ЗА ГЕОРГИ АНГЕЛОВ И НЕГОВИТЕ КНИГИ „ЗИМНА ТРЕВА” И „АРИЕРГАРД”

Марина Койнова

Стихосбирката “Зимна трева” излиза през 2002г. Творбите в нея оформят два цикъла:”На небето тихия подслон” и ” През епохи и тела”. Първият започва с една строфа, която синтезира темите и идеите на целия цикъл: за Бога, за честните и чистите, и за Поета, който създава свят върху белите листове.

От честните започва Бог. От чистите.
И те си тръгват бавно, по един.
Мъжът, видял дома си да гори,
нима не грабва първо своя син?
Поет ли е - и шепа бели листове.

Твърде дръзка, но убедително защитена от стиховете в тази книга, е привидната аналогия между Бога и Поета, без при това да се долавя дори и усещане за самонадеяност. Защото за Георги Ангелов поезията е съдба, отредена свише, и тя означава преди всичко вътрешна потребност и способност на твореца да съпреживее и изстрада сам, докрая, всичко.Обречен на самота, когато обича и носи в себе си света, на изгаряне докрай , защото е от честните и чистите в един свят „на апокалипсиси и гняв”, поетът живее с всичко под небето. Още тази първа строфа - мото очертава акцентите, ценностите: идеала, човека, живота, творчеството. Сред заглавията в „Зимна трева” откриваме имената на Пеньо Пенев, Андрей Германов, Иван Николов. Преди това са тъжното „Похвално слово за поета” и стихотворенията „Цигулар”, „Пушкин”, „Писмо до Наталия Пушкина”, „Дебелянов”.

Тръгнаха към своята Обител
Пеньо и Андрей, Иван Николов.
Опитът да си небесен жител
е по правило
отдавна
солов.

Щом прелистим книгите им странни
те при себе си ни викат също.
Без да знаят рано или късно,
казват ни,
че ще се върнем
вкъщи.

Небето - не е ли то идеалът, светът на честните и чистите, а „опитът да си небесен жител” не е ли усилието да постигнеш този свят в себе си и за другите, заради живота ? И това - парадоксално и трагично - обрича творците на самота и болка. Но книгите им ни вдъхват убеденост, че това Небе, което носят в себе си /нали за него писа и големият Веселин Ханчев?/ - то е истинският дом на човека, а устремът към него е като завръщане към изгубената някога добра човешка същност. И това е печалната и оптимистична мъдрост, зряла, изстрадана, но не гневна, която звучи тихо и красиво, но не примирено. Стиховете са афористично кратки и богати на смисъл. Всеки ред е обобщение, събрал сякаш опита на дългото минало. Със сетива за значимото и вечното, навярно за това

дори когато е сеяч на бъдеще,
големият поет е винаги
античен.

За поета е намерен оригинален и красив образ - той е „пастир на пеперудите, /които тръгват винаги към пламъка /с надеждата да се повтори чудото,/ наречено отместване на камъка” - и поне един да разпознае себе си във възкръсналия от гроба Лазар. Авторът на “Зимна трева” разговаря с мъртвите поети - пита ги, вслушва се в думите им, в съкровените им мисли. Споделя ги. За да изрази вечната /и своя, днешна/ болка по погубените, пропилените човечност, красота, добро.
С Мопасан споделя мъката си по прегазено дете, с Пушкин - по простреляна младост, с Дебелянов - по изчезналите вишни и обич. Днешното повсеместно зло сякаш обезсмисля присъствието на поетите тук, на земята. Ако не Бог, а злото дирижира спектакъла, наречен живот, „тогава, страдалци, защо ви изпращаха тук?” - почти отчаяно звучи въпросът на автора. В монолога на незабравимия Иван Николов има укор към творците, които пресъздават “все апокалипсиси и гняв”, защото

стихотворно мъртъв е пейзажът
без родопски мирис на ели.
……………………………………………………
Без пъртина, без сълзи, без рамо,
без частица първороден свян.

Така на злото, на обезчовечаването Георги Ангелов противопоставя усета за природата, близостта до земята, самоотвержения жест на състрадание и подкрепа, както и оня „първороден свян”, който дължим на Твореца, който и да е Той, както и да Го назоваваме - Дух, Разум, Абсолют или Природа.
Не един или двама са творците на поетичното слово, които са утвърждавали у читателя представа за героя на епохата /която и да е тя/като въплъщение на саможертва в името на човека въобще - като твърде общо, всеобемащо и всеопрощаващо понятие. У Георги Ангелов героят и саможертвата му имат определено етични, морални очертания, характеристики и идеал.
Ето как поетът синтезира идеята за саможертвата в името на достойните, в името на човека с достойнство:

Роденият да дава е самотен,
ала живее и дори умира
за всичките, които бряг и котва
единствено в достойнството намират.

В цикъла „През епохи и тела” са включени лирически късове, в които откриваме разбиране към: “мъдрия варварин, когото „жадната плът и животът светъл на виното
водят по прашния път към зенита”, към „нищожния”, който „на чуждото нещастие се радва”, към наивния, който носи дърва за кладата с поглед обърнат към небето; към поета, който се надява със съчувствие и поетично слово да спаси света от нова Хирошима. В „През епохи и тела” човешкият дух пътува към цялото, не за да постигне покоя - пътува, защото винаги ще има “очакващи спасение очи”. В същото време изразът „през епохи и тела” има и друг смисъл - на присъствие и движение, повтаряне в нови епохи, в нови тела- на едни и същи, вечни мотиви в нови, съвременни вариации. Аналогиите: минало-настояще, понякога са твърде горчиви /„продава се девича плът/тъй както в дните на агите”/, понякога леко иронични - когато битовата, твърде делнична ситуация води до мисълта за неизбежния вечен конфликт между плът и дух,
прагматизъм и духовност /в оня първобитен свят - „докато рисувал ловни сцени/ тя-жена му, заживяла с друг/, глуповат и кротък,без претенции,но бизон повалял със юмрук”.
Някои творби съдържат твърде песимистични обобщения:

Един от друг животът ни зазижда.
Човек със себе си се раздели.
Дори небето, вечното, не вижда.
Освен когато то го повали.

Много реализъм има в стиховете от “Зимна трева”- тъжни истини, понякога разкрити с лека ирония, понякога със сдържана болка, но винаги със съзнание за сложността на живота и несъвършенството на човека. Като цяло стиховете звучат оптимистично, защото:
Бог не е сътворил пощадена от вятъра суша,
но има все пак в пространствата някъде брод…

защото:

Животът-девет десети си ти,/зима/
но си струва едната.

Книгата „Ариергард”излиза през 2003г. И тя започва с темата за поезията, с мисълта за потребността от поезия. В нея авторът открива опора и смисъл, начин да се оцелее, но и да се постигне безсмъртието, към което човекът винаги се е стремял:

Ако вярваме в тебе, Поезийо, както във хляба,
дума от нас, дума поне ще остане…

така се аргументира завръщането към Поезията, „към чистия извор на някога близкото слово”. Отново откриваме, сега заредени с още по-дълбока мисъл и още по-силна болка, образи, които обобщават поетовите прозрения за противоречивата и сложна действителност, за трагичното безсилие пред неминуемата смърт, пред фалша на живота, „безумието се превъплъщава”, за съжаление. Остава единствен стихът-

насъщен лъч във щедро огледало.
Животът още в него ще трепти,
дори когато няма да е цяло.

Но поезията, в един мащабен план, се оказва безсилна пред човешкото падение:

Наивно мислим- ето, никне стих
и нечие сърце ще обитава.
Далече някъде покълва тих.
Ала животът ни опровергава-

дочел стиха,картината видял
и подразбрал основната идея,
човек се връща пак в онази кал,
която, впрочем,ще го надживее.

Не мисля, че по-вярно и по-тъжно някой някъде е изразил съзнанието за безсилието на благородните усилия да направи човека по-добър, по-достоен. В тази книга болката за
днешния „неопростен, опустошен, изгубен, така наречения наш живот” прелива в болка за България - с нейното минало и настояще, с българското слово, „подложено на невидяна сеч”, със старите жени,които в августовския зной копаят и „черна пръст ги чака”, а „грижата за хляба убива цял един народ”.
Много чести са реторичните въпроси, пред които ни изправят творбите - изразяват недоумение и болка и в същото време утвърждават изконни ценности като Храм и Родина:

Но защо върху храма, наречен България,
тъмни птици гнездят…
…………………………………….
Нали върху църква не вият
гнездата си гарвани?

Обичта към Родината е не само болка и гняв, но и усилие да се открие изход - той е в трайните и вечни неща като дъбът, който ще живее със земята, като любовта на щъркела, по-силна от инстинкта да следваш ятото, да оцеляваш.
И апелът е да се взрем в себе си, да преодолеем това неумолимо, вечно „Аз” - „отложена присъда и измама,/ която ни държи във деспотичната си власт”.
Лирическият герой на тази стихосбирка страда за „отровената равнина”, за човека, който се отчуждава не само от себеподобния, но и от самия живот. И споделя тревожното си предчувствие :

………………Умът разбира.
И винаги умът ще разбере.
Той свикна и на опитите с хора,
на лагерите и ненавистта
и утре,вероятно от умора,
ще угаси разсеяно свещта.

Малко са творбите на Георги Ангелов, в които е загатнат сюжет, леко очертана житейска ситуация. Болшинството стихотворения са размисъл, звучат приглушено, изповедно, по-скоро тъжно, отколкото ведро. Но като цяло те излъчват усещане за искреност и дълбоко етично внушение, за надежда, въпреки всичко.
Разнообразна като стихов размер и строфична организация, лириката на Георги Ангелов показва овладяна стихотворна техника, интересна поетическа образност, словото звучи със завидна лекота. Художествените обобщения са много често с характер на афоризми, финални логически умозаключения. В повече случаи обаче истинските, съкровени вълнения и дълбоки прозрения се оказват сякаш разтворени в цялото - трябва да доусетиш авторовото настроение-размисъл, да го осъзнаем, доведени до него като откриватели. Така в най-голяма степен творецът приобщава
читателя към своята емоция и мисъл.
„Ариергард” е книга, която ни кара да осъзнаем драматизма на времето и това, че в него повече от всякога не користни водачи, а „ариергардът” е нужен…
За да продължим да живеем, да продължим по пътя към трудното си завръщане към простотата, красотата и човечността. И мисля, че стихове като тези на Георги Ангелов са „ариергардът”, който ни е необходим.

17.03.2005 г.