КРЪГ

Йордан Стубел

КРЪГ

Оттук започва, свършва там накрая…
А вечер е - ти гледаш унесвесен.
Пред тебе омагьосаната стая
и клетката - от нея птича песен.

И слушаш, а отдавна ти се чини,
че си я чувал, нявга ти е пята,
и връщаш се надире със години,
като дете честито на земята.

На заранта опомняш се - незнаен,
денят е пред вратата ти сурово.
И тръгваш пак по оня кръг безкраен,
по който вече няма нищо ново…


БЕЗ РАДОСТ

От бедните съм по-бедняк, живея
затворено, без радости и нужди
и гледам от прозореца - тъмнее
над стрехите - минават хора чужди…

Не ме вълнува нищо - не очаквам
ни майка, нито брат, нито зората
и нищо във живота не оплаквам,
ни тебе - ти, от всички най-добрата…

Защото има дни - за мене става
и вчерашно, и днешно очевидно,
и може би греша, ала тогава
дори, че съм роден ми е обидно…


КЪМ ДРУГИЯ

Ти имаш свои радости-лъжи,
ти имаш своя мъка, грижи, жалби,
ала на теб денят не ти тежи,
когато утром тръгнеш по печалби.

Със колко тягост, с колко черна пот
насъщният ти вечер е наквасен,
с деца, с жена делиш един живот -
нераздвоен, безбурен, тих и ясен.

Не затова ли всеки миг дори
вървиш към труд упорен, сещаш жажда
и весело сърцето ти гори,
а залъка така ти се услажда!

Какво да кажа аз - за мен - кажи!
Без време спрях на заника граничен
и, вярвай, всяка стъпка ми тежи,
към всичко вече тъй съм безразличен.

А да се вглеждам някога назад
едва ли бих могъл, едва ли смея,
остана ми едно на този свят -
със радостите чужди да живея…


ПИСМО

Ти питаш как живея - не добре…
И права си във всичко, не отричам.
Това, което носех - днес умре
и вече нито искам, ни обичам…

Но не мисли едно: че озлобен
поех по други път, че съм отровен.
Аз пак усещам всеки Божи ден
и, вярвай, няма прав, нито виновен.

Да съди Бог, съди ме ти една,
когато вън животът нощен диша -
сега е като в църква тишина
и аз пиян не знам защо ти пиша…


СТАРИЯТ ГРАД

Уличката вдясно, виждаш ли, където
дремят наредени старите файтони
и деца играят, а пред кафенето
седнали са старци и дъждът се рони.
Дъжд на пеперуди от салкъма пада
и белей под него цъфнала ограда.

Никога до тука крясъка не стига.
Бъчвите със младо вино са наляни -
сутрин, вечер - бият тихите камбани.

Връщам се отново… Двадесет години
и каква промяна - стрехите немеят.
Хората къде са? Няма и градини -
като че ли вече ябълки не зреят.
Спрях да си почина в уличката, дето
гледа, но без радост, глухо кафенето…


ПОД СЯНКАТА НА ОБЛАКА

За нищо не жали, добрий човече,
и пий, ако си жаден - ето вино…
Виж облаците колко са далече
на лято тъй небето не е синьо.

В далечината ивица извива
пътеката, която води татък,
там песента на птиците е дива,
на пътниците разговорът кратък.

И бият клепалата в монастира
под клоните на ясените стари.
Ти слушаш, не прекъсва и не спира
планинската молитва на овчари.

И няма сън в очите - падат ниско
от здрача сини птиците тогава
и свършеният ден, и всичко близко
под сянката на облака минава…


СИРАШКА

От тъмно до тъмно не спира,
отпада ръката му верна -
но знае, утеха намира
в едничката работа черна.

Във тая самотна барака,
накрая изхвърлена, ниска,
затворен ни радости чака,
ни обич от хората иска.

А сам ги обича човешки
и чува - минават оттука -
дори и през нощите тежки,
когато свещта не блещука.

Когато го никой не дири,
а той ги сънува несвесен
и вятърът с бурята свири
сирашката праведна песен.


ПРОСЯК

Стигнал късно, да отдъхне спрял,
грижата го скитнишка люлее
и от божек по-осиротял -
тихо за Божата милост пее.

Седнал до самия пътен ров -
гледа хора - кой ли го познава?
Всеки спира, слуша и с любов,
с добрина от залъка си дава.

Заранта, пробудени с деня -
кацнали на рамото му птици-
кротко, благодарствено кълват
от дланта му хлебните трошици.


ДОБРЕ ДОШЛА…

Добре дошла! Седни. Какво те носи?
Защо ме гледаш толкоз любопитно
и ми задаваш същите въпроси -
обичам ли те още ненаситно?

О, не, макар че искам, но не мога.
Сега по здрач сърцето ми самичко -
припомня си безцелната тревога,
когато бях готов за теб на всичко.

Когато в толкоз дни незабравими
на тебе беззаветно се обричах.
Сега - ела при мен! Седни. Кажи ми -
защо така дълбоко те обичах…