МАДАМ

Васил Тончев

На­ри­ча­ха я Ма­дам, с „ма­дам” се об­ръ­ща­ха към нея в гим­на­зи­ята­, ко­га­то пре­по­да­ва­ше френ­с­ки ези­к, пря­ко­рът си ос­та­на и след ка­то тя се пен­си­они­ра­. Бе­ше ми­ла ста­ри­ца­, ви­на­ги лю­без­на­, п­ри­ят­но бе­ше да я срещ­неш и да раз­ме­ниш по ня­коя ду­ма с не­я. В съ­що­то вре­ме от дреб­на­та й енер­гич­на фи­гу­ра­,­ от жес­то­ве­те и на­чи­на на го­во­ре­не се из­лъч­ва­ше вро­де­но дос­тойн­ство­, ня­ка­къв арис­ток­ра­ти­зъм, как­во­то и да оз­на­ча­ва то­ва по­ня­ти­е, но то без съмне­ние из­к­люч­ва­ше свойс­ки обръ­ще­ния и по­туп­ва­не по ра­мо­то.

От­как­то мъ­жът й по­чи­на и тя ос­та­на са­ма - ня­ма­ха де­ца - Ма­дам си да­де смет­ка­, че светът се бе­ше про­ме­ни­л.­ Хо­ра­та бя­ха ста­на­ли по аг­ре­сив­ни, все по-ряд­ко се виж­да­ха прояви­те на дос­тойн­с­т­во­, на чо­веш­ка бла­го­род­с­т­во и със­т­ра­да­ни­е, а доб­ри­те об­нос­ки напра­во бя­ха из­чез­на­ли­.­ И то­ва я пра­ве­ше тъж­на. Гра­дъ­т,­ ня­ко­га лю­би­ми­ят й град, и той ста­ва­ше все по-чужд - пла­ше­ха я тъл­пи­те, задръстванията… И те­зи чо­веш­ки мра­ву­ня­ци, на­ре­че­ни МОЛ - как­во­, по дя­во­ли­те, оз­на­ча­ва­ше то­ва МОЛ? Merde! - откъ­де­то тряб­ваше да па­за­ру­ва,­ с­лед ка­то зат­во­ри­ха близ­кия су­пер­мар­кет.

Ето за­що тя прие с та­ко­ва удо­вол­с­т­вие да бъ­де до­мо­уп­ра­ви­тел на жи­лищ­на­та ко­опе­ра­ци­я, в ко­ято живе­еше­. Тук по­не всич­ки се поз­на­ва­ха от го­ди­ни, в то­ва чис­ло и ме­са­рят от­с­ре­ща­, и се­мейс­т­во­то от гараж­ния „Плод и зе­лен­чук”, и чис­тач­ка­та, ней­но от­к­ри­ти­е­, ко­ято поддър­жа­ше иде­ал­на чис­то­та в сградата и ко­ято­, меж­ду впро­чем, чис­те­ше и във френ­с­ко­то по­сол­с­т­во. С ед­на ду­ма, в то­зи ма­лък свят, ограден от ня­кол­ко тес­ни улич­ки и ед­на квар­тал­на гра­дин­ка­, с­та­ра­та да­ма на­ми­ра­ше убе­жи­ще­, чувства­ше се по­лез­на…

Сгра­да­та­, за ко­ято тя се гри­же­ше­, бе­ше стро­ена през 40-те го­ди­ни на ми­на­лия ве­к,­ но и днес изглежда­ше мно­го со­лид­на­, да не ка­жем пред­с­та­ви­тел­на с изящ­на­та си ар­хи­тек­ту­ра на фа­са­ди­те отвън, а вътре впе­чат­ля­ва­ше прос­тор­но­то фо­айе с мо­зай­ка на чер­но-бе­ли карета­, на­ре­де­ни в шах­ма­тен ред, високият гип­сов та­ван, под­п­рян от две­те стра­ни с мрамор­ни ко­ло­ни, ши­ро­ко­то стъл­би­ще­. Ту­к през годините­ бя­ха жи­вели ня­кол­ко из­тък­на­ти лич­нос­ти­,­ име­на­та им все още мо­же­ха да се про­че­тат вър­ху потъмне­ли­те ме­син­го­ви та­бел­ки на по­щен­с­ки­те ку­ти­и­, а за из­вес­т­ния ле­кар-пе­ди­атър про­ф.­ М.­ Г.­ то­зи факт се потвържда­ва­ше от па­мет­на пло­ча, пос­та­ве­на до вход­на­та вра­та.

Жи­во­тът в та­зи сгра­да си те­че­ше нор­мал­но­, хо­ра­та вли­за­ха и из­ли­за­ха, кач­ва­ха се по стълби­те и слизаха об­рат­но­, б­лъс­ка­ха вра­ти­те на асан­сьо­ра или ги зат­ва­ря­ха вни­ма­тел­но, ко­га­то ва­ле­ше дъжд си изтри­ва­ха обув­ки­те в де­бе­ла­та из­т­ри­вал­ка пред вхо­да или не ги изт­ри­ва­ха­, ня­кои си хвър­ля­ха фасовете вър­ху мо­зай­ка­та на чер­но-бе­ли ка­ре­та­, д­ру­ги - не­.­.­., и та­ка на­та­тъ­к,­ но над всич­ко бде­ше Ма­да­м. Тя ус­пя­ва­ше да под­дър­жа ре­да, уюта и спокойс­т­ви­ето в та­зи сгра­да и съв­сем зас­лу­же­но се рад­ва­ше на сим­па­ти­ята и ува­же­ни­ето на хо­ра­та, жи­веещи тук..

До­ка­то един ден във вхо­да не се на­не­со­ха се­мейство Бо­хот­с­ки. За зла участ те се нас­та­ни­ха в опразнения апар­та­мент до то­зи на ста­ра­та да­ма. От­къ­де ид­ва­ше то­ва се­мейс­т­во, с как­во се за­ни­ма­ва­ше мъжът, за да има па­ри да ку­пи та­къв скъп апар­та­мент - та­ка и не ста­на ясно­. Ма­дам го виж­да­ше са­мо ра­но сутрин, ко­га­то той из­ли­за­ше за ра­бо­та и има­ше на­вик да си връз­ва връз­ки­те на обув­ки­те на стълби­ще­то­, ко­ето тя на­ми­ра­ше за дос­та невъзпитано. Мал­ко по­ве­че се раз­б­ра за дъ­ще­ря­та - тя би­ла но­во­из­лю­пе­на пе­ви­ца­, пе­ела но­щем в ня­как­во за­ве­де­ни­е­, а през де­ня не се за­бе­ляз­ва­ше­, на­вяр­но спеше. До­ка­то майка й Це­ца, не Цве­тан­ка, а Це­ца - как­во име, mon dieu!, нап­ро­тив - мно­го чес­то може­ше да се ви­ди на стъл­бищ­на­та пло­щад­ка да си из­пра­ща гос­ти­те и по стар бъл­гар­с­ки оби­чай да си до­вър­ш­ва разговора­, по­ня­ко­га бъб­рей­ки с ча­со­ве. В ос­та­на­ло­то вре­ме гот­ве­ше - през малки­те про­лу­ки на вра­та­та се но­се­ха ми­риз­ми на лук и зап­ръж­ка. И на­вяр­но си по­хап­ваше юнаш­ки, фи­гу­ра­та й напомня­ше на Мадам за добре на­пом­па­но­то чо­ве­че от рек­ла­ма­та за гу­ми „Ми­ше­лин”, су­ве­ни­р,­ кой­то мъ­жът йбе донесъл ня­ко­га от Плов­див­с­кия па­на­ир и кой­то тя па­зе­ше в ед­на ку­тия от обув­ки за­ед­но с дру­ги негови ве­щи. Естетическо­то усещане на ста­ра­та да­ма стра­да­ше и от куп­чи­на­та чех­ли, стру­па­ни пред вра­та­та на семейст­во­то­, но тя се въз­дър­жа­ше от вся­как­ви ко­мен­та­ри­, до­ка­то един път чис­тач­ка­та не й под­х­вър­ли ядо­са­но:

- Ка­жи на те­зи гащ­ни­ци­, мо­ля ти се, да си мах­нат ка­лев­ри­те­, не съм длъж­на да ги мес­тя все­ки път насам-на­там!

Тя бе­ше цап­на­та в ус­та­та­, но не бе­ше лош чо­век и Ма­дам й про­ща­ва­ше ос­т­ри­те ду­ми­, казани по­ня­ко­га­.­ Ве­чер­та тя пре­да­де пос­ла­ни­ето є на Це­ца­ ка­то, ес­тес­т­ве­но, из­пус­на ду­ма­та „гащ­ни­ци”.

- Ка­то не й ха­рес­ва­, да на­пус­не! - бе­ше от­го­во­рът.

- Не­дей та­ка­, ми­ла­, м­но­го труд­но се на­ми­рат свест­ни чис­тач­ки - опи­та се да обяс­ни Мадам­, но отсреща зах­лоп­на­ха вра­та­та­.­

От то­зи мо­мент Це­ца прес­та­на да го­во­ри с не­я­, а ко­га­то се раз­ми­на­ва­ха по стъл­би­те, демон­с­т­ра­тив­но се об­ръ­ща­ше на дру­га­та стра­на : “С как­во тол­ко­ва я оби­дих?” - не­до­умя­ва­ше ста­ра­та да­ма и бо­лез­не­но тър­се­ше при­чи­на­та в се­бе си. По­ло­же­ни­ето се вло­ши още по­ве­че­, ко­га­то вся­ка съ­бот­на ве­чер Бо­хот­с­ки за­поч­на­ха да ка­нят гос­ти и раз­пив­ките продъл­жа­ва­ха до зо­ри - по­ня­ко­га с пес­ни и тан­ци­. П­рез сте­ни­те се чу­ва­ха стъп­ки­те на тан­цу­ва­щи­те­, а взри­во­ве­те смях ка­ра­ха ста­ра­та да­ма да под­с­ка­ча в лег­ло­то и да по­ся­га към ку­тий­ка­та с ва­ли­до­л,­ за да ус­по­кои раз­х­ло­па­но­то си сър­це. В те­зи дъл­ги но­щи тя ле­же­ше буд­на или в по­лу­съ­н,­ по­ня­ко­га зас­пи­ва­ше за мал­ко и съ­ни­ща­та или спо­ме­ни­те - чес­то не ги различаваше - я от­веж­да­ха да­леч-да­леч в  детството: един спо­мен най-чес­то се пов­та­ря­ше­: зи­ма е,­ оти­ват на гос­ти на се­ло­то, къ­де­то жи­вее чи­чо й. Сне­гът е тол­ко­ва мно­го­, че на га­ра­та ги ча­ка шейна. Тя е сед­на­ла меж­ду ро­ди­те­ли­те си­, в­сич­ки за­ед­но са пок­ри­ти с огро­мен де­бел гъ­бин, под гъби­на е топ­ло и уют­но, от­п­ред чи­чо й плю­щи с кам­шик и шейна­та се плъз­га нап­ред, ле­ко пос­к­ръц­вай­ки с пла­зо­ве­те по твърдия сня­г,­ чу­ва се звън на звън­че­та и пръх­те­не на ко­не­. Нощ­та е нас­тъ­пи­ла­,­ ог­ром­на лу­на ви­си отгоре и всич­ко е осве­те­но тол­ко­ва яр­ко­, че вър­ху сне­га се виж­дат сен­ки­те на шей­на­та и ко­не­те, сенките се движат упо­ред­но с тях и да­же се опит­ват да ги из­п­ре­ва­ря­т.­ Въз­рас­т­ни­те не­що си го­во­ря­т,­ но тя не ги слу­ша - сгу­ше­но меж­ду най-близ­ки­те си съ­щес­т­ва, на мал­ко­то мо­ми­чен­це му е тол­ко­ва хубаво­. Къ­де сте, мили мои, се­га­? Къ­де сте? Ста­ра­та да­ма хли­па­ше в съ­ня си­, диша­ше теж­ко­ и… се събуж­да­ше от тро­по­та по стъл­би­те - гос­ти­те на Бо­хотс­ки шум­но се ра­зо­ти­ва­ха.

След­ва­ща­та стъп­ка на Це­ца бе­ше да превземе мал­ко­то бал­кон­че сре­щу тех­ния апар­та­мен­т.­ Те­зи балкон­че­та, при­щяв­ка на ар­хи­тек­та­,­ от­вън бя­ха с цвет­ни стък­ла и при­да­ва­ха екзотичен вид на фасадата от­към зад­ния дво­р, а ина­че слу­же­ха да про­пус­кат днев­на свет­ли­на към стъл­би­ще­то. Без да пи­та ни­кой, Це­ца за­поч­на да скла­ди­ра там праз­ни ка­шо­ни, пос­ле от се­ло им до­ка­ра­ха чу­ва­ли с картофи и тик­ви­, до­ка­то един ден обитателите на блока с из­не­на­да ус­та­но­ви­ха­, че от бал­кон­че­то се но­си поз­на­та­та мириз­ма на лук и зап­ръжка - Це­ца бе­ше ин­с­та­ли­ра­ла кот­лон и гот­ве­ше та­м.­ Се­га мириз­ма­та се разнасяше из це­лия вхо­д.­ Бе­ше стран­на ком­би­на­ция­, ряд­ко сре­ща­на и ня­как си несъвмес­ти­ма­:­ от ед­на страна лук­сът на мра­мор­ни­те ко­ло­ни и ви­со­ки­те гип­со­ви та­ва­ни­,­ от дру­га - мириз­ма­та на ев­ти­на манджа­. На Ма­дам то­ва съ­че­та­ние й на­пом­ня­ше за мен­за­та в Со­фийс­кия университет от сту­ден­т­с­ките го­ди­ни.

Тряб­ва­ше не­що да се нап­ра­ви­. Тя ре­ши­тел­но вдиг­на те­ле­фо­на и по­ви­ка тех­ник, кой­то да пре­къс­не пода­ва­не­то на ток към кот­ло­на на Це­ца­. С­лед то­ва сви­ка об­що съб­ра­ние на блока. За съ­жа­ле­ние има­ше ра­бо­та с ко­ва­рен про­тив­ни­к - Це­ца ус­пя да оми­лос­ти­ви събра­ни­ето­ ка­то ка­за, че за­поч­ва ре­монт на апар­та­мен­та и ще пол­з­ва бал­кон­че­то са­мо дока­то трае ре­мон­та, а то­ва зна­чи сед­ми­ца­, д­ве - не по­ве­че.

Ре­мон­тът про­дъл­жи по­ве­че от два ме­се­ца. През то­ва вре­ме ра­бот­ни­ци сно­вя­ха на­го­ре-надо­лу­, тор­би пя­съ­к,­ ци­мент и гипс ръ­се­ха съ­дър­жа­ни­ето си вър­ху чер­но-бе­ли­те ка­ре­та­, ко­ло­ни­те бя­ха очу­ка­ни, гипсо­ви­те та­ва­ни от бе­ли ста­на­ха си­ви. Де­но­нощ­но ви­еха флексове и ко­га­то спи­ра­ха­, на Ма­дам й се струва­ше­, че све­тът е спря­л.­ Нак­рая от об­щи­на­та ги гло­би­ха за из­х­вър­ле­ни стро­ител­ни от­па­дъ­ци в кофи­те за бок­лук и, ес­тес­т­ве­но, Це­ца от­ка­за да въз­с­та­но­ви су­ма­та на дом­съ­ве­та. Как­то и да въз­с­та­но­ви ще­ти­те, при­чи­не­ни от ра­бот­ни­ци­те. Как­то и да ос­во­бо­ди бал­кон­че­то или по­не да не гот­ви там.

Ня­кол­ко ме­се­ца след по­явя­ва­не­то на се­мейс­т­во Бо­хот­с­ки в бло­ка, рав­нос­мет­ка­та изглежда­ше та­ка: няма­ше и по­мен от пред­с­та­ви­тел­ния вид на вход­но­то фо­айе и стълбището­, чис­тач­ка­та на­пус­на­, а новата­, ко­ято Ма­дам с го­ле­ми уси­лия ус­пя да на­ме­ри за съ­щи­те па­ри­, ­ид­ва­ше един път сед­мич­но и това си личе­ше - бок­лу­ци се тър­ка­ля­ха на всяка крач­ка­.­ Асан­сьо­ръ­т, кой­то ра­бо­те­ше бе­зот­каз­но половин ве­к,­ започ­на да се раз­ва­ля­ с­лед ка­то ре­дов­но го пре­то­вар­ва­ха по вре­ме на ре­мон­та­.

Зъ­бо­ле­кар­ка­та от тре­ти ета­ж,­ чи­ято дъ­ще­ря очак­ва­ше да ро­ди съв­сем ско­ро­, зат­во­ри кабине­та уж да се гри­жи за не­я­, но всъщ­ност па­ци­ен­ти­те й се бя­ха сто­пи­ли и то­ва бе­ше истин­с­ка­та при­чи­на­.­ Авокатската кан­то­ра от пар­те­ра се пре­мес­ти на дру­го мяс­то­, ней­ни­те кли­ен­ти бя­ха ре­но­ми­ра­ни чуж­дес­т­ран­ни компа­нии и сгра­да­та в то­зи си вид не от­го­ва­ря­ше на стан­дар­тите им­, а фир­ма­та за пъ­ту­ва­не и ту­ри­зъм от­ка­за да вна­ся до­пъл­ни­тел­на­та су­ма, с ко­ято под­по­ма­га­ше дом­съ­ве­та­. З­ре­еше не­до­вол­с­т­во сред живеещи­те и вмес­то към виновна­та стра­на­, как­то чес­то се случ­ва в жи­во­та­, то се на­соч­ва­ше към не­я­,­ от нея очакваха да се спра­ви със си­ту­аци­ята и да въз­с­тав­но­ви пре­диш­ния вид на сгра­да­та.

 През то­ва вре­ме пос­те­пен­но дой­де гне­въ­т. Той от­ми вся­как­ви сред­нощ­ни тер­за­ния и упреци към се­бе си­,­ из­пъл­ни с ярост ду­ша­та на ста­ра­та да­ма. С как­во пра­во те­зи хо­ра се втур­на­ха в нейния ма­лък подре­ден свя­т,­ опит­вай­ки се да го раз­ру­ша­т?­ Тя ли тряб­ва­ше да ги тър­пи или те бя­ха длъж­ни да уважават сре­да­та, в ко­ято бя­ха по­пад­на­ли по сте­че­ние на об­то­ятел­с­т­ва­та? Va au diable!

 Ма­дам на­пи­са жал­ба от име­то на съ­ко­опе­ра­то­ри­те­, г­лът­на два ва­ле­ри­ана и оти­де в полици­ята­. Момиче­то­, ко­ето я при­е­, се ока­за ней­на бив­ша уче­нич­ка­. То се ус­мих­на приятел­с­ки­, п­ро­че­те жал­ба­та­, поогле­да се и по­ве­ри­тел­но й ка­за:

- Гос­по­жо­, не се на­дя­вай­те мно­го­.­.. То­зи Бо­хот­ски и мо­ят на­чал­ник са от ед­но се­ло­, позна­ват се добре­.­.. ­на­ли раз­би­ра­те…

 В пот­вър­ж­де­ние на то­ва­ още съ­ща­та ве­чер Це­ца я пос­рещ­на в ко­ри­до­ра с ду­ми­те:

- Не те ли е срам? На тво­ите го­ди­ни? Ве­че гле­даш към оня свя­т - ня­ма ли да ни ос­та­виш на ми­ра­? Дърто­фел­ни­ца прок­ле­та!

 Ма­да­м,­ ко­ято ни­ко­га не вли­за­ше в дол­ноп­роб­ни сло­вес­ни прес­т­рел­ки­, но и ни­ко­га не беше на­ри­ча­на та­ка­,­ усе­ти как сър­це­то й за­поч­на да под­с­ка­ча в гър­ди­те­, тя по­не­чи да отмине­, но не­що я спря, в главата й про­ех­тя: “..и от он­зи свят ня­ма да ви ос­та­вя на ми­ра­! Бог ми е сви­де­тел…”, но те­зи ду­ми не бя­ха ней­ни и тя не ги из­ре­че на гла­с,­ са­мо се обър­на и из­г­ле­да с та­ко­ва през­ре­ние де­бе­ло­то съ­щес­т­во срещу се­бе си­, че Це­ца из­т­ръп­на.

Ма­дам не мо­жа да до­ча­ка ре­зул­та­та от по­да­де­на­та жал­ба­. Един зи­мен ден тя пре­да­де бо­гу ду­х.­ Болно­то й сър­це не из­дър­жа не­рав­на­та бит­ка и тя се пре­се­ли в един по-до­бър свя­т - и без то­ва сегашният не я ус­т­рой­ва­ше ве­че.

 Да се сбо­гу­ват със ста­ра­та да­ма дой­до­ха поч­ти всич­ки оби­та­те­ли на бло­ка. Мал­ки­ят апарта­мент се пре­пъл­ни - род­ни­ни­, п­ри­яте­ли­, бив­ши уче­ни­ци на раз­лич­ни въз­рас­ти­. Тя ле­же­ше в ков­че­га, зат­ру­па­на с цве­тя, и не бе­ше за гле­да­не - смър­т­та бе из­ли­чи­ла предишна­та бла­гост от ли­це­то й, се­га то се бе­ше сма­ли­ло, ус­та­та й зе­еше по­лу­от­во­ре­на в гри­ма­са­, ся­каш се гот­ве­ше да про­из­не­се гроз­но прок­ля­ти­е­.­.­.

Ко­га­то тръг­на­ха да из­на­сят ков­че­га се ока­за­, че не мо­же да пре­ми­не през вра­та­та - да­ли той бе­ше нестан­дар­тен или вра­та­та по-тяс­на­ - не се раз­б­ра­. С­та­на яс­но са­мо, че при внася­не­то са го вка­ра­ли обърнат на ед­на стра­на­. То­га­ва е бил пра­зе­н, а се­га с мър­т­вец вътре как да ста­не­? С­лед крат­ко съвещани­е­ ре­ши­ха да нак­ло­нят ков­че­га на ед­на стра­на­, при­дър­жай­ки тя­ло­то на мър­т­ва­та­, но в най-широ­ка­та си част той пак за­пъ­на и ни нап­ре­д,­ ни на­за­д. Д­ва­ми­на­та­, ко­ито го дър­жа­ха от­п­ред бя­ха излез­ли ве­че на стъл­бищ­на­та площадка­, д­ру­ги­те ня­кол­ко ду­ши от­зад пъх­тя­ха все още в апар­та­мен­та. В един мо­мент ков­че­гът из­вед­нъж пре­ми­на­,­ ос­та­вяй­ки две ус­по­ред­ни рез­ки на ка­са­та на вра­та­та­.­ От тласъ­ка мъ­же­те го из­пус­на­ха­, тя­ло­то на мър­т­ва­та се из­х­лу­зи и по­ле­тя на­до­лу по стъл­би­те.

Глед­ка­та бе­ше зло­ве­ща - Ма­дам се плъз­га­ше напред с кра­ка­та­,­ ед­на­та й ръ­ка, не­ес­тес­т­ве­но раз­пе­ре­на, се уд­ря­ше в па­ра­пе­та­, г­ла­ва­та й под­с­ка­ча­ше на вся­ко стъ­па­ло и все­ки мо­мент мо­же­ше да се от­къс­не­.А ле­ко­то й ка­то пер­це тя­ло не спи­ра­ше­, то стиг­на до по-дол­на­та стъл­бищ­на пло­щад­ка­, б­лъс­на се в отсрещ­на­та сте­на­, за­вър­тя се и пак по­ле­тя на­до­лу - толко­ва стран­но и не­ес­тес­т­ве­но из­г­леж­да­ше то­ва спус­ка­не, ся­каш не за­ко­ни­те на гравитаци­ята­, а ня­ка­къв соб­с­т­вен дви­га­тел го дви­же­ше­.­ По стъл­би­те сли­за­ха хо­ра­, те ужа­се­ни отска­ча­ха встра­ни­, ня­кой из­ви­ка: „дръж­те я, д­ръж­те я…”, а бре­мен­на­та дъщеря на зъболекарка­та изох­ка и се хва­на за ко­ре­ма.

 В то­зи мо­мент във вхо­да се по­яви Це­ца Бо­хот­с­ка, - бе­ше хо­ди­ла на па­зар. И ето се­га пъх­те­ше с две пъл­ни мре­жи по стъл­би­те­, ко­га­то вър­ху нея връх­ле­тя мър­т­ва­та, уда­ри се в кра­ка­та й и спря­.­ От уда­ра­ еди­ният кле­пач треп­на и се от­во­ри, по­каз­вай­ки из­цък­ле­но­то око на Ма­да­м. То се за­вър­тя­,­ ог­ром­но и бя­ло­, без зе­ни­ца и без­ми­лос­т­но се впи в ли­це­то на смър­т­ния й вра­г.­ Це­ца из­пи­щя­,­ олю­ля се и се свлече на по­да­, а съ­дър­жа­ни­ето на мре­жи­те са по­си­па на­око­ло..

 Мал­ко по-къс­но от сгра­да­та тръг­на­ха поч­ти ед­нов­ре­мен­но три ав­то­мо­би­ла - две ли­ней­ки и ед­на катафал­ка­. Пър­ва­та ли­ней­ка пус­на си­ре­на­та и от­п­ра­ши към „Пи­ро­гов”, дру­га­та - към ро­дил­но­то­, а катафал­ка­та­, с­лед­ва­на от ма­лък кор­теж ле­ки ко­ли­, бав­но пое към гробището в Ор­лан­дов­ци­, къ­де­то ста­ра­та да­ма най-пос­ле тряб­ва­ше да на­ме­ри своя ве­чен по­кой.

Це­ца Бо­хотс­ка оживя след ма­си­вен ин­фар­к­т,­ но не ос­та­на в сгра­да­та - след ня­кол­ко месе­ца продадоха апар­та­мен­та и се пре­мес­ти­ха на дру­го мяс­то. Как­то спо­ме­на­ла пред съсе­ди­те: в то­зи вход всич­ко й на­пом­ня­ло за Ма­да­м, а то­ва би­ло не­по­но­си­мо..

 За го­диш­ни­на­та от смър­т­та на ста­ра­та да­ма мо­же­ха да се ви­дят два нек­ро­ло­га, за­ка­че­ни на вход­на­та вра­та - еди­ни­ят от род­ни­ни­те­, д­ру­ги­ят от приз­на­тел­ни­те съ­ко­опе­ра­то­ри­. Точ­но та­ка бе­ше на­пи­са­но: „от приз­на­тел­ни­те съ­ко­опе­ра­то­ри”.

 В след­ва­щи­те го­ди­ни нек­ро­ло­зи или дру­ги зна­ци­, ко­ито да на­пом­нят за Ма­да­м,­ не се появи­ха по­ве­че..

 Дъ­ще­ря­та на зъ­бо­ле­кар­ка­та ро­ди мо­ми­чен­це.