СТИХОВЕ

Слав Хр. Караславов

ИЗ „КРЕПОСТ ОТ ЛЮБОВ” (1987)


***
Човек безгрешен аз не съм видял -
пред него да стоиме на колене,
все търсиме под ноктите му кал,
за да замажем блясъка на гения.

Във този свят на луди ветрове,
на топла ласка и жестока казън
човешките дела са плодове,
не винаги от червея опазени.

——————————

***
                 На Димитър Танев

Не оставяй близък или враг
да те води слепешката в мрака.
Всеки има своя стръмен праг,
там смъртта усмихната ни чака.

Истината кой ще разбере,
тя си има битка за пътека.
Подлостта не може да умре,
тя се ражда винаги с човека.

——————————

***
Човечество, поело от високо
и стигнало до своята трева…

Небето все така е еднооко
и сфинкса все е с каменна глава
и с присмех гледа тази пъстра гмеж,
която смело с вечността търгува.
И всичко толкоз смешно му се струва
сред този свят изгубен и невеж.

От скарабей, от божества роден,
на скарабей превърнат за утеха,
той бавно рони свойта стара дреха
и чака своя неизвестен ден.
Камилите с въздишки чак до мрак
люлеят плахи чужденци, които
едва ли тука ще се върнат пак
тревоги и възторзи да изпитат,
да стигнат с длан небето еднооко,
на сфинкса до премъдрата глава…

Човечество, ти тръгна от високо
и стигна до най-простата трева.

Египет, 1985


ИЗ „ПОД СЯНКАТА НА СЛЪНЦЕТО” (1989)


***
Аз нямам своя глутница. И сам
кръстосвам свойте ледени полета.
Студът е в мен, и в този свят голям,
и в мойта вярност, тежка като клетва.
Навикван от рождение. В съня
дочувам: - Ей го! Вижте го! Удрете!
И ме завива с пустота деня,
а вечер идва слънце да ми свети.
И клекнал върху ледения хълм
на мойта болка и безлюдна гара,
аз вия дълго, дълго вия зъл
и в себе си откривам само звяра.

——————————

***
Самотни плажове, населени със гларуси,
какво ви свързва с утрешния ден?
Морето носи свойта гневна ярост
и ярост се надига и във мен.
И аз вървя по пясъци и дюни
като бездомен гларус през света.
Вълната само стъпките целува
и миди от седеф, и мисълта.
И слънцето е уморено вече,
излегнато на всеки празен плаж.
Припада есен. И припада вечер.
И лятото е някакъв мираж.
Било е някога, било е като жажда
и като бира в хладна механа,
като вълна, която се заражда,
за да полегне в нечии колена.
Отминало-заминало и хайде.
И хайде - сбогом! Хайде - добър път!
Заключената топлина да найдеш
и раковини да те позоват…
Напразни мисли под небе огромно.
Море, което ръси самота…
Морето ли? Ах, тази стара стомна,
на вятъра подложило уста.