ПОСВЕЩАВА СЕ НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ВЯЧЕСЛАВ МИХАЙЛОВИЧ КЛИКОВ

Надежда Дмитриева

превод: Татяна Любенова

Отиде си от живота велик скулптор, велик и красив руски човек, беззаветно обичащ Русия. Отиде си, за да остане в шепота на брезите над неговия гроб, в простора на полетата и небесната синева на родната му курска земя, и в стотиците паметници и поклоннически кръстове, поставени от него по цялата руска земя и зад нейните граници. Трудно е да повярваме, че него вече го няма с нас. Струва ми се, че такива хора не трябва да си отиват. А той си замина. Замина си като истински християнин, причестявайки се, изповядвайки се, светло усмихващ се в последния миг на живота си на Този, който бе дошъл да го посрещне…

На опелото в Сретенския манастир  хората вървяха в безкраен поток. Духовенство, военни, казаци, депутати, художници, поети, писатели, членове на патриотични организации, спортисти… Кликов умееше да обединява всички.

Вячеслав Михайлович бе завещал да го погребат в родната му земя, в село Мармижи, под стените на Покровския храм, който той сам бе издигнал на мястото на разрушеният от безбожните власти. С автобуси, коли, трактори, талиги, пеша - вървяха и вървяха неговите земляци. Пристигнаха от други градове негови приятели и сподвижници. Опелото извърши архиепископ Курски и Рилски - Герман. Скърбяха и плачеха всички. И всички бяха единни. Светеше ослепително слънце, звънеше камбана. И когато го спуснаха в гроба, спусна се малко облаче. И върху земата се зарониха едри, като сълзи, капки дъжд…

Прости, Вячеслав Михайлович, че приживе не успяхме да ти кажем всичко хубаво, което ти заслужаваше. Зад дребните битови проблеми не винаги може докрай да се осъзнае кой живее и твори редом.

“Впечатленията от детството се раждат и хранят въображението на художника. За мен те са така скъпи и с годините нарастват като постоянна притискаща болка. Роден съм в село Мармижи, Курска област, през 1939 година…Слава Богу, че съм имал късмета да се родя в това малко селце в самото сърце на Русия. Мармижи до голяма степен определи моята съдба. Например, аз нито веднъж не сбърках при избора на мащаб, съобразявайки своята работа с пространствената среда. Източникът за точността на окото е степта на детството, където се вижда самотната тревичка в полето, и плавните овали на хълмовете, и коня, който можеш да познаеш в огромния табун, и хората, с уважение отнасящи се към децата - цялото това обкръжение не малко е разказвало за живота, а така също и за премъдростите на формата и съдържанието. Селото ни беше еднакво отдалечено от всички черни пътища и железопътни линии и по-скоро напомняше на чифлик с ярко изразен казашки бит и устройство”.

Още по време на обучението си в Суриковския институт, търсейки своята индивидуална стилистика, Кликов се увлича по първобитното изкуство. Остатъците в древните степи (Стрелецкият резерват), каменните идоли, олицетворяващи усвояването на това огромно пространство от човека… Хилядолетия са минали над тях, утвърждавайки канона на монолита, неговата вечност и непоклатимост. А може би убеждаващата сила на тяхната цялост, неразривното единство на обема и пространството, са допринесли за създаването на цяла серия голи фигури на камък. Такова обръщане към архаиката е било ново за скулптурата през онези години. В своето формиране Кликов сякаш преброжда историческите художествени традиции на различни епохи. Откъсвайки се от законите на монолита, художникът създава друга формула за единството на образа и пространството. Фигурата се разкрепостява и завоюва пространството, подобно на Нике от Самотраки в древна Елада, която се ражда, преодолявайки го, победоносна в своята свобода.

И новото, допринасящо за тази победа в света на пластиката, по особен начин се е пречупило при Кликов в статуята му на Меркурий, античният бог на търговците и пътешествениците, която стои пред мрачната грамада на Международния търговски център в Москва. “Руският човек има голямо, пространствено мислене, космически, вселенски поглед върху нещата. И образът само тогава става вечен, когато като че ли в него започва да бие сърцето на вечността. И когато в художника се заражда образът и се изпълва със сила, за него е много важно да може да го овладее, да го въплъти в твърдата, волева, студена форма на безупречността. Защото само външно безпристрастният, но вътрешно жив образ става символ, знак на вечността”.

Така пише самият скулптор, който през творческия си живот създава стотици произведения: паметници, монументално-декоративни работи, портрети… Този размах на творческата му дейност ни поразява, всички нас - неговите съвременници. Всичко, даже огромните си многометрови произведения Кликов моделира сам, което отдавна не прави нито един друг скулптор. И виждайки в ателието как от тон сива безформена глина изведнъж се появява живият образ на бъдещия паметник, ни става ясно, че това наистина е титаничен труд.

С годините се формира не само художествената, но и гражданската му позиция. Не е възможно да отделиш Кликов-скулптора от Кликов-гражданина. С цялото си творчество той утвърждава тази историческа основа, върху която трябва да се крепи Русия - православие, самодържавност, народност. “За всяка творческа работа - аз имам предвид работата на художници от различни направления: писатели, музиканти, скулптори и т.н. - е необходим мотив. За мен този мотив е моето уважение към руската история. Аз обичам нашата история, обичам Русия, руския народ, аз самият съм руски човек. Всичко, което е свързано с нашата родина, за мене е близко, скъпо, преживявам нейната съдба, като своя, лична”.

Вячеслав Михайлович е автор на паметниците на свети Николай Мирликийски, на свети Георги Победоносец, на игумена на руската земя победоносният Сергий Радонежки, равноапостолите братята Кирил и Методий, преподобния Серафим Саровски, царя-мъченик Николай ІІ, войните -монаси Пересвет и Осляба, преподобната мъченица великата княгиня Елисавета Фьодоровна, свети Сава Сръбски, равноапостолите княгиня Олга и княз Владимир, княз Дмитрий Донски, Иля Муромец, а така също  на протопоп Авакум и митрополит Йоан (Сничов).

Интересът на Кликов към тези хора не е случаен. Това са ключови фигури в християнската история, и с духовното наследство те са предначертали съдбата на Русия. Паметникът на преподобния Сергий Радонежки  е връх в житейския и творчески път на Кликов. Суровата архаика на външните очертания на монумента напомнят ранните работи на скулптора - пред нас сякаш е историческият Сергий, отделен от дълбочината на вековете. Затова чертите на лицето му са размити. В лоното на Сергий е вписано изображението на младия отрок Вартоломей - душата на Сергий от детските му години е съхранявала своята чистота. В ръцете на отрока - иконата на Светата Троица, това дърво, от което израства и се храни целият свят, видим и невидим. Цялата смислова енергия на паметника като вълна се разлива в този малък кръг. Преподобният Сергий вижда в Троицата единството на света и на руската земя, за да може с “постоянното взиране” в образа на Триединството да “побеждава страха пред ненавистното разделяне на света”.

Помня откриването на паметника на преподобния Сергий Радонежки. Това събитие стана наистина празник за хиляди хора, които бяха дошли в древния Радонеж на прекрасния летен празник на Света Троица. Това беше ден на победа над войнстващия атеизъм и безбожие. В този ден Русия се издигна духом и се роди надежда за национално възраждане. Тази надежда дойде с мириса на окосена трева, с камбанния звън, с единението на всички хора с доброто, любовта и светлата радост. И център на тази победа стана паметника на игумена на руската земя.

През целия си творчески живот Кликов преминава през преодоляването на “ненавистното разделение на света”, разчленеността и мозаичността на съзнанието на съвременния човек. Само хора с цялостно и ясно светоусещане могат да противостоят на разпада и злото. Такъв е бил и протопоп Авакум. В деня на раждането му в неговото родно село Григорово бе открит неговият паметник. Съдбата на Авакум, изгорен на клада в Пустозерское, сякаш е първообраз на съдбата на цялата древноруска култура, подтисната от държавната машина на Петър. Но нищо не могло да сломи духа на Авакум, да разколебае волята му. В първия вариант на паметника скулпторът се е опитал да предаде цялата страстност на личността на Авакум чрез стремително движеща се фигура с развяващи се коси. Но по-късно, в процеса на проникване в същността на образа, на първи план излиза дълбоката вътрешна убеденост и вяра. Не би могъл човек да премине такъв страшен житейски път и да не се превие, ако я няма тази дълбочина на духа. Високо вдигнатата ръка сякаш олицетворява горящата, но неизгаряща Рус, която можеш да унищожиш физически, но не можеш да покориш духовно. И ние помним пророческите слова на Авакум: “Започнете ли да се променяте - век ще се променяте.”

От тези промени тръгва Русия към кървавата седемнайста година, когато “измолил сатаната светлата Русия от Бог и я боядисал в червено с кръвта на нейните мъченици”.

Такава била и великата княгина Елисавета Фьодоровна. Нейният паметник бил подарен от Кликов на сестрите от  Марто-Мариинската обител - място, където намерили душевно и телесно изцеление хиляди страдащи.

Напускайки обителта, Елисавета Фьодоровна я озарява с кръстно знамение - на прага на своето безсмъртие, в предверието на мъченическия венец. Великата княгиня била в живота толкова красива именно с духовната си красота, че иконата на святата великомъченица Елисавета почти не се различава от фотографските й портрети. Задачата на скулптора е била максимално, колкото позволяват това законите на изкуството, да се приближи до оригинала и почтително да се склони пред тази велика руска  - не по кръв, а по дух - жена. Пътят, който показва чрез своя живот Елисавета Фьодоровна е пътят за спасението на Русия. Но великата държава вече е била започнала потъването си в тъмнината на безверието, насилието и политическите убийства. Кой би могъл да разбере тогава великата княгиня, простила на убиеца на мъжа си. “Отче, прости им: те не знаят какво правят” - тези слова на Спасителя  са изписани върху паметника - кръст, поставен върху мястото, където е убит мъжът й, великият княз Сергей Александрович.

“Аз много искам да видя законния руски самодържец, да се порадвам на нашия народ, който през всички изпитания, страдания, лишения, тежести ще се възвърне към Бог и ще живее по Неговите закони. Тогава руският народ може да намери и мир, и достоен живот, и съгласие. За изпълнението на тази мечта, искам да посветя живота си” - така казваше Кликов и така и живееше. Два паметника на император Николай ІІ е направил и поставил скулптора, и двата са били взривени и отново възстановени. А колко сили са вложени за възстановяване на монархическите сили в Русия, за провеждането на Земските събори, за създаването отново на Съюза на руския народ. Удивително е кога Вячеслав Михайлович е успявал и да твори. През деня при него е непрекъснат поток от хора, а за работа са оставали само нощите. И така ден след ден, година след година. Той гореше като свещ. Невъзможно е дори да се изброят всички паметници, които е създал великият скулптор и които са посветени на най-добрите представители на руския народ. И на първо място са писателите. “Писателите на Русия са пророци” - казваше Кликов. Пушкин, Бунин, Достоевски, Хлебников, Батюшков, Рубцов, Белов, Куприн и, разбира се, Шукшин. Към образа на Василий Шукшин скулпторът се обръща едва след неговата смърт. Но творчеството и личността на писателя, режисьора, актьора - винаги са били близки на Кликов. “Бог му е дал такова лице, в което всеки човек може да познае себе си, затова и той стана толкова близък на милиони хора” - казваше скулпторът. Шукшин наистина е народен герой, защото в него са отразени основните черти на нашия народ: разностранен талант, съобразителност, доверчивост, безхитростен ум. Такъв е представен Шукшин в творчеството на Кликов  - открит, прост, с трагична съдба, талантлив руски човек. Работите на Кликов, посветени на писателя, са доста: бюстове, метални скулптури, портрети, мемориална плоча на дома, където е живял Шукшин. И накрая, паметник в неговия роден Алтай.

От държавните дейци трябва да отбележим паметника на Пьотр Александрович Столипин. От военните  - адмирал Колчак и маршал Жуков. Темата за победата пронизва цялото творчество на скулптора. Най-значителен по мащаб в творчеството му е паметникът на Победата на Прохоровското поле - петдесетметрова белоснежна свещ-камбанария, за създаването на която скулпторът отделя десет години напрегната творческа работа. Темата за победата на народа във Великата Отечествена война се оказва толкова сложна за художествено въплъщение, че няколко поколения скулптори, (а конкурси за такъв монумент се провеждат от 1947 г.), не са били в състояние да въплътят този грандиозен образ. Световната история не познава подобна война - тя е била апокалипсис на смъртта и разрушението. В космическата машина на световното зло са били впрегнати милиони хора - едва ли не от всички националности. Да обедини в един художествен образ великата радост, великата болка, надежда, скръб и вечна памет, съветското монументално изкуство така и не успява. Още повече, че тръгва по пътя на създаването на сложни многофигурни композиции, опитвайки се с височината на паметниците и площадите, заемащи големи територии, да замени художествената дълбочина. В резултат, композициите се разпадат на отделни сюжети, неспособни да съчетаят в неразривно единство образа на тази страшна победа. Вероятната причина за неуспехите се крие в съвременното светоусещане. Рядко някой от нашите съвременници е притежавал цялостно, монолитно съзнание и съвременните скулптурни ансамбли изразяват една или друга идея, но не и мирозданието като цяло. А в древността в Русия, в памет на воинските победи са строили храмове, въплъщаващи в себе си събирателния образ на всеединството, съединяващи земята и небето, миналото, настоящето и бъдещето, смъртта, вечния живот и вечната памет. Храмът синтезира всички видове изкуства - архитектура, живопис, ваятелство, музика, литургическо въздействие. И всеки, който идва в храма, е не просто зрител, но и активно включващ се в това въздействие. Така от век на век се е творила историческата памет на народа.

Кликов, със своите проекти, се опитва в рамките на съвременното мислене да въплъти в един монумент целия сложен, многостранен образ на победата. Това е и тържествена камбанария, и горяща със златен пламък възпоменателна свещ, и разположени в четирите посоки на света тържествени врати - символ на откритост и миротворческа мисия…Камбаната пък е знак за историческата връзка между времето и вечната памет. Камбаната бие на всеки 20 минути: първият звън - в памет на героите от Куликовската битка; вторият - в памет на героите при Бородино; третият - в памет на героите от Курската дъга.

На 3 май 1995 г., в навечерието на половинвековния юбилей от Великата Победа, за първи път се разлива над курската земя този тържествен възпоменателен звън… На петдесетметрова височина се възправя белоснежна свещ-камбанария, увенчана със златен, величествен, изсечен надпис с думи от Писанието:

“По-голяма от тази любов не може да има никой, освен този, който е дал своята душа за другите”. А над надписа - фигура на Божията майка, разпростираща Своя покров над цяла Русия - домът на Пресвета Богородица. Върху крилата на вратите на камбанарията е каменната летопис на Великата Победа: 24 огромни, многофигурни релефи, достигащи до 130 образа. И тук до земното войнство застава небесното: апостолите Петър и Павел (в техния паметен ден е станала битката), Събор на всички светии, просияли в руската земя (в техния ден е започнала войната), равноапостолният княз Владимир - кръстителят на Русия, Борис и Глеб, Сергий Радонежки, Серафим Саровски, Николай ІІ, княз Алексей, великата княгиня Елисавета Фьодоровна, цяло множество от свети божии угодници… На източната страна на камбанарията  - свети Георги Победоносец (в чийто паметен ден е завършила войната), един от най-почитаните от скулпторите светци. На южната страна - икона на Курската Божия майка “Знамение”, под чието покровителство се намира този край. Величествен релеф, изобразяващ Светата изначална Троица в сводестата полуокръжност на четвъртата страна буквално се разлива над безкрайните простори на руската земя - древен, от времената на Сергий, изгряващ залог и символ на нейното единство. В храма на Петър и Павел, недалеч от камбанарията, се отслужва панихида за падналите. И досега на Прохоровското поле погребват останките на загиналите, а над братската могила в Сторожево е поставен паметен кръст от Кликов. 

Възвърната е историческата памет, построен е храм - преобразила се е и земята: построен е дворец на културата, дом за инвалидите от Великата Отечествена война, израства селце за руските бежанци. Оживява земята. Как да не си спомниш думите на преподобния Серафим: “Постигни мир на Духа си, и хиляди ще се спасят около теб”.

“Земен поклон на вас, скъпи съотечественици, доказващи с конкретни дела на хулителите на Русия и руския народ: че ние умеем да работим; че не сме лениви, когато участваме в праведно дело; че умеем да пазим вярата на нашите предци; че можем да отстояваме своята държава и в днешното смутно време; че ние можем да продължим славните ни родни традиции за увековечаване паметта за историческите сражения - Куликовското и Бородинското, създавайки този удивителен комплекс по техен образ и подобие.

Тази камбанария можеше да се роди само от любов към тази прекрасна, многострадална земя, към многострадалния руски народ”.

Това казва Кликов при откриването на монумента.

В последната година от живота си Кликов преживява своята “болдинска есен”. Той издига повече от 20 паметника. И едно от най-значителните събития става откриването на паметника на киевския княз Светослав, победителят на хазарския каганат.

Чувствал ли е той, че си отива? Вероятно да, макар че както винаги е пълен с творчески планове. На майските празници през 2006 г. за последен път си идва в родното Мармижи. Другарите му си спомнят колко силно и високо той пял песента на донските казаци: “Не за мене Пасха ще дойде, не за мен ще се разлива Дон”.

Загадъчната сила на творчеството. От какъв хаос, от каква бездна, откъде идва при художника хармонията на звуците, цвета, формата!? Тази велика мистична тайна си остава неразбираема за човека. Можем само смирено да сведем глава пред Всевишния, създал човека-творец.


Православие.Ru