Георги Стойков

Усетих боцкане в гръбнака и леко се сгърчих.
- Спокойно, спокойно, момче!
Подразни ме това снизходително, изпълнено с лека ирония фамилиарничене на доктор Георгиев.
- Защо ме наричате така? Нали знаете…
Възрастният хирург се засмя пресилено високо и козята му посивяла брадичка потрепера.
- Че как няма да си момче! Я, какви червени бузки имаш! Лежи мирно. Сега ще ти се присъни, ще ти се присъни, а после…
Помня, че операционната бе силно осветена. Луминисцентни обли тела, наредени в кръг по ниския таван и точно над масата, на която ме бяха разпънали, пръскаха такава силна светлина, че заслепяваше очите ми. А за разпъването помислих, защото и ръцете, и краката ми бяха, е, не заковани с гвоздеи, а само опаянтени в зелени пластмасови колани, стегнати здраво. Опитах се да отговоря на доктор Георгиев, но езикът ми бе залепнал о небцето и от гърлото ми се откърти само несвързано хриптене. Исках да му кажа, че и да не изглеждам момче, ще събера сили да отида до вилата му в близкото до града селце. Преди няколко дни, докато ме преглеждаше и си говорехме за най-различни неща, се похвали, че имал чудесна вила. На нея посрещал какви ли не гости! Дори един президент. Попитах го кой, а той махна с ръка:
- Тогава още не беше. После стана. И, както пишат понякога вестниците - първият демократично избран.
- Аха. Сещам се. Само че, ние с него сме от различна боя.
Не спестих оценките си, макар че на доктора не му стана приятно.
- И Блага е идвала.
И за нея не премълчах. Дори бях груб:
- Само името й е благо.
Поспорихме яката, но изглежда си допаднахме, защото накрая доктор Георгиев рече:
- Хайде, след като те нарежа на парчета след два дни, събера те после и те изправя на крака, да ми дойдеш на гости. Нищо, че си урсуз, ще се разберем. Аз обичам хората с характер. Омръзнаха ми безличия.
Това бе май последното, което се задържа в помраченото ми съзнание. Безличия, безличия…Дали успях да го изрека на глас, така и не разбрах. И надали някога щях да разбера. Напуснах пределите на битието и започнах едно дълго, много дълго скитане…
Къде ли не бях, Христе боже! Накрая пак попаднах в оная долина - тясна и много дълга, - която съпровождаше досегашния ми живот и често ми се присънваше. От двете страни, успоредно на пълноводна, но бавна река, високи ридове от сини скали. Ама сини, небесно сини и лъскави, с черни като смола жили. С издатини, по които пърпорят с криле и нежни писъци хиляди птици и все жълто оперени, само клюновете им дълги и тъмно кафяви. Бият гнезда. Но гнезда не като обикновените, каквито са на гугутките - десетина препречени клечици и върху тях кръстосани още толкова прегорели тревици, - а майсторски изпипани, като на лястовиците: плътно иззидани, снадени с мокра кал, отвън редовете приличат на броеници и на всяка топчица белее петно от житена сламчица. Те са лепнати в скалите и отдалече изглеждат като нависнали малки кошнички.
Аз съм момченце. С къси панталонки, с бяла блузка, с коса сресана на път. Разхождаме се с мама и татко покрай реката, аз зяпам птиците по издатините на скалите и се омайвам от църцоренето им. Мама и на разходка излизаше в дълга до земята черна рокля и само якичката на блузката й беше бяла, както и маншетите на къдравите ръкави. Баща ми - с мека, цветна шапка, с костюм от фин бял плат, с лъскав бастун в ръката, стъпва с някакво вродено достойнство и вдъхновено говори на мама:
- Мисионерството, мила, е най-яркият белег на времето. Носителите му са божи пратеници. Може ли този див континент и тези примитиви да излязат от дивачеството без нашето присъствие?
И след минута мълчание сам си отговаря:
- Не, не могат. Затова живей с мисълта за саможертвата и се подчинявай на волята божия.
Не знам дали в това безвремие - на операционната маса или после в интензивното - съм помислил онова, което знаех от една пророчица, но в сънищата си аз често се пренасях в тази приказна долина с чудноватите птици по издатините на сините скали. Тя, пророчицата ми казваше, че в някакъв минал живот съм бил с родителите си - мисионери - в най-източната част на африканския континент и там, за зла участ, съм ухапан от отровна змия и съм напуснал живота на дванайсетгодишна възраст. “Най-видимото доказателство, казваше тя, са ръцете ти. Виж колко са малки - като на момченце”.
Такива са наистина, като на момченце, а аз съм вече по нашите земни мерки стар, съвсем стар човек. Не й вярвах, разбира се. Аз не вярвам нито на митовете за прераждането, нито за съществуването на “оня свят”.
И докато до преди минути скитах в онази долина, където съм намерил и смъртта си , изведнъж се пренесох в мойто родно село. Сегашното. Истинското и единственото, което признавам. Пак в една чудна долина. Пак при една чудна река. Не пълноводна и спокойна, а тъничка, бързоструйна, с пеещи бързеи, с въздишащи лъщави и тук-там някое вирче с въртопи, които при всяко обръщане на водата глухо, издълбоко бълбукат и над разпенените гребени на образуваните вълнички се метне във въздуха някой скобар.
Но защо на пътната вратница не ме посреща мама или татко? Къде е баба? Ах, да, баба се пресели в онова вечно село, в края, под Филчов връх. Но мама, мама защо не се показва, добър ден да й река, добре дошел да ми каже?
Вместо тях, на пътечката към къщата, ме среща селският свещеник отец Ангел с епитрахил и требник в ръцете. Чувам напевният му тънък глас и о, боже, вперил е сините си очи в мен и те са студени като лед. И защо излъчват такава студенина? Та ние сме приятели и се тачим не от вчера. При всяка среща, все ми напомня, че двата малки свещника в църквата “Света Параскева” са подарък от дядо ми Герго. Изведнъж погледът ми пада върху ръцете му. Бели,бели, само ноктите посинели. Нещастният отец Ангел! Тия нокти не ми ли известяват, че с него ще се случи беда?
Усетих, че в главата ми се прокрадва тъжна мисъл. И защо тъжна? Няма причини да съм тъжен. Чувствам се здрав, силен. В ръцете, в краката напират сили. Идва ми да рипна и да хукна. А защо да хукна? Накъде да хукна? Нали се разбрахме с доктор Георгиев да идем на вилата му, но после, след това. Там ще разгледам кошерите, с които толкова много се хвали. И ще видя и ония книги с автограф от Блага. Няма значение, че му подхвърлих, че само името и е благо. Тя си е тя. За едни блага, за други кисела. При белязаните с дарба, не външните черти са важни. Макар че по външните черти можеш да разгадаеш и характера на човек, и духовната му същност. Такива като въпросната поетеса са рационални, строги, а в емоционалния показ студени, държат те на разстояние. Едва ли това е закономерност, хората по начало са трудно разгадаеми, но моите предпочитания са към другите - от творбите на които полъхва сърдечност и топлинка, като южен ветрец в края на март. В тази неподправена простота намирам и предназначението на изкуството въобще. Хората се нуждаят от духовна чистота, от девствена чистота. Въпросът е, дали съществува човек, изграден само от такъв добър материал. И има ли изобщо такъв материал, дявол да го вземе!
Ядосан, не знам от какво, напъвам се да скоча, а някой ме дърпа. О, да, нали ме вързаха. Открехвам с усилие клепки и повече усещам, отколкото виждам, че в мене са вперени широко отворени очи. Чии бяха тези очи? Мъча се да закрепя мисълта и дори устните помръдват. Казах ли нещо? Май не, защото вперените очи отново бяха заляни от отчаяние, замъглиха се, стопиха се…
След няколко дни щях да узная от Елена, моята вечна Елена, че съм отронил само една дума: “Пей!”
Това бе друга чудатост, случила се, вярвах в това, само с мен. Първата думичка на всяко дете е “мама”. Моята първа дума, откъсвайки устица от майчината гръд, била: “Пей!” Глас имах, но певец не станах. И мама пееше, и сестрите ми пеят, а аз и до днес замирам като чуя народна песен. Особено тъжните. А те, добрите песни, са все тъжни. Плача като дете, въпреки белите коси. В народните песни е съхранена цялата драма на народа ни, но и цялата му духовна мощ. Затова сме неповторими в този милиарден свят.
Отново бях погълнат от безвремието. Отново някой държеше детската ми ръка и ме водеше през буйна, зелена, отдавна некосена трева. Тази невероятна топла ръка ми е позната. Вдигнах поглед да видя лицето и грейнах в усмивка. Ето защо мама не ме посрещна на вратницата. Тя ме е чакала тука, да ме преведе през тази буйна и зелена трева и да ме пази някоя змия да не ме клъвне по босите крака. Но защо мама е толкова млада? Аз съм вече с бели коси, а нейното мургаво лице е чисто, бистро, без нито една бръчица. От кафявите й меки очи лъха възторг и обич. При всяка стъпка дългите й коси, сплетени на две плитки като два смока, се люшват през раменете и достигат чак до кръста и. Но къде ме води? Тая буйна трева, през която вървим и ни стига до кръста, не беше ли в селското гробище? Точно там беше. А кой ме доведе тук и ме предаде на мама? Май отец Ангел, моят приятел, с когото при всяко мое идване в село се уединявахме в селската черква и там, сред мириса на тамян и застоялост, говорехме с часове за загадката на живота и неговата съизмеримост с делата на хората; за лошото и доброто; за светлината и тъмнината в човешката душа, а накрая, вече по смрачаване, палвахме по свещ и ги поставяхме в централните пиринчени чашки на двата малки свещника, подарени навремето от дядо ми.
Ето и пресният гроб. Аз пак съм малко момченце, ама съвсем малко, може би все още не мога да говоря добре. Клякам и почвам да си играя с черните бучки пръст, а мама, смирено привела гръб срещу мен, притуля с шепа пламъка на запалената свещ, защото отнякъде подухва ветрец, пламъчето се люлее и а-аа да падне. И докато аз с бучиците градя някакво дворче или кошарка за пиленцата, изведнъж усетих, че съм сам. Рипнах. Объркано се заозъртах. Къде е мама? Къде отиде? Къде изчезна? Уплаха сви сърцето ми, хукнах през тревата, върнах се, завъртях се в кръг и през хълцане все това повтарях: мама, мама!
И я видях. Видях я и онемях. Облечена в бяла дълга рокля, с ореол около главата, като златистия ореол около главите на светците от иконите в църквата,, тя бавно се спуска в някакъв трап. Изчезнаха най-напред краката и, мярваха се за миг раменете и двете вдигнати ръце, с които поддържаше плитките-смокове и се стопи като мъглата сутрин, когато напече слънцето.
Стоях объркан, с трепереща уста, но нито имах глас да заплача, нито да извикам. Пред мен се чернееше пресният гроб. Вятър люлееше некосената трева около гроба с черния дървен кръст, на който потрепваше с габърче прикрепена жалейка.
И все пак съм наддал вик. Когато отворих очи, над мене бяха се надвесили съпругата ми Елена и доктор Георгиев. Очите на доктора - хитри и леко дръпнати като на монголец - закачливо ми намигнаха.
- Хайде бе, момче! Акъла ми изкара. Два дена те чакам да се събудиш!
На мен ли говореше? И какво дрънка този старчок с козя брадичка? Пошепнах:
- Вода.
- Вода, ама ще почакаш. Намокрете му устата.
С влажен пръст Елена мина по изпръхналите ми устни.

Нататък всичко потече като в нормалния живот. Завръщането ми от онази загадъчна долина и другото скитане, беше приключило. След два дни бях преместен в стая с четири легла на Урологичното отделение. Наметнала бяла престилка, няколко нощи Елена преспа на стол до главата ми. Водичка, после квасено мляко, неуверено изправяне, прохождане. Докато една сутрин в стаята влетя, наистина влетя, като остави да зее зад гърба си врата, доктор Георгиев:
- Браво, момче! Ще черпиш!
Гледах го недоумяващо.
- Честито! Честито! - разперил ръце, отправил поглед към тавана, сякаш благодареше някому, крещеше докторът.
Беше получил резултатите от онколабораторията.
Бавно осъзнавах възторга на доктор Георгиев. Такъв го виждах за първи път. Нещо радостно трепна и в моята гръд. Май ще се живее. Колко и как, в този тежък, тъжен и все пак красив и единствен земен живот, не знаех. Знаех само, че не искам никога да се връщам в оная загадъчна долина с красиви птици по издатините на сините скали, но и с отровните змии. Знаех, че мисионерството ми е чуждо и ме плаши. И ако би било възможно, макар и след хиляда години, единствено бих се завърнал при бедните си родители в малкото селце на брега на тая чудна и неповторима песенна рекичка, наречена Вит…