ЗНАК НА СЪДБАТА

Васил Тончев

За­ед­но с не­кол­ци­на при­яте­ли Ха­ри, кой­то всъщ­ност се каз­ва­ше За­ха­ри, се­де­ше на ма­са в ед­но бур­гас­ко рес­то­ран­т­че и ча­ка­ше да до­не­сат по­ръ­ча­на­та ри­ба. За­ве­де­ни­ето се на­ми­ра­ше в Мор­с­ка­та гра­ди­на, на са­мия плаж - ле­ка дър­ве­на пос­т­ройка, стъ­пи­ла на дъс­чен по­ди­ум нап­ра­во вър­ху пя­съ­ка и дос­тъп­на от­в­ся­къ­де за иг­ри­вия обе­ден бриз, тъй же­лан в то­зи горещ ле­тен ден. Мяс­то­то бе­ше ожи­ве­но: мла­де­жи по бан­с­ки, май­ки с дет­с­ки ко­лич­ки, ко­ло­ез­да­чи и вся­ка­къв друг на­род се то­че­ше по ас­фал­то­ва­та алея в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост.

Ри­ба­та се ба­ве­ше, но то­ва не при­тес­ня­ва­ше осо­бе­но ком­па­ни­ята, на­ли би­ри­те бя­ха ве­че на ма­са­та. Во­де­ше се ожи­вен раз­го­вор, Ха­ри не взи­ма­ше учас­тие в не­го, об­лег­нат на сто­ла; пог­ле­дът му отег­че­но сле­де­ше ед­на му­ха, ко­ято ла­зе­ше по пок­рив­ка­та и пра­ве­ше слож­ни зиг-за­ги око­ло ча­ши­те. Ко­га­то му­ха­та хврък­на, той на­со­чи вни­ма­ни­ето си към але­ята. И то­га­ва го за­бе­ля­за.

Кло­шар ка­то кло­шар, окъ­сан и кир­лив. Той гле­да­ше пра­во към Ха­ри и има­ше не­що особено нас­той­чи­во в пог­ле­да му. С ед­на­та си ръ­ка тег­ле­ше ръч­но нап­ра­ве­на ко­лич­ка, нато­ва­ре­на с хар­тия и кар­тон от сгъ­на­ти ка­шо­ни. Нор­мал­но, ще ги пре­да­де на вто­рич­ни суро­ви­ни и ще из­ка­ра ня­коя па­ра, на­ли за то­ва се ро­вят в бок­лу­ци­те. И все пак не­що в то­зи скит­ник ся­каш бе­ше по-раз­лич­но от дру­ги­те по­доб­ни не­му, но Ха­ри не мо­же­ше да раз­бе­ре как­во…

Кло­ша­рят спря на але­ята точ­но сре­щу ком­па­ни­ята, вто­ра­чи се още вед­нъж в не­го и ка­за:

- Ей, Хе­мин­гу­ей! Я дай един лев!

На ма­са­та раз­го­во­рът сек­на. Всич­ки се обър­на­ха към скит­ни­ка, а пос­ле об­рат­но към Ха­ри. От ед­на го­ди­на той си бе­ше пус­нал не­го­ля­ма бра­да, по­бе­ля­ла ве­че, по­доб­но на из­вес­т­ния пи­са­тел, но и през ум не му бе­ше ми­на­ва­ло да пра­ви срав­не­ние в та­зи по­со­ка, той не прили­ча­ше на Хе­мин­гу­ей. И все пак не­що го жег­на от то­ва об­ръ­ще­ни­е, по­чув­с­т­ва се еднов­ре­мен­но сму­тен, но и по­лас­кан. А за то­ва си има­ше при­чи­на. От из­вес­т­но вре­ме Ха­ри пи­ше­ше, за­се­га са­мо раз­ка­зи, но в гла­ва­та си има­ше ве­че сю­жет за ро­ман. Пи­ше­ше тайно, с яс­но­то съз­на­ни­е, че ако те­зи тук на ма­са­та раз­бе­рат, ще го скъ­сат от по­диг­рав­ка. Же­на му зна­еше, но я бе­ше зак­лел да мъл­чи, до­ка­то в съ­що­то вре­ме се пръс­ка­ше от же­ла­ние да споде­ли с ня­ко­го, да по­лу­чи ня­как­ви от­зи­ви и най-ве­че да пуб­ли­ку­ва по­не един раз­каз, за да про­дъл­жи да пи­ше. И ако се ока­же, че в не­го има „ис­к­ри­ца от бо­жес­т­ве­ния огън”, ще зах­вър­ли то­ва жи­вур­ка­не на дър­жа­вен чи­нов­ник и ще ста­не пи­са­тел. Не­що, за ко­ето е мечтал още от ма­лък. Ами ако се ока­же об­рат­но­то? Ми­съл­та, че то­ва за­ни­ма­ни­е, ко­ето ос­мис­ля­ше не­го­вия ску­чен, сив­кав жи­вот, за­пъл­ва­ше праз­ни­те ве­че­ри и го ка­ра­ше да се чув­ст­ва зна­чим в соб­с­т­ве­ни­те си очи мо­же да се ока­же ед­на слад­ка илю­зи­я, стра­хът от то­ва, че той не е по-раз­ли­чен от дру­ги­те пи­ше­щи бра­тя в мно­гоб­рой­на­та ар­мия на гра­фо­ма­ни­те го влу­дя­ва­ше, ка­ра­ше го да от­ла­га неп­ре­къс­на­то ча­са на ис­ти­на­та.

Но до­ко­га? Как­во ча­ка­ше? Мо­же би ня­ка­къв на­мек, ня­ка­къв знак от съд­ба­та, кой­то да го под­тик­не да се ре­ши на та­ка­ва стъп­ка… Той бе­ше су­еве­рен, приз­на­ва­ше си. Ако то­ва е чакал, ето го то­зи знак! Ха­ри бе­ше си­гу­рен, то­зи кло­шар не е обик­но­вен, по­чувс­т­ва го­.­.­. И как вед­на­га раз­б­ра, син­ко­ве­цът, са­мо с един пог­лед от­к­ри тво­ре­ца в не­го? За­що­то то­ва е имал пред­вид оче­вид­но, а не при­ли­ка­та във външ­ния вид..

Ха­ри брък­на в джо­ба, но не на­ме­ри мо­не­та от един лев, има­ше банк­но­та от пет ле­ва и той я да­де на без­дом­ни­ка. Не му се сви­де­ше. Тряб­ва­ше да ста­не и да оти­де до края на дър­ве­ния по­ди­ум, за да по­да­де па­ри­те, за­що­то он­зи не мръд­на от мяс­то­то си. Не ка­за и бла­го­да­ря, ко­га­то си тръг­на…

След ка­то се скри на­до­лу по але­ята, ко­мен­та­ри­ите не за­къс­ня­ха:

- Абе, ка­къв бе­ше тоя об­раз? Поз­на­ваш ли го?

- Как са­мо ти из­мък­на па­ри­те, ори­ги­нал­но…

- Че­шит ня­ка­къв, ед­но мер­си не ка­за, все ед­но, че той ти пра­ви бла­го­де­яни­е, а не об­рат­но.

На из­ли­за­не от за­ве­де­ни­ето, Ха­ри се от­би до то­алет­ни­те и зас­та­на пред ог­ле­да­ло­то. Стоя ми­ну­та, две и си тръг­на… Не, ня­ма­ше ни­как­ва при­ли­ка с Хе­мин­гу­ей…

В след­ва­щи­те дни той си тър­се­ше по­вод да ми­не през Мор­с­ка­та гра­ди­на, за да срещ­не отно­во кло­ша­ря. Бе­ше го­тов да го спре, да раз­го­ва­ря с не­го. Ис­ка­ше да про­ве­ри да­ли оно­ва стран­но усе­ща­не ще го спо­хо­ди пак или е би­ло ре­зул­тат от из­пи­ти­те то­га­ва би­ри. Но кол­ко­то и да оби­ка­ля­ше из але­ите, скит­ни­кът не се виж­да­ше ни­ка­къв, ся­каш се бе­ше из­па­рил, ся­каш ни­ко­га не го е има­ло, ко­ето още по­ве­че за­сил­ва­ше убеж­де­ни­ето, че по­ява­та му съвсем не бе слу­чайна.

 Под впе­чат­ле­ни­ето от та­зи случ­ка, най-пос­ле Ха­ри се ре­ши, из­ва­ди от чек­ме­дже­то на бюро­то два раз­ка­за, пос­та­ви ги в го­лям жълт плик, прек­ръс­ти се на­бър­зо и ги из­п­ра­ти до спи­са­ни­ето, ко­ето от­дав­на си бе­ше на­бе­ля­зал. Без да има пред­ва­ри­тел­ни раз­го­во­ри с редак­ци­ята, без пре­по­ръ­ка от поз­на­ти и изоб­що пос­тъ­пи аб­со­лют­но аматьор­с­ки. Все ед­но, ако е пи­са­но - ще ста­не. Бе­ше си­гу­рен, че ще про­че­тат раз­ка­зи­те, на­ли то­ва им е ра­бо­та­та и ще му от­го­во­рят. И той за­ча­ка от­го­во­ра с не­тър­пе­ни­е.

Ми­на­ха по­ве­че от два ме­се­ца, ля­то­то се из­низ­ва­ше ве­че, ко­га­то Ха­ри на­ме­ри в по­щен­с­ка­та си ку­тия из­вес­ти­е, че за не­го има прис­тиг­нал ня­ка­къв па­кет. Ня­ма­ше как­во дру­го да е и той нап­ра­во лит­на към по­щен­с­кия клон. До­ка­то ле­те­ше по глав­на­та ули­ца, из­вед­нъж за­беля­за с пе­ри­фер­но­то си зре­ние ня­как­ва фи­гу­ра, смът­но поз­на­та. Ха­ри за­ба­ви ход и спря из­вед­нъж - то­ва бе­ше съ­щия он­зи скит­ник, не­го­вият „знак на съд­ба­та”. Оче­вид­но не беше из­чез­нал, за­що­то сто­еше сре­щу ед­на пи­ца­рия и гле­да­ше втрен­че­но към ма­си­те, ко­ито бя­ха на­ре­де­ни от­вън на тро­то­ара. Той прос­ле­ди пог­ле­да му и за­бе­ля­за ко­го фик­си­ра - въз­рас­тен мъж с къ­са бя­ла бра­дич­ка, по­доб­на на не­го­ва­та, кой­то се хра­не­ше в ком­па­ни­ята на съв­сем мла­до мо­ми­че. Скит­ни­кът-про­сяк се на­со­чи към двой­ка­та, спря на ме­тър раз­с­тояние и под­вик­на:

- Ей, Хе­мин­гу­ей, я дай един лев!

Ма­кар, че не се от­на­ся­ха за не­го, поз­на­ти­те ду­ми ся­каш про­бо­до­ха Ха­ри пра­во в сър­це­то и той усе­ти, че не му дос­ти­га въз­дух. Мъ­жът с бра­дич­ка­та пог­лед­на из­не­на­да­но, ка­за не­що на мо­ми­че­то и два­ма­та се зас­мя­ха, пос­ле за­поч­на да тър­си мо­не­та по джо­бо­ве­те си. В то­зи мо­мент от­вът­ре из­ле­зе един от кел­не­ри­те, с дъл­га, поч­ти до обув­ки­те, бя­ла прес­тил­ка и се ска­ра на без­дом­ни­ка:

- Абе, ти ня­ма ли да се раз­ка­раш! Кол­ко пъ­ти да ти каз­вам, без­по­ко­иш кли­ен­ти­те! И стига с тоя но­мер, че ве­че се из­тър­ка!

Кло­ша­рят страх­ли­во се дръп­на, ми­на съв­сем бли­зо и Ха­ри усе­ти ужас­на­та во­ня, ко­ято се раз­на­ся­ше от не­го. В един мо­мент пог­ле­ди­те им се срещ­на­ха, но мът­ни­те, си­ни очи на скит­ни­ка, ос­вен ог­ром­на пус­то­та, ни­що дру­го не из­ра­зя­ва­ха.

По пъ­тя за по­ща­та, той ве­че зна­еше как­во да очак­ва от пис­мо­то.

„Ува­жа­еми гос­по­ди­не,

Ако пог­лед­не­те на­чал­на­та стра­ни­ца на на­ше­то спи­са­ни­е, най-от­до­лу, ще ви­ди­те с по-дребен шрифт на­пе­ча­те­но: “Ръ­ко­пи­си не се връ­щат и не се ре­цен­зи­рат”. То­ва е оби­чай­но­то пра­ви­ло в то­зи бранш, но как­то вся­ко пра­ви­ло и то­ва има из­к­лю­че­ние - ние ви връ­ща­ме из­пра­те­ни­те от вас ма­те­ри­али. Тъй ка­то има­ме ос­но­ва­ние да пред­по­ла­га­ме, че сте наш чита­тел, без­п­лат­но ви из­п­ра­ща­ме но­вия брой на спи­са­ни­ето. За да го по­лу­ча­ва­те ре­дов­но мо­же­те да си нап­ра­ви­те або­на­мент за 6 или 12 ме­се­ца във вся­ка по­щен­с­ка стан­ция в стра­на­та.

Ка­то ви бла­го­да­рим за ока­за­но­то до­ве­ри­е, из­ра­зя­ва­ме съ­жа­ле­ни­ето си, че не мо­жем да публи­ку­ва­ме ва­ши­те раз­ка­зи по­ра­ди фак­та, че са из­вън кръ­га на те­ма­ти­ка­та, към ко­ято се при­дър­жа­ме.

С по­же­ла­ние за доб­ро здра­ве и твор­чес­ки ус­пе­хи, ос­та­вам

С ува­же­ни­е: гл. ре­дак­тор, под­пис: не се че­те”

Про­чи­тай­ки те­зи ре­до­ве, Ха­ри раз­б­ра, че го пра­щат уч­ти­во за зе­лен хайвер и все пак надеж­да­та ос­та­на да тле­е, въп­ре­ки фал­ши­вия „знак на съд­ба­та” в об­ра­за на кло­ша­ря. Нямаше как­во да се ко­ле­бае по­ве­че и в из­вес­тен сми­съл пис­мо­то му до­не­се ня­ка­къв вид об­лек­че­ни­е. Бен­тът се бе­ше про­пу­кал, връ­ща­не ня­ма­ше и в след­ва­щи­те дни той се пос­ве­ти на ед­но-един­с­т­ве­но за­ни­ма­ни­е: да об­с­т­рел­ва с раз­ка­зи ре­дак­ци­ите на вес­т­ни­ци, спи­са­ни­я, ра­дио и те­ле­ви­зии без да под­би­ра как­ви са и с как­ва „те­ма­тич­на на­со­че­ност” са, да­ли са цен­т­рал­ни или за­бу­та­ни в глу­ха­та про­вин­ци­я, как са оц­ве­те­ни пар­тий­но и кои са соб­с­т­ве­ни­ци­те им, и в та­зи си ярост, за­що­то са­мо та­ка мо­же да се на­ре­че то­ва му със­то­яни­е, стигна да­же до ед­на за­вод­с­ка мно­го­ти­раж­ка. Пос­ле ярос­т­та му утих­на и се от­те­че в тревож­но очак­ва­не на от­го­во­ри­те. Със­то­яние мъ­чи­тел­но, теж­ко и про­дъл­жи­тел­но, ко­ето той об­лек­ча­ва­ше с ал­ко­хол. Не че до­се­га бе­ше трез­ве­ник, но бро­ят на чаш­ки­те за­поч­на да се уве­ли­ча­ва стрем­г­ла­во, до­ка­то един ден ше­фът му в служ­ба­та не го из­ви­ка в ка­би­не­та си:

- Съ­жа­ля­вам Ха­ри, но съм при­ну­ден да те увол­ня. Явя­ва­не на ра­бо­та в нет­рез­во състояни­е, на­не­се­ни оби­ди на ко­ле­ги, гру­би греш­ки в от­че­ти­те, оп­лак­ва­не от фир­ми, с които си ра­бо­ти­л.­.­. Как­во ста­на с теб бе, чо­ве­че? Не мо­га по­ве­че да се пра­вя, че ни­що не виж­дам - и на мен ми дър­жат смет­ка! По доб­ре по­дай ос­тав­ка, да не е дис­цип­ли­нар­но…

 А от­го­во­ри не ид­ва­ха и не ид­ва­ха, из­да­тел­с­ки­ят бранш стрик­т­но си спаз­ва­ше пра­ви­ла­та. Има­ше, раз­би­ра се, и из­к­лю­че­ни­я: от ед­но ра­дио му от­го­во­ри­ха, че по­ра­ди лип­са на средст­ва ли­те­ра­тур­на­та руб­ри­ка е зак­ри­та, а от за­вод­с­ка­та мно­го­ти­раж­ка се из­ви­ни­ха, че не мо­гат да пуб­ли­ку­ват ма­те­ри­али­те по­ра­ди не­дос­тиг на мяс­то - площ­та на вес­т­ни­че­то би­ла тол­ко­ва мал­ка, че не по­би­ра­ла раз­ка­за му. Ако мо­же­ло да го сък­ра­ти по­не на половина..

 Пос­ле с не­го се раз­ве­де же­на му - на­пъл­но в ре­да на не­ща­та и по­не­же ня­ма­ха де­ца и жили­ще­то бе ней­на соб­с­т­ве­ност, той из­х­в­рък­на от там. Тръг­на си с ед­на връх­на дре­ха, отка­за се от по­дял­ба на иму­щес­т­во, пък и къ­де да го мък­не и на ко­го да го ос­та­ви. От­на­ча­ло спе­ше по при­яте­ли и се из­дър­жа­ше с по­мо­щи за без­ра­бот­ни, но по­мо­щи­те спря­ха, а никой не ис­ка­ше да наз­на­ча­ва на ра­бо­та пи­яни­ца. За­що­то той се бе­ше пре­вър­нал в та­къв: ал­ко­хо­лът бе­ше за­мъг­лил мо­зъ­ка му, бе­ше из­це­дил си­ли­те му, бе­ше про­ме­нил ви­да му. Поз­на­ти­те за­поч­на­ха да го из­бяг­ват, при­яте­ли­те - съ­що. На­ме­ри си ед­на ба­ра­ка в пок­рай­ни­ни­те на гра­да, соб­с­т­ве­ни­ци­те бя­ха в чуж­би­на, и за­жи­вя там. Му­за­та от­дав­на го бе­ше напус­на­ла, той да­же поч­ти не си спом­ня­ше за то­ва вре­ме, се­га, в ред­ки­те мо­мен­ти на трез­ве­ност, ед­нич­ка­та ми­съл, ко­ято блуж­да­еше в раз­мъ­те­но­то му съз­на­ние бе­ше как да на­ме­ри па­ри за пи­яч­ка. За­поч­на да ро­ви по ко­фи­те за бок­лук - от­на­ча­ло се ог­леж­да­ше да не го ви­ди ня­кой поз­нат, пос­ле му ста­на без­раз­лич­но и той за­жи­вя в ед­на дру­га ре­ал­ност, ко­ято ня­ма­ше ни­що об­що с пре­диш­ния му жи­вот.

Две го­ди­ни по-къс­но бив­ша­та ком­па­ния на Ха­ри, в пъ­лен със­тав, ча­ка­ше да им сер­ви­рат по­ръ­ча­на­та ри­ба в съ­що­то „ка­пан­че” в Мор­с­ка­та гра­ди­на. Де­нят се очер­та­ва­ше го­рещ и даже ле­кия обе­ден бриз не спа­ся­ва­ше по­ло­же­ни­ето. Не­за­ви­си­мо от то­ва, би­ра­та се ле­еше неп­ре­къс­на­то и сер­витьо­ри­те ед­ва смог­ва­ха да на­вак­сат с по­ръч­ки­те - за­ве­де­ни­ето бе­ше пре­пъл­не­но..

От­го­ре по але­ята вър­ве­ше един кло­шар - окъ­сан и мръ­сен. Ог­ром­на бя­ла бра­да пок­ри­ва­ше поч­ти из­ця­ло дол­на­та част на ли­це­то му, чер­ни очи­ла с те­ле­ни рам­ки зак­ри­ва­ха очи­те му, а на гла­ва­та му бе нах­лу­пе­на чер­ве­на бейз­бол­на шап­ка с ем­б­ле­ма­та на „Ади­дас”. В една­та си ръ­ка дър­же­ше го­лям най­ло­нов плик, а в дру­га­та - пръч­ка, с ко­ято ро­ве­ше в ко­фи­те. Той ста­ра­тел­но про­ве­ри по­ред­на­та ко­фа и ве­че от­ми­на­ва­ше за­ве­де­ни­ето, ко­га­то съзря не­що там и спря, с впе­рен към ма­си­те пог­лед. В след­ва­щи­те ня­кол­ко ми­ну­ти не мръд­на от мяс­то­то си, ни­то про­ме­ни по­со­ка­та на пог­ле­да си - взи­ра­ше се нас­той­чи­во в ком­па­ни­ята, ся­каш се опит­ва­ше да си спом­ни от­дав­на заб­ра­ве­но не­що. От­там го за­бе­ля­за­ха:

- Абе, тоя как­во се е вто­ра­чил на­сам?

- Мо­же да е гла­ден чо­ве­кът, ми­ри­ше му на ри­ба.

- Дай му ня­кой лев, че аз ня­мам дреб­ни, пос­ле ще се оп­ра­вим…

 Един от ком­па­ни­ята ста­на, оти­де до края на по­ди­ума и про­тег­на ръ­ка с банк­но­та в не­я. В пър­вия мо­мент скит­ни­кът не схва­на, че ми­лос­ти­ня­та е за не­го, пос­ле раз­б­ра, от гър­ди­те му се из­т­ръг­на не­що ка­то ри­да­ни­е, спо­да­вен вик на бол­ка или дя­вол знае как­во, от­б­лъс­на ръ­ка­та с банк­но­та­та и хук­на да бя­га на­до­лу по але­ята….

 На дру­гия ден Ха­ри се зас­т­ре­ля с лов­на­та си пуш­ка. Из­ча­ка бив­ша­та си же­на да тръг­не за ра­бо­та, ус­пя да се спра­ви с вра­та­та и вле­зе в апар­та­мен­та. На­ме­ри дву­цев­ка­та на оби­чай­ното мяс­то в ки­ле­ра, ни­кой не бе­ше я пи­пал. Ос­та­на­ло­то го свър­ши в ба­ра­ка­та, къ­де­то живе­еше сред куп вех­то­ри­и. И пре­ди све­тът да угас­не за не­го, си по­мис­ли, че он­зи кло­шар, кой­то ня­ко­га го на­ре­че Хе­мин­гу­ей, мо­же би е имал пред­вид не външ­на­та при­ли­ка с големия пи­са­тел, не то­ва, че е тво­рец, а тра­гич­ния край. Бе­ше му го пред­ре­къл, но той ед­ва се­га го раз­б­ра.

И то­ва бе­ше пос­лед­на­та ми­съл на Ха­ри.