Роке Далтон

превод и бележка: Никола Инджов

Роке обичаше да разказва за Салвадор, който странникът можеше да види някой път. Две снежни планини и едно утаено крайбрежие на Тихия океан, четири вулкана, които все още живеят като пулс на земята, реки, родени от дъждовния сезон, но една от тях продължава да тече дълго след последните мълнии… Той не знаеше дали е ладино - испаноиндиански метис, дали е пипил или ленка - потомци на маи, ацтеки, науа. И казваше, че Салвадор - това е американският Палечко.
В повечето случаи обаче, когато станеше дума за родината му, Роке се смълчаваше. В Хавана през седемдесетте години имаше много хора, които прекарваха дълги часове, унили в носталгията. Роке бе един от тях, но той бе интелектуалец от висока класа и това, което не разказваше за Салвадор в случайните ни беседи, аз можех да разбера по стиховете, които пишеше. Така един поет за мене се превръщаше в цяла една страна, до която още тогава не можех да ида, но която все някой ден ще посетя, за да оставя цвете върху нея като върху гроб на Роке. Защото никой не знае къде е погребан там Роке и дали е погребан. Може да е хвърлен в кратера на някой от вулканите, може да е спуснат с камък на шията в океана. Знае се само, че е унищожен в борбата “за един нов Салвадор, за една нова Америка, за един нов свят” - така завършва некрологът за него, подписан от най-видни латиноамерикански творци. Некролог, възвестен дълго след смъртта му, защото както премълчаваше живота си на салвадорец, Роке премълча и гибелта си, макар да я предсказа.
Той бе мой връстник и нас в Хавана ни събираха младостта и поезията. Нали разбираш, че случайно се срещнахме с тебе - обичаше да ми втълпява той. Да, през 1960 година Роке е бил осъден на разстрел, датата на екзекуцията - определена, но четири дни само преди това пада правителството, което го е осъдило. И Роке остава за първи път жив. След това остава жив още няколко пъти, тъй като още няколко пъти той е арестуван, съден, затварян в самотни подземни килии, преследван по улиците на малките салвадорски градчета. Споменаваше със смях, че от родината му винаги са го прогонвали гол - извеждат го на погранично място, заставят го да съблече всичко, което е дреха по него, и го натирват. Но аз винаги се връщах с нови одежди и въоръжен, добавяше той, и като че ли заварвах на оня бряг на отечеството войниците да разчитат стихотворенията ми, които вадеха от джобовете на предишните ми панталони и ризи.
С четири дни той не доживя четиридесетгодишнината си. Научихме, че е бил унищожен на 10 май 1975 година, а новината дойде на 7 септември. В този ден след дългогодишно пребиваване в Куба аз си тръгнах за България. Тръгвах си с ранния самолет, когато на летището пристигат сутрешните вестници. Самолетът пое курс над северните лагуни към Европа - и именно в този час на завръщането прочетох съобщението за смъртта на Роке. Така си отидох от Куба с една невъзвратима загуба повече.
Тогава в самолета се замислих над странния литературен взрив, който се беше появил в малката държавица Салвадор. След като столетия наред там писател се е раждал на петдесетина години веднъж, то през 1974 и 1975 година се заговори за ново и силно салвадорско поетично поколение, възникнало очевидно в резултат на засиления революционен процес. Чрез партизанските радиостанции, чрез нелегални вестници се узнаха имената на новите салвадорски поети, между които имаше и чудесна поетеса - Вилма Флорес. Стиховете на Тимотео Луе, на Иван Сапата, на Хорхе Крус, на Луис Луна съдържаха показателна литературна тенденция - стремеж към оварваряване, към, в нещо от пропагандата на класовото стълкновение, в лозунг и манифест. Поезията на това поколение имаше отлики на литература изобличителна и документална. Споменаваха се в сюжетите и темите конкретни събития, конкретни имена и конкретни понятия от политиката на страната и света. Познавачите бяха озадачени, но все едно, тази поезия съществуваше и достигаше до Хавана, а чрез Хавана - и до целия континент. Никой нищо не знаеше за самите поети. Предполагаше се, че са бойци от партизанските отряди или нелегални революционери.
Години по-късно се разбра, че Вилма Флорес, Тимотео Луе, Иван Сапата, Хорхе Крус и Луис Луна са псевдоними на един и същ автор, и че този автор не е бил никой друг, освен Роке…
Роке Далтон Гарсия…
Така за себе си прозрях онова внушение, че един поет може да се превърне в цяла една страна.
А цвете върху салвадорската земя като върху гроб на Роке аз все някой ден ще положа!

КЪСЕН НОЩЕН ЧАС

Когато загина, не казвай моето име,
защото ще възпреш и смъртта, и покоя.

Твоят глас, камбана на петте чувства,
би бил слабия фар, търсен в моята мъгла.

Когато загина, произнеси странни срички.
Прошепни цвете, пчела, сълза, хляб, буря.

Да не изричат твоите устни моите десет букви,
спи ми се, аз обичах заслужих си мълчание.

Не казвай моето име, когато загина,
защото от черна земя ще тръгна към твоя глас.

Не казвай моето име, не казвай моето име,
когато загина, не казвай моето име.

***
От ден на ден мъртвите стават все по-непокорни.

По-рано с тях бе лесно -
един им венец, едно им цвете,
възхвала на делата им по списък дълъг,
възпоминание за земите на родината,
знаменити сенки,
чудовищен мрамор…

Трупът остава после в паметта
сякаш до живите се нарежда
и тръгва след нашата стара музика.

Но сега?
Сега мъртвите са други
в сравнение с преди.
Днес те изглеждат иронични,
те задават въпроси.
Дори май си дават сметка,
че всеки път са повече от живите.

КАКВО МИ КАЗА ЛУДИЯТ

Сподели ми, че баща му бил малко море,
че ангелите са глупаци, но правят поразии нощем
с тия си нокти от опашка на комета.
Довери ми, че у тях дъждът е удавник
и че сестрите му побеснели кастрират бадемови дървета.
Каза ми, че от жадните именно иде голяма надежда,
че ако свириш с уста през парка - значи си безсилен
да възвърнеш виното от думите на детството.
Подшушна ми, че не му е позната дебела жена
и поради това мрази знаците с ръце след нея.
Заяви ми, че по-добре да не излиза на улицата,
защото в определена възраст е тъпо да прави жертви.
Спомена ми, че има нещо, което се нарича светлина,
но то не може да се обясни с ръце.
Изрече накрая, че дърветата не са най-злите ни врагове
и не трябвало да им се вярва, когато мърморят
от другата страна на оградата.