Йордан Нанчев

Въпреки красноречивото мълчание преди време на прононсираната критика за книгите на Маргарит Жеков или по-точно е да се каже поощрен от това мълчание, нито за миг не съм се колебал в желанието си поне да анонсирам появата на неговите книги. Въпреки, че от близо десет години не сме се срещали и нямам преки впечатления за живота и творчеството му, откакто вече не живее в Хасково, споменът от миналото и съпричастието към някогашния прочит на “Разговор със собственото сърце”, “Небесно битие” и “Биографични метафори”, както и поводът, който ми даде най-новата му книга „Естества”, се оказаха достатъчни, за написването/дописването на следващите редове. В тях ми се ще да се завърна отново към онова, което вече съм писал за книгите на Жеков и да се опитам да го съпоставя със сегашния прочит на поредната му книга. Прочит, отдалечен както във времето, така и в пространството. А и от емоцията на непосредственото общуване с техния автор. Но лесно ли е човек да забрави, да загърби част от себе си!..
По-лесно се оказва да оставя сега настрана само дебютната стихосбирка на този поет „Сричане на красотата”, за която и в миналото не съм писал.
“Тъй много казано и с тъй малко думи - где го у другите наши прославени бърборковци на словото?” - сетил съм се за тези редове от предговора на Пенчо Славейков към Яворовите “Стихотворения”/1904/, докато съм препрочитал преди време втората сбирка на Маргарит Жеков “Разговор със собственото сърце”.
И не само тях ми се е искало да повторя след това, а още много от разсъжденията на “първожреца” - за мисията на поета, за участта му, за евтината слава… Но нали тогава бях се заел да “рецензирам” една конкретна книга, спестил съм си ревниво повторението и съм го запазил само за себе си.
А съм започнал с това, че стиховете на Маргарит Жеков наистина не са обичайна храна за поетичната ни публика напоследък. Друг е въпросът, че сама по себе си и тази публика в голямата си част беше и си остава продукт нетолкова на истинската поезия, отсъствала така дълго и пак така отсъстваща у нас с малки изключения, колкото на нейните сурогати, съзнателно поощрявани от режима. И никак няма да е чудно тогава, че и днес сбирка като “Разговор със собственото сърце” сигурно ще си остане просто само разговор със собственото сърце и то за малцина.
Но това е съвсем естествено. Защото истинската поезия никога не е била конюнктура. Пък и какво повече му трябва на поета - микрофон, блеснала сцена или площадно множество, което да го акламира? Не, те са за онези, които само минават за поети - тук и сега.
А творчеството не е слава днес. То е жажда за слава, за безсмъртие, за красота - неутолима, изначална жажда, която само закалява духа, за да го направи вечен. Тук и сега, на земята, поетът е даже по-несъвършен от нас - обикновените смъртни. Сред тълпата наоколо той крачи тихо “с наведена глава, /обзет от срам/ за своето несъвършенство”/”Случайност”/. Той се пита: “Какво постигна с всичките си книги?”/”Посвещение на поета”/. Или: “Жадувал толкова неща, / какво те утолява духом?”. И смирено си отговаря: “Една-две капчици роса по клоните/ на някоя ела крайпътна,/ които си съзрял по изгрев слънце”.
Колко просто е всичко в този озарен от Божието присъствие „разговор със собственото сърце”! И толкова многозначно в същото време - като детството, онова “купче окъсели дрешки”, като кокичето, което е “детското зъбче на пролетта”, като “песента на славея в гората”, като вечерта, в която “градът е житница от светещи прозорци”, като небесната ласка - “сянка на литнала птица”…
Във всичко това неизменно е вплетена и мисълта за края, за тленността, предопределена от раждането/”История”/; мисълта за самотата - “само любовта към Бога/ винаги е споделена”/”Споделеност”/, но тогава това не е просто самота, а “САМО ТАзи красота”/”Човешки желания”/; визията за безкрая на вечността, тази “звездна череша” от едноименното стихотворение, която бавно узрява, “но щом узрее тя, тогава/ ще лумне, ще изчезне мракът./ И пламъкът ще възкресява/ онези, които са го чакали”…
Ето това е участта на поетите. Техният път през света е всъщност “безпътица”. Ала безпътица светла, възторжена, огряна от всевечния блясък на сътворението.
Божествената светлина е в тяхното слово, което мъчително покълва от страданието и мрака на земното си битие. Поетите в крайна сметка са “стърнището” на Божията нива, от което се ражда всичко - милост, обич, красота. Но да си представим само какво всъщност е стърнището - пустота, обреченост, болка за пожънатото…
Бих могъл да изреждам още, но нима може да се преразказва един толкова съкровен “разговор със собственото сърце”. Той може да бъде “преведен” само с езика на поезията, на духовността и на словесното съвършенство. Той може единствено да се съпреживее.
Питам се тогава какъв ще е смисълът от подобни “рецензии”, но ме успокоява това, че все пак би било твърде самонадеяно за когото и да било да се опитва да вмести богатството на поезия като тази на Маргарит Жеков само в собствените си критически рамки и подходи. Пък и той, вярвам, има още толкова много да ни казва.
От една страна висотата и силата на неговия лирически строй, деликатността на стиха и пречистващата ласка на словото му едва ли е нужно да бъдат тълкувани, дообяснени…
Те могат само да ни осеняват като внезапно просветление, да ни смиряват, да ни благославят. Но от друга страна, може би точно днес, когато непрестанно ни обтича изливащата се отвред “парцуца” от книги, вестници и списания със съмнителен морал, съвсем не е излишно човек да се опита да спре вниманието на разумния читател върху респектиращо скромните сбирки на този нетолкова известен за мнозина поет.
При това те едва ли “масово” ще бъдат разпространени. И затова не ми остава нищо друго освен да сърадвам всеки ближен, посегнал с отворено сърце към светлите изповеди на Маргарит Жеков.
След “Сричане на красотата”/1990/ и “Разговор със собственото сърце”/1992/ „Небесно битие”/1993/ стана поредното стъпало на поета към онзи възвишен живот, в който да се пише вече би било наистина “престъпление суетно”, ако ми е позволено да взаимствам тази метафора от стихотворението “Съвършенство”.
Достатъчно е, мисля, да вникнем дори и само в заглавията на първите му три сбирки, за да съзрем нежната градация, смирения порив към вечната красота, към истинската поезия, към висшата духовност. Стига ти да прочетеш дори само уводното стихотворение от „Небесно битие”- “Към героя на нашето време”, за да се “чуе” неповторимият глас на голямата поезия, на Словото. И съвсем не само защото то е “посветено на онези, които не измениха на съвестта си и бяха тайно убити в трагични за България времена”. При това не е писано напоследък, а още през 1988 година.
Следват “Хор на оцелелите”, “Вяра”…Наистина, удивителна е лекотата, с която тогава все още младият на години автор разчупва “живия хляб” на вдъхновението си във всеки от своите стихове. Така се ражда и едноименната творба, в която като че ли той самият си е поставил за цел да надникне в изворите на словесното изкуство, да се огледа в тях.
Покорени от необичайните стихотворни откровения не е трудно да си повярваме след това, че все пак „няма по-знатни от поетите, изоставени на произвола на светлината”…
Но тази “знатност” е и Голгота. Защото “дори в небесния Ерусалим да влезеш ще сбираш ти трохи, останали върху трапезата. Ще виждаш белезите на Исусовите рани, когато той ръце протяга - с хляб да те нахрани”.
Въпреки, че “само безпътица” е неговата слава, поетът е “помилван” от Бога именно така - поезия да пише/”Разпятието на поета/. А какво друго е поезията, ако не едно “неземно” битие наистина! Защото кой друг, ако не поетът би спрял очи на “един листец от черешов цвят”, оплетен в паяжина/”Фаустовска борба”/, на врабчетата, зъзнещи под бръшляна/”Зимна къща”/, на капчицата роса/”Жадувал толкова неща”…/… Кой би нарекъл лястовиците “лунички на лятното небе”/”Юли”/?..
Все в този дух може да се отличат почти всичките стихотворения в „Небесно битие”. Но как да кажеш нещо повече за тях от това, което са те самите! Дори само изреждането на заглавията е вълнуващо. Защото сигурно няма по-голямо щастие тук, на земята, от общуването, от докосването до красотата. Ще спомена само няколко все пак - “Разгадаване на твореца”, “Библия”, “Разговор за Пътя”, “Витлеемска гостилница - ХХ век”, “Звездна череша”, “Милост”, “Стълб от сол”. Последното, струва ми се, има ключов характер.
И понеже вече споменах тази дума - „щастие”, ще завърша със следния стих от едноименното стихотворение: “Истински живях, когато чаках свиждане със сълзата, от която в мен покълва стих. Друго щастие не съхраних. Само тази сълза в окото, през която да виждам живота”.
Благодарен съм и аз на тази сълза, която ме приближи до словесните истини, вдъхновили “Небесно битие”.
Само няколко години по-късно, след поетичните книги на Константин Павлов, Калина Ковачева, Димчо Дебелянов, Николай Кънчев и Радой Ралин, в престижната издателска библиотека “Българска сбирка” на в.”Литературен форум” се появи и четвъртата стихосбирката на Маргарит Жеков “Биографични метафори”/1997/. Това съвсем не беше случайно, защото този безспорно талантлив поет заслужено намери своето място в кръга от имена, съставящи представителния облик на тогавашния най-авторитетен наш литературен седмичник. А малко по-късно беше привлечен и като редактор в него. При това този негов ръкопис, анонсиран преди време, струва ми се, по-сполучливо, като “Биографична метафора”, беше спечелил и годишния конкурс на Сдружението на българските писатели.
Колкото и на пръв поглед тия факти да изглеждат формални, те, заедно с неповторимата духовност, която излъчват стихотворните фрагменти на Маргарит Жеков, естествено продължиха да привличат вниманието към този автор. И някак съвсем неусетно да го нареждат сред водещите имена на почти отсъстващата днес българска поезия. Впрочем, за това, както се видя от вече казаното, достатъчно добре свидетелствуват и предишните му книги. „Биографични метафори” също го потвърждава.
И в нея поетичното слово на Маргарит Жеков е светло и човечно, осеняващо. То, както пише апостол Павел, сякаш е изречено “не с думи научени от човешка мъдрост, но с думи, научени от духа”/I Коринтяни 2,13/. И цялото е като “Копнеж по небесната светлина”:

“Възпяваме я възторжено,
но щом се доближим до нея,
ще трябва да захвърлим хартиените стихове,
защото те ще изгорят по пътя
Възпяваме я възторжено,
но слезе ли тя при нас,
ще пламне всичко, от нас ще оцелее
единствено роса от светлината,
която е живяла в нас”.

Затова може би в тая неземна “роса”, сред тихите и приглушени отражения на светлината в биографичните метафори на поета, неприобщеният към Христовото учение съвременен читател трудно ще бъде впечатлен. Нещо повече, той сигурно би се и озадачил от творби като “Разговор за четвъртата Божа заповед”, “Ползата от скръбта”, “Проглеждането на апостол Павел”, “Краят на историята” и някои други, разкриващи същността на един чист и истински, библейски оптимизъм.
За естествените ни сетива, обаче, притъпени от идеологическите наслоения и словесната еквилибристика, както на обществено-политическите, така и на литературните „фактори”, това чувство и въобще този вид творчество, изглеждат непривични. Затова никак не е чудно, че даже критиката не може лесно да се адаптира към него. И като че ли още се бои да приветства Поета в лицето на Маргарит Жеков. Или поне да се зарадва от сърце на неговото необикновено присъствие.
А иначе едва ли ще се намери любител на изящната словесност, който да не оцени високо стихотворение като “Възпоминание за Яворов”, например. И да не го отличи сред всичко писано досега за големия ни поет.
Кой не би се възхитил още от изящната “Епитафия за Хьолдерлин”, от притчовия триптих “Созопол и морето”, от поетични хрумвания като “Невъзможност”, “Благодат”, “Епизод”, “Спомен за майката”, “Свещените книги”…
Но не само от тях. В “България” на М.Жеков даже и темата за родината, тема толкова “банална” и едва ли не вече изхабена от употреба, има една от своите малко на брой, ярки и завладяващи художествено-патриотични интерпретации. Която при това и съвсем не чуждее, а логично и мъдро се вписва в образно-тематичния контекст на “биографични”-те му “метафори”.
Наред със сходното й лирично преживяване “Пред картината “Пловдивски къщи”, посветено на художника Спас Нешевски, с “Разглеждане на стенописите в Боянската църква” и “Отсечено дърво в София”. Или с почти изповедното и толкова спонтанно четиристишие “Просякът Вартимей”, с оная колкото “биографично”, толкова и “метафорично” извисена “Мисъл за Ян Хус”, която завършва така:

“Дори разплакани към гибелта си да вървите,
помнете: на човека тази чест се пада -
на този свят да си избира честно клада.
И там да пее псалми пред тълпите”.

Едва ли ще е пресилено да се каже, че незабележимото, дискретно сливане на интимното, родното и световното, превръщат поезията на Маргарит Жеков в емоционално и символно отражение на един самобитен душевен мир, на един свят, пречистен от упованието в Бога и молитвените копнежи, съкрушен от сълзите на покаянието, на добротата.В него, заедно със земното и материалното - сродени с тях - оживотворено присъстват и нетленните трепети на духа.
Географската карта на България, посечена като “отсечените длани на Стефан Стамболов”, старите къщи, проектирани в “синята сълза” на небето, събореното дърво, по чийто клони “още птици се завръщат пеш”, заключените стенописи в Бояна - това са само част от материализираните представи на тоя нежен поет. А той има и своите невидими небесни вдъхновения. Като например красотата от едноименното стихотворение, като неизречения порив в детските очи/”Семеен обяд”/, като сетния шепот на умиращата майка/”Смъртта на майката”/, като гълъбовата ласка сред площада/”Човек, погален от съдбата”/…
Могат да се дават и още примери, но те само ще потвърждават вече споделеното. Кой знае защо обаче още не съм сигурен, че тия мои кратки и може би недотам “професионални” впечатления от прочита на “Биографични метафори”, ще бъдат приети добре от мнозина. Е, какво пък, това няма да е изненадващо:

“Дори при своите събратя да отида,
духа на моя стих ще видят ли, когато,
от своето око извадили гредата,
превръщат я във идол”…

“Обяснение на самотата” - такова е заглавието на този забележителен фрагмент на Маргарит Жеков. Той обяснява всичко…
А ето ви сега и още едно подобно „обяснение” - стихосбирката „Естества”/2010/, която за мене е още по неразгадаема. Тя също е част от вече споменатата библиотечна поредица „Българска сбирка”.
„Успял съм да напиша това, което ме е развълнувало и което ми е дадено да прозра чрез природни образи, делнични случки и съкровени духовни опитности”- открито споделя Маргарит Жеков в едно интервю след нейната поява. Това би трябвало да е и ключът, пътят към разгадаването и критическия прочит на поредната му стихосбирка, която е разделена на два цикъла, озаглавени съответно „Природа” и „Вяра”. Заглавието на втория напомня за едноименната част от дебютната му книга „Сричане на красотата”, издадена още преди двадесет години, а първият цикъл -„Природа”, който определено доминира в книгата, пряко кореспондира със самото й заглавие - „Естества”.
Впрочем, ще отбележа пак, че заглавията у този поет, включително и на всяка от досегашните му пет сбирки, винаги крият и някакъв в определена степен неуловим вътрешен замисъл и послание, отделено от последващите ги стихове. И обратно -макар да са обусловени от общия наслов на дадената книга и от цялостната художествена концепция, заглавията на част от неговите стихотворения също така понякога се открояват по необичаен начин, със своеобразното си звучене и със свое самостоятелно внушение. Колкото и като цяло лириката му да изглежда породена и до голяма степен одухотворена от християнското смирение и молитвения екстаз, от неземното вдъхновение и упование, с което е била сътворена и записана. Или по-скоро пресътворена, ако може да се позовем на оригиналната идея, заложена в иначе недотам впечатляващото като художествен изказ стихотворение „Дрехи втора ръка”, според което „second hand e и Словото(и то за всички ни)”.
Въобще идеята за съ-творяването и пре/съ/творяването, за съ-изричането и обличането с Божествено слово и откровение на породеното от житейски образи и случки чувство и за неговото художествено надживяване е сякаш иманентно присъщо на поета Маргарит Жеков. Оттам може би иде и на пръв поглед неочакваното му приобщаване напоследък към мистичния свят на японското „хайку” с неговата осеняваща мъдрост, краткост и иносказателност. Тристишията в този стил, наред с характерните от по-рано и също така лапидарни двустишия, тристишия и четиристишия заемат голяма част от страниците на новата книга. Макар те да се вписват логично и да не нарушават общия контекст, поетиката и още по-малко толкова отдавна отличаващото този автор краткословие, това очевидно не е в унисон със стилистиката на предишните му четири сбирки. Всъщност тук, в „Естества”, различието не е само в това.
Ново в новата сбирка на Маргарит Жеков, струва ми се, е и неговият открит стремеж към отстояване, артистичната и дори дръзка игра с думите и образите, художествената полемичност. Преди всичко изразяващи се в дописването, в задочния „разговор” с любимите поети и учители Владимир Попов („Посвещение на приятеля”), Атанас Далчев(„Аскетът”, „Апострофичен сонет”), Христо Кацаров („Варене на зимнина край жилищния блок”), Иван Николов („Апостроф”) - все имена, родствени по дух и светоусещане…
В този своеобразен пантеон на незабравимите, струва ми се, липсва само Йордан Ковачев. Но затова пък го има Генчо Христозов - поетът и преводачът, първоприятелят от младостта. И то с толкова братска почтителност и искрено „приобщаване”:

„Когато отшумят вагоните на мрака,
макар със закъснение, уви,
ще ни съзрат и нас, безстрашните треви,
живели между релсите на влака”.

                                         /”Призвание”/

А колкото до спомената полемичност, тя ни отпраща и към Пеньо Пенев, макар с него връзката да е само образно-асоциативна в онези финални стихове от посветената на вече покойния Арпад Пап „Унгарска луна”, където се казва, че „Макар и да пътуваме, животът ни е спирка, очакваща небесния метач”.
Полемика впрочем се долавя и в много други стихотворения, в които поетът сякаш съзнателно се опитва да наложи свой зрителен ъгъл към общоприетото, личната си творческа позиция, заявена в известен смисъл и провокативно. Може да се каже дори, че това е в основата на художественото съдържание на „Естества”. Подобно усещане понякога се налага освен като същност на посланието и чисто синтактично, чрез прекомерно дългите и лишени от каквито и да било главни букви и препинателни знаци стихо-изречения. Като в „Българският преход”, да речем, този безкраен нашенски гърч „между вчера и утре понеже днес все не се случва” по думите на Мира Ебендорф от епиграфа, също едва отличен от съдържанието.
Или като „Ехото на живота”, потъващо в глъбините, в глъхнещата бездна на неизвестното, като „Дъждът”, „Младенец” или „Среща с любимата-21 век”. Последното, струва ми се, е и някаква пародийна реплика на т.нар.”постмодерна” представа за любовта, лансирана в последно време в ущърб на поезията. И на истинската любов, макар и „от последен поглед”, както е в случая с твърде оригиналното като форма и съдържание „Сбогуване с любимата”.

„Обичам те, когато
сме вече разделени.

Далеч от мен вървиш
и аз след теб се взирам.

И моята любов
е от последен поглед”.

В този контекст на несъгласие и естетическа провокативност се открояват още „Съвременна България” - хилядолетният „бонсай, безмилостно подрязван от Русия”, „Обществено мнение”, „Библейско-оптимистична”, „Общество”. И особено „Животопис”, в което чрез битовата алюзия за небесната предопределеност на Поета се разкрива драмата на лирическия герой, чиято житейска неприспособимост неволно отключва за него и кода за крушението на света като цяло и за изпълнението на Божия план, за изкуплението на греха.
Всъщност размисъл, макар и не така конкретен и детерминиран, за мисията и участта на поета и въобще на словотворчеството - една постоянна тема на Маргарит Жеков - са и стихотворения като „Забраненият поет”, „Брулене на орех”, „Рождество”, „Разходка с трамвай из София”…
Но, както вече се разбра, колкото и да ни е познат със своето художествено постоянство и с все така самотно и ярко открояващата се на фона на съвременната българска поезия християнска изразност, в тази своя най-нова книга Маргарит Жеков е и някак по-различен. Вече и от самия себе си. Дали става дума само за временно настроение или за дълбоко осъзната промяна, плод на житейската опитност, дали това ново “alter ego” е с положителен или с отрицателен знак, не ми се ще да прогнозирам, но във всеки случай определящото за сегашните „Естества” на поета не са нито „Сричане на красотата”- неговият поетичен дебют, нито „Разговор”-ът „със собственото сърце” и най-малко духовното извисяване, „Небесно”- то „битие” на лирическия герой. За тях тук някъде напомнят само стихотворения като „Приземна стаичка”, „Църквата „Св.Петка” в София”, „Детски поглед”, „Псалм”, както и част от хайку-тристишията, които литературоведът проф.Светлозар Игов с основание определя като нетрадиционни и обусловени само от своеобразната поетика на Маргарит Жеков. Това в случая не е толкова важно. По-важно е, може би, да се отбележи факта, колкото любопитен, толкова и многозначителен, че както се вижда от годините, посочени в заглавието на книгата, пък и от датировките под самите стихотворения, те не са само нови, а са писани от 1989 година досега. Само че кой знае защо не са били включени в никоя от досегашните стихосбирки, издадени през този период!
Струва ми се все пак, че е така защото, макар да е художествено изговорена, в тези нови/стари Маргарит-Жекови „естества” небесната одухотвореност е останала в сянката на битийността, на светското и естественото преживяване и не е чак толкова ясно откроена. Сякаш и „собственото” сърце на поета в тях не е изпълнено с онази невинна любов, преливаща от Христовата саможертва, а с някаква чисто човешка неудовлетвореност, с очевидната липса, ако не на евангелската обич, то поне на обичайната кротост, на смирение… И точно затова онази „Кратка ода за обичта”, която ни подсказва това, си струва да бъде отбелязана:

„Християнски, истински трябва
да обичаме своите поробители -
да живеем без страх за меда и жилото,
за неизменните изменници,
да обичаме своите поробители
християнски, истински, защото
обичта е начинът да не приличаме на тях”.

Нима наистина е оскъдняла вече досегашната християнска любов, та духът на лирическия аз трябва толкова открито да я призовава? Да си/ни напомня за нея…
В този смисъл сбирката „Естества” е колкото ярко художествено откровение, колкото поредната „биографична метафора”, толкова и послание, породено от зрелостта и житейския опит. А защо не и предупреждение, че

„На птиците крилете -
тези литнали обятия,
са знак, че входът към небето
има форма на разпятие”.

Впрочем разпятие е несамо „входът към небето”, то е и “широчината и дължината, височината и дълбочината” - кръстният жест на Христовата любов, от която светът все по-дръзко се опитва да ни отдалечава. Включително и чрез поезията. И все пак да си припомним за утеха към това и в духа на някогашните Маргарит-Жекови изповеди края на единадесетата глава от посланието на апостол Павел към римляните - „Кой е познал умът на Господа, или кой му е бил съветник?” или „Кой от по-напред му е дал нещо, та да му се отплати?”. Защото всичко е от него, чрез него и за него. Нему да бъде слава до векове. Амин”.

Хасково, 02 юни 2011 година