КРАЙ ВАРДАР

Пътни бележки

Луи Бюрно

Превод от френски: Иво Георгиев


Бележка на преводача

Тези бележки ги намерих случайно в Интернет. Отпечатани са в списание „Le Pays de France”, бр. 66 от 20 януари 1916 г. Отначало това е туристическо списание към всекидневника „Льо Матен”, а по-късно отразява военните действия на френските войски по всички фронтове. За самия Луи Бюрно не знам нищо, нито можах да намеря името му по енциклопедии, или в интернет. По всяка вероятност е бил военен кореспондент. Записките е писал през ноември и декември 1915 г, от македонския фронт, където французите се сражават срещу българите. Не мога да твърдя със сигурност, че материала не е превеждан досега на български (макар че е вероятно), но и да е, то вече е забравен отдавна.

И. Г.


Ноември 1915

В два и половина сутринта пристигаме на гарата в Криволак. Гарата на този толкова често споменаван в пресата район е потънала в пълна тъмнина. Глухи взривове, следвани от съвсем близки експлозии, обясняват защо е тази мярка – ние сме под обстрела на българските оръдия.
С разсъмването потегляме по пътя, който води от Криволак към Кавадар. В Сърбия бяхме предупредени за лошото състояние на пътищата. Въпреки това, не си представяхме, че могат да се наричат „пътища”, поредиците от канавки, приличащи по-скоро на пресъхналото корито на широк, разлят ручей.
На кратки интервали, този изцяло неравен път е прорязан от дълбоки бразди, изкопани от планинските води, запълнени с огромни камъни с щръкнали гърбове.
Пътят заобикаля първо стръмни сиви хълмове, приличащи на купчини с пепел. След това внезапно изниква долината на Вардар, зеленееща и пъстра. Обширни поля с гигантски праз се редуват със зелеви насаждения или с пиперови ниви, в които стърчат дългите жълти класове на царевица, докато близките склонове, с техния жълтеникав цвят, еднообразен и набразден, говорят за неотдавнашна оран.
Пейзажът започва да се оживява. Срещаме дълга върволица от „араби” – леки коли от обоза, използвани за снабдяване с припаси – преди да срещнем първите местни фермери, тръгнали към нивите си, яхнали мънички магаренца, пастири бутащи няколко ниски и дебели говеда, с бели очи, сива козина, и с огромни възлести рога.
На следващия завой пред нашите очи се открива доста голямо натрупване на сгради; това е Неготин, или поне това, което е останало от него, тъй като по-голямата част от града е била разрушена през 1912 г, по време на първата балканска война.
Едно минаре е проточило нагоре своята бяла островърха кула в самия център на района и контрастира с масивността на стара македонска камбанария и тъмните краски на околните сгради.
Неготин е околийски град и сградата на околийското управление е обикновена дървена едноетажна къща, белосана отвън.
Навлизаме в лабиринт от сиви стени, развеселени единствено от няколко непокътнати къщи; едните, бедни, запазили се кой знае как от разрушението; другите възстановени, понякога в по-съвременен стил.
Нашите войници са се настанили всред тези руини, откъдето се издигат тънки облачета от бял дим, разнасящи навсякъде хубава миризма на готвено месо. Коне и мулета, хранени със сено, подават глави през пукнатините на бомбардирана мелница.
След като прекосихме Неготин, се отправихме към Кавадар, отдалечен само на дванадесет километра. В далечината, на дъното на долини, забелязвахме ферми обкръжени от ниви с праз и зеле – определено това са специалитетите на този край.
Досами пътя, съзираме авиационен лагер, истинско село от палатки. Върху ливадата множество машини, различно производство, са разперили своите бели крила с изрисуван трикольор. Разменяме кратки поздрави с персонала на ескадрилата.
Ето че Кавадар се появява иззад хълмовете.
Този град изглежда не толкова разрушен и по-голям от предишния: три минарета вместо едно и много повече модерни сгради. На входа се вижда голямо ново здание, с две крила, белосано но недовършено, без врати нито прозорци: училище или болница?
Въпреки това състоянието на пътищата е още по-лошо отколкото в Неготин. Шосето, павирано с големи кръгли камъни, има V-образно сечение, за изтичането на водата. Улиците са от двете страни с дюкяни, повечето със затворени капаци; от време на време се вижда по-модерен магазин, затворен с желязна завеса.
Пред джамията се забелязва необичайно стълпотворение; днес е пазарният ден в Кавадар, ми казват.
Какъв е обичайният оборот на търговията? Не знам. Този ден видях само няколко купчини със зеле и праз – отново! – и дузина чували със сивкаво брашно за които клиентите се пазаряха.
Но както изглежда е обичайно, много хора стояха пред тези оскъдни стоки: една твърде смесена публика: знатни търговци в европейски дрехи, дошли да продадат своите стоки на интендантството, фермери облечени в стари костюми с ширити, стари турци в клащници, млади разхайтени турци със заострени под феса глави. Обикновено мъжете носят албанска носия: червен пояс вързан върху бяла шаячна куртка, прилепнали панталони, най-често разчепкани; на главата червен плат навит на тюрбан и обувки с подметки от кожа и върви, навити около прасеца.
Срещам един брадат поп да се смесва с групите. Той не ми казва нищо съществено. Излязъл е от българска семинария. Държим го под око.
Жените също се гиздят с ярки дрехи; те най-грижливо се стремят да скрият косата си, която носят на завити плитки – това придава на най-младите от тях бабешки вид. Децата също са облечени в дрехи от ярки платове.
Що се отнася до турските жени, аз лично срещнах само една в края на една пуста улица. Тази жена млада ли беше или възрастна? Не бих могъл да кажа. Бяло покривало, изключително чисто, прикриваше нейните черти, с изключение на очите, но имах време да прочета в зениците й нейното учудване, и далечен ужас.
За да приключим с кавадарската търговия, посещаваме малкото търговци, които са си останали в магазините; най-напред търговеца който продава смокиново вино по 1,40 франка литъра; сладкарят, който пече тънки търкалца от ръжено брашно, или сладкиши от царевица – всичко е абсолютно безвкусно – и приключваме с бърз поглед по подгизналите от кръв рафтове на месарите, продаващи овче и козе месо.
Успях да вляза в някои от македонските жилища. Те се различават от турските къщи най-вече по своята чистота. Македонецът – гръцки, сръбски, български или албански, подслонява своето семейство в ревниво оградена къща. Малко дворче, освежено с няколко стръка хризантеми, предшества входа. Вътре и най-малките подробности, свидетелстват за превъзходна семейна задушевност.
Изключителната боязливост на тези почтени хора произлиза от това, че те едва са се измъкнали от пет века турско робство. Отоманското иго е попречило на всякакъв напредък в Македония. Единствената грижа на тези нещастни хора е била да произвеждат от земята толкова, колкото да си осигуряват всеки ден хляба, без най-малката показност за благополучие или излишък, тъй като всяко невнимание би предизвикало алчността на турските власти. Ето защо тези клетници, в несигурността на утрешния ден, продължават да обработват своята плодородна земя с праисторически оръдия.
Френският войник се оправя в Македония, така както навсякъде другаде. Към своята дневна хранителна дажба понякога добавя дребно, но с крехко месо пиле, което в началото не струва повече от 20 су.
Обратно на това, което ви съобщих за Солун, френските пари покачиха курса си в Сърбия, така както и английските и гръцките.
Някои от войниците, наистина, похарчиха огромната сума от 5 или 6 франка, за да се сдобият с малко магаре, използвано за пренасянето на храни и на багажи. Дори и най-малката група ще видите следвана от две или три дребни магаренца, именувани Гийом, Кронпринц или Фердинанд и от някое скитащо куче, прпиличащо малко на ирландските овчарски кучета. Такива скитащи кучета се срещат на цели глутници в покрайнините на градовете.
При всяко ядене, се събират хлапета, които се надпреварват да носят вода или да измият баката, с надеждата да получат филия войнишки хляб, който изгълтват като баница.
Докато белят картофите, готвачите учат малките македончета на френски (обикновено те говорят сръбски). Думите, които научават най-бързо са „аероплан”, „автомобил”, „велосипед”, което доказва тяхното възхищение от тези нови, в техните очи, машини.

Зимата в Македония
Декември 1915

До 24 ноември имаше много студени нощи, но с ясни и слънчеви, почти топли по обяд, дни. След това ни обгърна ледена мъгла до 26ти, когато започна да вали много обилен сняг. Бялата покривка, поддържана от силния студ през нощта, достигна 40 см в равнината и повече от метър в планината. В този гол откъм гори район, чучулигите и врабчетата падаха като мухи. Ние ги ядяхме до насита. Уви! Това беше съвсем малка компенсация на лавината от нови трудности.
Бяхме наясно, че нашите пехотинци нямаха нито време, нито необходимите материали за оборудването на удобни траншеи, както на стария фронт.
През нощта на 29ти срещу 30ти, термометърът слезе до 19 градуса под нулата в равнината, и до 20 по върховете. Леденият вятър и снежната вихрушка затрупваха ямите по пътя и блокираха колите ни, като предизвикваха спиране на движението. Нямаме дърва за огън, който да ни постопли, само малко дървени въглища, едвам достатъчни за кухнята.
Ах, тези мъртвешки часове прекарани в дупките на стрелците, сгушени един до друг, намиращи все пак сила да пеем, да мърдаме в ритъм краката и да караме кръвта да циркулира, което не попречи, уви! да има доста премръзнали крайници.
Не знам поради каква причина, студът успя да създаде нещо като примирие между воюващите. С дъски и греди изтръгнати от съседите, българите се изложиха на риска да запалят няколко огньове по продължение на тяхната линия, на които войниците се топлеха.
Нашите започнаха да правят също като тях и този ден, даже и следващата нощ, оръжията останаха безмълвни.
Много се говореше за Кара-Ходжали (нашите войници казват Кара-Розали!) точно там, на този хребет се беше отличила дивизията, която особено ми е скъпа.

19 октомври

Н-ската бригада, разтоварена на гарата в Криволак, пресича река Вардар натоварена на проядена от червеите ладия, управлявана от двама турски лодкари. (малко по-далеч англичаните докараха по-здрава ладия, върху която дълго време ожесточено се изсипваха българските оръдия).
Последователно превземан, отстъпван и пак превземан от нашите войски, Кара-Ходжали в крайна сметка остана във френски ръце. Голяма беше изненадата ни да намерим там съвсем готови траншеи, които ние трябваше само да почистим. Скоро установихме, че те са от предишната балканска война, когато българите, сърбите и гърците си оспорваха Македония. На всяка стъпка краката ни настъпваха човешка кост, търкаляхме череп, дори понякога глава с останала коса и черна брада, разпръснати останки от войници от 1912 г. Тук трябва да е било истинско клане и хищните птици скоро след това са разравяли плитките гробове. Навсякъде се виждат останки от униформи, ръждясали пълнители, все още пълни паласки и т.н.
Българите се бият добре. Това може да се твърди като общо правило. Те бяха възприели, по принцип, немския маниер на дълбоки и плътни масови атаки, от колони от по четирима. Но тяхното движение няма единството на немците, на войниците на Фердинанд им липсва чувството за дисциплина, макар че толкова се говореше, че те са голяма помощ за армията на кайзера.
При съзиране на неприятеля, българите се откопчват от ръцете на своите командири и демонстрирайки истинско безразличие към опасността, се втурват без ред, с юнашки устрем придружен от бясно «ура». По този начин в очите на нашите войници, те често предизвикваха усещането че са пияни. Техните тренирани крака на планинци, осигуряваха на тези „булгри” неоспоримо превъзходство в изкачването на върховете. Носещи често на гръб своите разглобени картечници, те се катерят безшумно и с лекота, благодарение на своите пътъци с кожена подметка, които се придържат към крака от множество върви.
Взет отделно, българския войник е по-скоро боязлив. По време на най-тежките студени дни, много от тях идваха да се предават като пленници, като ни показваха своите празни усти и ръфаха алчно корите, които им хвърляхме…