ПЪТ КЪМ ВИСШЕТО ОБЩЕСТВО

Валентин Пламенов

Напоследък нещо взеха да ме канят на приеми. Значи им трябвам. Трябвам им с моята очукана „Лада” между мерцедесите им, трябвам им с подпухналата си от безсъние физиономия, трябвам им, за да им бъда свидетел, че си играят с пари.
Трябвам им, за да плюскам черен хайвер на аванта, да им пия уискито и да викам по художествен път, че са велики.
Не. Те не са велики. Велико е просячето по „Витошка”. Велика е старицата, която рови в кофите за боклук, за да намери нещичко за ядене. Велики са майка ми и баща ми, които едва свързват двата края с идиотските си пенсии.
Велики са унижените и оскърбените, велики са талантите, велики са скромните, велики са честните.
А ония, другите, колкото и черен хайвер да изплюскат, колкото и луксозни проститутки да прекарат, колкото и коли да си купят, пак ще ми бъдат смешни с конкурсите си за дамско бельо, с копринените си костюми и златните халки по ушите.
Страшно е да си беден, но още по-страшно е да си богат в една невероятно мизерна, скръбна и нещастна страна!