ВЕДНЪЖ, НОЩЕМ
превод: Литературен свят
Това стана през януарската нощ на 19-ти срещу 20-ти през 1990 година. По проспекта пътуваше стар автобус, в който се връщаха от завода вкъщи работници след смяна. На предната седалка до баща си беше ученичка, помолила го да я вземе със себе си на работа. И внезапно по посока на движението на автобуса се появи бронетранспортьор.
Прозвуча картечен откос. Куршумът попадна в сърцето на детето. Още неосъзнавайки какво е станало, бащата хвана момичето на ръце и го изнесе от разстреляния автобус. Вторият картечен откос беше за него…Момичето се казваше Лариса.
По крайградското шосе се движеше бронетанкова колона. Отстрани, пропускайки колоната, стоеше Жигула. Зад кормилото седеше жена. Беше светло, защото вече бе утро. Внезапно един от бойните автомобили сви от пътя, акуратно премаза Жигулата и връщайки се на пътя, продължи в колоната. Жената в автомобила, която бързаше за работа в онази сутрин, беше докторът на химическите науки, професор Светлана Мамедова, първата жена-учен, получила научната степен доктор на науките в областта на високомолекулярните съединения.
Бронетанковата колона пътуваше по улиците на града. От нея продължаваха да се носят картечни откоси, просто така - по прозорците на родилния дом, по детската болница, по жилища… На пода в един от апартаментите лежеше бездиханно седемнадесетгодишно момиче. Казваше се Верочка Бесантина, куршумът бе попаднал в главата й.
По пътя към селото от града по обаждане пътуваше автомобил на «Бърза помощ». В нея бързаше на помощ на болни млад дежурен лекар… Войниците разстреляха и автомобила, и лекаря в него. Той се казваше Александър Мархевка. Никой от болните никога повече нямаше д го види, но все пак той направи за тях всичко, което можеше тогава: отдаде живота си.
На тротоара на градска улица стоеше сляп старец, случайно изгубил тояжката си. Край него мина военната колонна. Един от войниците скочи от БТР-а, отиде до стареца, с удар от приклада го свали на асфалта, с втори удар с щика доуби слепия и се върна на бронята. Колоната продължи по-нататък.
Видях много снимки. И на всяка от тях бяха множество разстреляни и смачкани от танковете тела: в моргата, а повечето - просто на градския асфалт. Сред тях имаше възрастни и деца, мъже и жени, юноши и старци . Всички те бяха умрели през нощта или на сутринта. Помня снимка на юноша без крака, които явно са останали под гъсениците. Но той не беше умрял от това, не. Зад ухото му видях акуратно куршумено отверстие. Значи, стреляли са от упор. Значи, ранените са били доубивани.
Аз помня (цял месец след тези събития, вече в края на февруари!), как ме удивиха странните ръждиво-кафяви вади край тротоара в района на площада, който оттогава наричат сред народа Кървавия. После научих, че засъхналата кръв е останала от онази нощ. Колко ли от нея е била пролята, ако през няколко градски улици са текли към морето кървавите вадички от телата, сплескани от танковете? Казват, че за да скрият броя на убитите, труповете били хвърляни в морето… Хиляди хора пропаднаха без вест завинаги, стотици са погребани в бившия парк за култура и отдих, превърнал се оттогава в гробище.
Градът, където веднъж се е случило всичко това, се нарича Баку.
А човекът, заповядал да се направи всичко това, се казва Михаил Горбачов.
Немците го обичат.
