори ми на вие – сряза го замът. – На цех за туршии.
- Я, па тоя – ухили се бай Аврам.
- Другарят Салабашев – поправи го и него почти директорът.
- Значи – може? – цъкна с език старецът. – Че то и този може тогава?
- Янко се казвам – бързо се представи мургавият. – Може и другарят Янко…
- Млък, бе! – ревна бай Аврам. Показалецът му щръкна до гръкляна на Янко като нож. – Ще те задругаросвам аз… Може ли?
- Ако е активен… – вдигна рамене Салабашев. – И аз съм край него.
- Активен съм – изхърка изпод пръстта на стареца мургавият.
Ръката на дядото падна в скута му като отсечена.
- И аз съм лежал в затвора – тържествено обяви Янко. – Страдал съм за преустройството.
- Крал си! – изписка старецът. – Крал си! Знам ви аз! Ооо, колко добре ви знам…
- Вятър – изсумтя Янко. – Обидих съда.
- Съда ли? – изненада се бай Аврам, но бързо се съвзе: – А там защо отиде?
- Заради любовника на жената.
- И ти ли си теглил? – умили се Затворника.
- И аз, братко – изпъшка Янко. – Аз съм каруцар, имам кон и каруца и върша чат-пат някоя услуга на другарите.
И кой знае защо склони глава пред Сaлабашев.
- А в неделите през зимата сложа самар на кончето и из Балкана за дърва. Ама една неделя току излязох от града и гледам, че добичето куца. Пообрах малко съчки от храсталаците край пътя и обратно.
- Крал си, твойта кожа – измърмори бай Аврам.
- Имам къща с две стаи, разделени с коридорче. Там, в него, държах дървата, за да е по-лесно на жената. Да не излиза уж да мръзне. Още докато влязох и видях едни обувки. Викам си: „Гости са дошли, ама нека първо прибера дръвцата.” Разтоварих съчките, измих се, облякох си чиста риза и влизам в гостната… Ай, ай…
- Е? – нетърпеливо го подкани Затворника.
- Тя на калъп с един в леглото… И толкова се унесли, че не ме усещат. Гледах, гледах, па се покашлях… Като скочи един ми ти мечкадарин с рунтави гърди и юмруци като бирени каси. „Върна ли се, бре?” – вика. „Върнах се.” Че като се разлюти! „Що се върна по-рано, бе?”
- Брее! – плесна се по колената старецът.
В другото купе пак завикаха за плурализъм.
- Върви към мен, мамка му, а аз на заден… Ама теснотия, опрях в коридора до дървата. А оня иде – голям като мечкадарин ти казвам… Докопах нещо по дървата и замахнах да се предпазя… Падна, като кютюк рухна. Гледам – в ръката ми секирката. Брее!…
- Уби ли го? – с пресъхнали устни попита Затворника.
- Убил го е ами – уверено каза бай Аврам. – Щом е лежал в затвора.
- Помислих, че съм го убил и – право в милицията. „Така и така – викам на дежурния, – убих човек. Предавам се.” Той ме гледа и се хили: „Абе туй не е толкова лесна работа. Хайде у вас.” У нас обаче нищо.
- Как нищо? – зяпна купето.
- Нищо… Ама милиционерите тарикати – веднага се сетиха за болницата. И ги намерихме – той лежи в леглото превързан, а жената седи в краката му и вие на умряло.
- Мамицата им! – изплака Затворника.
- И съди ме оня за средна телесна повреда…
- Хайде, бре! – зяпна старецът.
- Щом има хора – вдигна рамене Салабашев
- Съдията вика: „Удари ли го? Той имаше ли някакво оръжие в ръцете си? Нямаше?… Значи си превишил правата на неизбежната отбрана!” Ядосах се и го питам: „Значи, виновен съм, а?” Той ми се подсмихва: „Виновен си.” И тогава…
- Тогава? – подкани го Затворника. – Пак със секирката ли?
- Тогава рекох: „Да ви таковам и правото!” А съдията веднага почерня: „Осем месеца за обида на съда!” За другото ме оправдаха, но тия осем месеца ги лежах…
В тоя момент вратата на купето се отвори и вътре надникна младо милиционерче.
- Чужди багажи?
- Няма – тежко отговори Салабашев. После скочи като жилнат и с глас, обърнат на сто и осемдесет градуса, попита любезно: – Другарю старшина, може ли една консултацийка?
И без да дочака отговор, приближи глава до неговата и с треперещ, приглушен глас попита:
- Вярно ли е, че тези, които получаваха съветски вестници и списания преди историческите пленуми на ЦК се водеха на отчет при вас?
Покрай многото класификации на милиционерите, има и такава: възпитани и невъзпитани. Този явно бе от първите, защото се възмути искрено:
- Как смеете, гражданино!…
Салабашев тежко седна на мястото си и повтори с почти същите подробности и нюанси благословията на Янко към правото и правдата, щастието и съдбата.
- Не ми върви, майка му стара – изпъшка след това. – Бях абонирал детето за „Весьолие картинки”. Ето, това бе шанс поне то да влезе в списъците на борците…
- Какво не ти… – започна бай Аврам, но бързо се поправи: – Какво не ви върви?
Салабашев го погледна мрачно:
- Ти какво прави на 9 септември?
Старецът се оживи:
- Косих сено, минах по овошките…
- Косил, минал… ама там, където трябва, не си минал. Изтървал си… аз се сърдех на баща си:как не успя да усетиш кога ще е девети, бе!… Имах се за много умен… А виж, изтървах го и аз…
- И какво щеше да правиш, ако знаеше? – учуди се Янко.
- Какво ли – въздъхна заместник-директорът на туршиения цех с премрежен от мечтания поглед. – Какво ли… Един голям плакат… Че да изляза на площада, че да ревна долу това, долу онова, долу тоя, долу оня… Да събера народ, че да му дръпна една реч… И милицията да дойде… Нека дойде, нека… Ама на… Проспах десети ноември, проспах го… Сега слугувай пак на такива като тия двамата…
Той посочи Затворника и Янко и млъкна разстроен.
Мълчаха до София.
Оттатък, в другото купе, продължаваха да говорят за гласност, демокрация и плурализъм…