ПРЕКЪРШЕНИ ДЕТЕЛИНИ
Тя върви бавно, приведена почти до земята. Върви, не поглежда нагоре. Умореният поглед не иска да вижда безкрая и светлината.
Спъва се и полита. Сблъсъкът със земята е болезнен. Болката замъглява съзнанието. Животът иска да изтече през отпуснатите пръсти. А те не искат да го задържат. Няма смисъл. Нищо.
Конвулсивно потръпват, и без да са искали, докосват прохлада. Очите се отварят и се отърсват от небитието. Учудено поглеждат към ръцете, където се усмихва четирилистна детелина.
Премигват невярващо клепачите. Кръвта полека се раздвижва в жилите. Къде изчезна мъката, сковаващият страх? Така е хубаво! И цялата вселена се разтваря. От буца, заседнала във гърлото, превръща се в безкрай, всемир, в който има място, страшно много място за радост и желания.
Река от нежност, море от благодарност и океан от неосъзнавани мечти се сбират в дланите, които тя протяга. Докосва леко, едва - едва, със отмалели пръсти това парченце щастие. Тя иска времето да спре и да се скрие някъде, за да остане само една жена, несмееща да грабне цветето, променящо живота.
Но времето не спира. Тече неумолимо. Превръща в прах и пепел всичко хубаво. Сърцето се оттегля, за да отстъпи мястото на Разума. Мечтите рухват и се стопяват в прозата. Безмилостният Разум разголва истини, които парят. А тленното оплита в паяжини това, което е стояло високо горе и ни е водило през тъмното.
Така боли, когато изтрезняваш! Когато се събудиш сутринта и вместо край безкрайни хоризонти, се озовеш между четирите стени на нечие съзнание, изпълнено с проза.