Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Трудно е да се каже на кого в главата дойде това - навярно на Вера, когато празнуваха рождения й ден.  Маурисио реши да отвори още една бутилка шампанско и те, вкусвайки го на малки глътки, танцуваха в гостната, където от дима на цигарите и нощната задуха въздухът се беше сгъстил; а може би Маурисио беше намислил това в минутите, когато тъжният “Блус за трима” донесе далечните спомени за първия път, за първите плочи, за онези рождени дни, които още не бяха станали привичен ритуал. Прозвуча като шега, когато, танцувайки в полудрямка, замаяни от виното и цигарите, те тихо бъбреха, усмихвайки се като двама заговорници - а и защо не, в края на краищата, това беше напълно осъществимо, какво му е лошото да прекарат там лятото? Двамата почти равнодушно прелистваха проспекта на туроператора, и изведнъж - идея! - дали на Вера, дали на Маурисио: хайде да позвъним, да идем до летището, да опитаме, може би си струва, това остава задълго в паметта - така че да, да! В края на краищата все едно ще се върнат - добре ли ще бъде, лошо ли - и ще се скрият зад тази безобидна, станала привична ирония, както се бяха връщали от толкова безрадостни пътувания - хайде да опитаме по друг начин, да обмислим всичко, да решим по отрано…

Този път, в това беше и новото на плана, който дойде в главата на Маурисио, макар че това можеше и да се е родило от някоя забележка на Вера, все пак двадесет години съвместен живот, удивително съвпадение на мислите - фразата започната от единия, биваше завършвана от другия на другия край на масата или телефонната линия, всичко може би и да беше иначе, трябва само да се отработят, да се обмислят правилата и - развличай се от самото начало с това, дали не е бълнуване!, че ще полетят на различни самолети, ще се настанят в един и същи хотел, но като съвсем непознати, а после, след два-три дни, случайно ще се срещнат, да кажем, в трапезарията или на плажа, двамата ще имаме нови познати, както обикновено става по курортите, ще се договорим отрано - ще се държим един с друг любезно, ще споменаваме уж случайно в общите разговори за своите професии, може да се представяме на коктейлите, където ще има толкова хора и съдби и толкова влечение към леките, необременяващи приятелства на летните отпуски.

Кой ли ще обърне внимание, че имат една и съща фамилия? Тя е толкова разпростанена. Но колко ще е забавно, че отношенията им ще се създават постепенно, подчинявайки се на ритъма на живота в целия хотел, двамата ще си завъдят нови компании, ще се развличат поотделно, без да търсят срещи един с друг и само понякога ще се виждат насаме и ще се гледат очи в очи, както сега под звуците на “Блус за трима”; надигайки чашите с шампанско, ще спират и тихо, в такт с музиката, ще се чукнат - приятелски и уморено, и тогава, вече след полунощ, сред дима на цигарите и аромата на парфюмите, Маурисио сам ги избра за тази вечер, но изведнъж се усъмни - не ги ли е объркала Вера, а тя, едва-едва сбърчила нос, поемаше въздух - това беше някакво особено, нейно движение.

На рождените дни спокойно и любезно дочакваха заминаването на гостите и после се любеха в спалнята, но този път те бяха само двамата, не им се искаше да канят никого, защото с хора беше още по-скучно; те танцуваха до края на плочата и, прегърнати, гледайки се полусънено един друг, излязоха от гостната, все още запазила ритъма на замлъкналата музика, и смутени, почти щастливи, пристъпиха боси на килима в спалнята, а после бавно се разсъблякоха на края на леглото, помагаха си, смесвайки се един с друг - целувки, копчета, целувки и… ето още една среща, всички тези отдавна заучени ласки на запалена лампа, която като че ли ги направляваше, разрешавайки само тези привични жестове, а после бавното, уморено потъване в нерадостна забрава след неведнъж изпитаната рецепта на любовта, която следваха техните тела, техните думи.

Сутринта - беше неделя и валеше дъжд - те закусваха в леглото и решаваха сериозно за всичко, трябва само да обсъдят предварително последните детайли, за да не стане това още едно безжизнено пътешествие и, главно, още едно връщане към предишното. Те преброиха всички точки, прегъвайки пръсти. Ще тръгнат поотделно - това едно. Ще се настанят поотделно, но в един хотел, където и ще се постараят да получат всичките блага на една лятна отпуска - това две. Никакви упреци и осъдителни възгледи, така познати и на двамата - това три. Срещи насаме, но само за да споделят впечатленията си и да помислят заедно струвало ли си е да предприемат всичко това - четири. И накрая петият пункт - у дома всичко си е както преди - с един самолет, другите хора вече не се броят (а там, както знаят, внася яснота четвърта точка). Това, което ще се случи после, няма да се обсъжда, това е зона, разграничена веднъж и завинаги, но понякога, когато става дума за сбор от случайни величини, където е допустимо всичко, все пак не си струва да се говори за това по-рано от необходимото.

Полетите за Найроби бяха в четвъртък и събота, Маурисио отлетя пръв, в четвъртък, след обяда със сьомга, тостове и размяна на талисмани, но най-главното - да не забрави хинин, и да не забрави, както винаги, крема за бръснене и плажните сандали.

Забавно беше да пристигне сам в Момбаса, а после - след час път с такси - пристигането в “Пасат”, в бунгалото почти на самия плаж, където из ветрилата на кокосовите палми се премятаха презглава маймуни и навсякъде имаше усмихващи се африкански лица. Забавно беше да се види отдалече Маурисио, той вече беше овладял тениса на маса с някаква двойка и старец с рижи бакенбарди.

След коктейла тя излезе на откритата тераса над самото море и видя наблизо Маурисио, сред туристи, той се появи с жена и двама млади мъже в момент, когато всички увлечено говореха за морските раковини и рифовете, и след някое време се поинтересува откъде е долетяла Вера, да, и аз съм от Франция, а професията ми е геолог. Не е лошо, ако той наистина беше геолог, помисли Вера, докато отговаряше на въпросите на непознати хора, да, лекар-педиатър, понякога е необходим отдих, за да не изпаднеш в депресия, старецът с рижите бакенбарди се оказа пенсиониран дипломат, съпругата му беше облечена като че ли е на двадесет, но както и да е - може да и се прости на такова място, където всичко наподобяваше ярък цветен филм, включително контетата-келнери и маймуните. Даже името на хотела - “Пасат” - напомняше за Съмърсет Моъм, за Конрад, коктейлите поднасяха в кокосови черупки, ризите развлечени, разходката след вечеря долу по брега, капризно очертан от полюляващите се сенки под безжалостно ярката луна, извикваща огромното изумление на новодошлите, уморени от тежкестта на задименото небе.

Последните ще бъдат първи, припомни си Вера, когато Маурисио й каза, че неговата стая е в най-луксозната част на хотела, какъв шик!, макар че бунгало до самото море - това е прелест. Вечер играеха на карти, а денят - дълъг-дълъг диалог на слънцето и сенките, морето, спасителния ветрец под палмите, топлите претъркаляния на вълните, на които тялото отдава натрупаната умора, разходката с пирога към рифовете, където се гмуркаха и плуваха с маски, съвсем близо до ятата доверчиви риби и се любуваха на коралите, червени, синкави. На втория ден само разговори за двете морски звезди - едната на розови капки, другата на сини триъгълници, а на третия - времето се плъзгаше, изтъркаляше се като ласкава морска вода по кожата, Вера плуваше със Сандро, които се появи между два коктейла, той непрекъснато говореше за Верона и за машините, англичанинът с рижите бакенбарди силно обгоря на слънцето и извикаха заради него лекар от Момбаса, лангустите бяха до невероятност огромни в своите последни домове, украсени с майонеза и резенчета лимон, с една дума - прекрасен летен отпуск. Устните на Ана леко и отвлечено се усмихваха като че ли беше някъде далече, а не в бара, откъдето на четвъртия ден излезе с чаша в ръка, ветераните - три дни си е голям срок! - я посрещнаха на верандата с всевъзможни съвети и наставления, на север е пълно с морски таралежи, много опасни, Боже упази без шапка в пирогата и непременно нещо на раменете, англичанинът, горкият, скъпо си плати, а негрите, не, дори не предупредиха своите гости, но за какво да говорим, и Ана благодарно, но без въодушевление кимаше с глава, бавно отпивайки мартини и като че ли показваше с целия си вид, че е дошла да поживее самотно, навярно от Копенхаген или от Стокхолм, които да забрави за известно време. Обонянието подсказа на Вера, че Маурисио е с Ана, да, разбира се, с Ана, за по-малко от един ден!, тя игреше със Сандро на тенис на маса и видя как те отидоха към морето, как полегнаха на пясъка, Сандро пусна шегичка за Ана, как не предразполага към себе си, студена като северна мъгла, той лесно печелеше партиите, но като истински италиански рицар понякога се поддаваше, отстъпваше топката и Вера, разбирайки това, мислено му благодареше, двадесет и едно на осемнайсет - не е толкова лошо, работата е в тренировките. В някакъв миг Маурисио, заспивайки, помисли, че така или иначе всичко се е наредило добре, макар, смешно е да се каже - Вера спеше на сто метра от неговата стая, в бунгалото под ласкавия шепот на палмите, на теб ти провървя, жено, да ти позавиди човек. Те се оказаха един до друг на екскурзията до близкия остров, и се веселиха от душа, когато плуваха и измисляха разни игри заедно с другите; раменете на Ана изгоряха и Вера и даде своя крем, повярвайте, детски лекар с практика знае всички кремове на света, англичанинът, горкият, се появи оклюмал, объркан, за всеки случай внимателно покрит с небесносин халат, вечерта по радиото непрекъснато говореха за Джомо Кениата [Джомо Кениата (1893 - 1978) - президент на република Кения.], и за племенните раздори, някой знаеше много за войнствените масаи и, опустошавайки бутилка след бутилка, занимаваше обществото с разкази за тези народ, страшни истории за лъвове, и не беше забравена, разбира се, баронеса Карен Бликсен, амулетите от слонски косми -   голяма глупост, стопроцентов найлон, и така, не трябва да се взема това от африканските страни. Вера не знаеше кой ден е - четвъртък, сряда? - когато Сандро я изпрати до бунгалото след разходката по брега, където те се целуваха така, както трябва да се целуват на такъв плаж, при такава луна, позволи му да влезе, едва сложил ръка на рамото и, позволила да я люби цялата нощ до разсъмване, тя чуваше странни неща, узна как може по-иначе и заспа бавно, наслаждавайке се на всяка минута под почти невидимата мрежа против насекоми. При Маурисио това се случи в часа на сиестата, след обяда, когато коленете му се докоснаха до гъвкавите бедра на Ана, той я доведе до вратата, прошепна “време е”, забеляза как тя задържа пръстите му на бравата, влезе след нея и пропадна, потъна в непоносимо дълбоко блаженство, което ги пусна на свобода едва през нощта, когато много други се обезпокоиха - може би са се разболели? - и Вера несигурно се усмихваше, обгаряйки езика си с адската смес от кампари и кенийски ром, който Сандро забърка за нея в бара за ужас на Мото и Никуку: тези европейци скоро ще се побъркат до един.

Според приетия договор тяхната среща стана в събота, в седем вечерта. Вера, случила момент, когато на плажа нямаше никого, кривна встрани от палмовата горичка - напълно подходящо място. Те се прегърнаха с предишната нежност, смееха се като палави деца, ами да, четвърта точка, да изясним, какво пък, и двамата са много мили хора, безспорно. Меката пустота на пясъка и сухите клонки, цигарите и този бронзов загар на петия, шестия ден, когато очите сияят като нови и говорят един с друг -празник. Всичко върви прекрасно, почти веднага каза Маурисио, а Вера: не, не, всичко е презъвходно, съдейки по косите ти. Защо по косите? Защото те блестят по-особено, това може би е от солта, глупаче, но от тази сол те обикновено се сплъстяват, кискането им пречи да говорят, пък и защо са думите, те се смеят, гледайки се един друг, а залязващото слънце бързо отива към края на небето, гледай внимателно - ще видиш легендарния зелен лъч, аз се мъчих направо от терасата и никакъв дявол, а-а-а, вие имате тераса, сеньор, да, достопочтена сеньора, тераса, но вие луксозничите в бунгало, по-добре не може да се измисли за оргия под звуците на океана. И някак от само себе си, едва ли не между другото, палейки нова цигара: ама не, той действително е потресаващ, при него всичко е така… Вярвам, щом така казваш. Е, ами твоята, разкажи. Не казвай - твоята, това реже слуха. Сякаш сме членове на жури и разпределяме наградите. Няма! Е, добре, само Ана… О! Колко мед има в гласа ти, когато произнасяш името и, сякаш облизваш всяка буква. Не всяка, но… Свиня! Ами ти? Въобще въпросът не е за мен, при все това. Мога да си представя, всички италианци са като излезли от Декамерон. Маурисио, ти какво, не сме на сеанс от групова терапия. Прости ми, това не е ревност, пък и кой ли е прав. А-а, е сбогом! Значи - да? Значи - да, безкрайно прекрасно, невъобразимо прекрасно. Поздравления, бих искал да ти е толкова добре, колкото на мен. Обаче аз наистина не си представям радостта ти, а нашата четвърта точка, спомни си. Твоята истина, макар че не е лесно да се намерят думи. Ана, каква свободна, като морска звезда… Червена или виолетова? Всички цветове накуп, златиста река, розови корали. Ба, сеньорът - скандинавски поет? А вие, сеньора - венецианска блудница. Той е от Верона, а не от Венеция. Каква е разликата, в края на краищата все Шекспир. Действително не ми дойде на ум. И така, всичко остава в сила? Да, Маурисио, имаме още пет дни. Главното - пет нощи, прекарай ги както трябва. Не се съмнявай, той обеща да ме посвети в тайнство, така той нарича това голямо изкуство, което позволява да постигнеш дълбочината на реалността. После ще ми го обясниш, надявам се? С подробности, повярвай, а ти ще ми разкажеш за твоята златиста река и сини корали. Розови, малката. С една дума ние, както виждаш, не си хабим напразно времето. Ще видим, във всеки случай, ние не го губим сега и именно поради това не трябва така дълго да се задържаме на четвърта точка. Да се потопим в уискито? Уиски - фу, пошлост, мен ме черпят с карпано, с джин. О! Извинете! Нищо, случва се,  добрите маниери - работа, която се учи, хайде да потърсим зеления лъч, може изведнъж да ни провърви?

Петък - денят на Робинзон, някой си спомни за това след коктейлите, и разговорът се завъртя около острови и корабокрушенци, от морето лъхна тъга и яростен порив на вятъра, който посребри листата на палмите и донесе неземния ромон на птиците, дълги прелети, старият моряк и албатроса, също като при Колридж, тези хора умееха да живеят, всяка доза уиски подправена с фолклор, старинни песни за Хебридите или за Гваделупа, към края на деня  Вера и Маурисио помислиха за едно и също: хотелът напълно заслужава името си, за тях това беше време на горещи ветрове. С една дума - пасати. Ана, даряващата забравени бури, Сандро, великият изтънчен творец, горещите ветрове, върнали им тези времена, когато нямаше навици, където всичко беше откровение, начало, дръзки измислици, буря в леглото, където всичко е само сега и вече не сега, и затова пасатите ще духат до четвъртък, до края на деня извън времената, които се превърнаха в далечно минало, мимолетен порив към извора, към ново разцъфване, към острото щастие, където - и двамата го знаеха, въпреки точките на договора - все едно звучака тъжните звуци на “Блус за трима”.

Те не говориха за това, срещайки се в боинга, излетял от Найроби, всеки запали първата цигара на завръщането. Ще се гледат ли един друг както по-рано? Но им пречеше нещо, за което няма думи и те заглушаваха мълчанието с весели истории за “Пасат”, отпивайки вино; трябваше някак си да запазят тези пасати, тези горещи ветрове, нека да бъдат попътни; нека това скъпо за сърцето плаване под платна, което те си препоръчаха сами, да завърши с дните, приличаи на лепкав тлъст нефт, който се лее като отрова в шампанското на техните годишнини и в надеждата на всяка нощ. Всмуквайки от цигарите, те продължаваха да гълтат ветровете на Ана и Сандро, замествайки техните лица, - защо, Маурисио? Сега тя вижда само  Сандро: неговата кожа, неговите коси, неговият глас, и лицето на Маурисио става по-тънко, деликатно, а гърленият смях на Ана в самия разгар на любовта изтрива усмивката, с която Вера така трогателно се опитва да прикрие своето отсъствие. В техния договор нямаше шеста точка, но те, без да се наговарят, можеха да я измислят: какво странно в това, ако той вземе и предложи на Ана още уиски, а тя в знак на съгласие го помилва ласкаво по бузата и каже - да, каже - да, Сандро, не е лошо да пийнем още уиски, за да се загуби този глупав страх от височина и да продължат играта да края на полета и на летището, без да са им нужни вече нови точки в договора, просто да решат, че Сандро ще поиска да изпрати Ана до дома и и тя ще се съгласи на този обичаен знак на мъжкото внимание, не повече, а пред вратата именно тя ще извади ключа и ще покани Сандро да пийне още нещо и ще го помоли да остави куфара в коридора, ще го съпроводи до гостната, ще се извини - толкова прах и не е проветрено, ще вдигне щорите, ще донесе лед, а Сандро в това време с вид на познавач ще се захване да разглежда гравюрите на Фридлендер и лавицата с плочите. Удари полунищ, те пиха за приятелството и Ана донесе бурканче с печена треска и бисквити. Сандро й помогна да направят сандвичи, но те не успяха да ги опитат, ръцете, устните се намериха едни други, те паднаха в леглото и се разсъблякоха, обърквайки се във всички тези копчета, панделки и връзки и,  отметнали одеалото, свалиха лампата от масата и се отдадоха един на друг без да бързат, с очакване и надежда, с шепнеща надежда.

Бог знае, че когато дойде редът на уискито и цигарите, те седяха на кревата, сред разхвърляните възглавници и пушеха при светлината на лампата, сложена на пода. Двамата криеха очите си, а думите, блъскайки се в стената, отскачаха от нея не еластично, а вяло, като топки, хвърлени неохотно: тя първа каза на глас, като че ли зададе на себе си въпрос, какво ще стане с Вера и Маурисио след “Пасат”, какво ще стане с тях, когато се върнат.

- Те, навярно, всичко са разбрали, - каза той. - Всичко им е ясно и вече нищо не може да се направи.

- Винаги може да се направи нещо, - каза тя, - Вера няма да може да остави всичко както си е, достатъчно е да я погледнеш.

- Маурисио - също, - каза той. - Едва го познавах, но вече няма съмнение. Нито един от тях няма да може да остави всичко просто така, и, моля, не е трудно да си представим какво ще направят.

- Да, съвсем не е трудно, виждам ги и двамата.

- Преди всичко, те не са спали, както и ние, и сега разговарят, прикривайки очи. Те вече нямат думи един за друг. Навялно Маурисио, именно той, ще отвори кутията и ще вземе синьото шишенце. Същото като това, виж.

- Вера ще преброи колко са таблетките и ще ги раздели по равно, - каза тя. - На нея винаги и се налага да се занимава с практическите въпроси, тя ще се справи с това в един момент. По шестнайсет за всеки, четно число, така че е от просто по-просто.

- Те ще ги гълтат по две наведнъж, с уиски, едновременно, без да се изпреварват.

- Таблетките навярно са горчиви на вкус - каза тя.

- Кисели, би казал Маурисио.

Да, може и кисели. После те ще изгасят светлината неизвестно защо…

Кой знае защо? Но те наистина ще изгасят светлината и ще се прегърнат. Знам, знам - ще се прегърнат.

- В тъмното, - каза тя, протягайки ръка към ключа на лампата. - Ето така, нали?

- Така - каза той.