Петър Краевски

(или бърза литература в действие)

Решавам да пиша голяма поема -
да шашна колегите в жанра.
Запален съм. Творческа треска тресе ме.
Горя, та ми трябва пожарна!

С какво да започна? Кого да възпея?
Кому да редя дитирамби?
И как да прокарам основна идея
без разни изтъркани щампи?

Додето се чудя, поглеждам към листа
и радост в очите ми прихва -
написал съм вече, почти без да искам,
дванайсет въвеждащи стиха!

Обзема ме нов поетичен ищах и
се втурвам напред анжамбманно.
Танцувам във лек дяволит амфибрахий
в метафори чак до коляно:

Стихът е ливада - усойно обраства
със бурени зиме и лете.
Но там - сред тропичната плява израства
незнайното, синьото цвете!

Към него съм тръгнал, дано го открия!
В тревата полазвам полечка.
Пълзя сред листа сатирична коприва -
двунога една бубулечка…

Чудесна метафора, цар съм, признавам!
Но тука е нужна закачка.
Какво пък, ливадата вече минавам
със включена сенокосачка.

И ето, претърсвам за цветето синьо
внимателно сламка по сламка.
А моят Пегас ме поглежда невинно,
току-що цветчето изамкал.

Пегасе, Пегасе, по моите нерви
в галоп ти недей да поемаш!
Аз бих те набутал в унгарски консерви,
но трябваш ми, пиша поема.

А тя продължава сама да извира
от жълтата ми химикалка.
Тече си по стръмното, кръшно извива
все още игрива и малка.

Словата във нея са риби отбрани -
подскачат над бързеи луди.
Уж мятам на стръв за големи шарани,
а все се лови каракуда.

Пришпорвам реката. Достигам морето.
Защото освен от водица,
на римите, дето ги пише момчето
им трябва и малко солчица.

Ах, колко фриволно доволно-игриво
досущ като водна фурия
блести мисълта ми - една закачлива
недоосолена скумрия!

Среднощ е. Ехидно се пули луната -
нащърбена рибешка люспа.
Поетче с дафинови листи в косата
и нея с мерак е изплюскал.

Всеядни поети! Неканени гости!
Препускат на тлъсти Пегаси.
Поглъщат каквото им падне и после
се зорят в отходните храсти!

Последното стихче не е за пред хора,
но няма да го редактирам.
Пердето ми падна и сън ме обори,
но скърца перото - не спира!

Творя според литературния метод
“поток на съзнание”, сиреч:
не слагам на римите цензурно вето,
а казвам си мотамо всичко.

Добре. Изяснихме си вече нещата,
макар че това е фиктивно -
и най-заблуденият доброжелател
едва ли дотука е стигнал.

А нямам все още основна идея
и карам така - на частушки.
То с главна идея и баба умее
току да се прави на Пушкин.

Поет да си днес е достъпно и лесно.
Минава дори за престижно.
Цитираш по памет, римуваш начесто
и ето те в братството книжно.

От рима на рима, от книга на книга
натрупаш бая амбалажец
и стъпил отгоре, снагица въздигнеш,
на плебса и кукиш покажеш.

Бездарната пасмина те отвръщава,
глупакът го гледаш под вежди.
Не щеш да го видиш дори? Е, тогава
изобщо недей се оглежда.

Читатели - малко. Чете те жена ти
и стрелка те с поглед цикламен.
Но искаш ли много читатели, брате,
вземи, та стани полигамен.

Иди при арабите, примерно в Мека,
хвани си жени за харема.
И нека четат те ханъмите, нека,
додето ти чешат корема.

Една ти кюлотите страстно развърже,
а втора римушка подеме,
пък трета в устата целуне те бърже,
четвърта захване поема…

Ах, колко фриволно доволно-игриво
полека, но без да се тутка
лети мисълта ми - една закачлива
наднормено тежка гугутка!

Отново надвесен над тая поема,
отприщвам на мислите бента.
В главата си нямам изпипана схема -
творя ей така на момента.

Това е модерно. Защо да не стана
на себе си карикатура?
Защо да не вляза на пръсти в бостана
на бързата литература?

Реколтата щедра е - тиква до тиква,
от тука, та чак до Курило.
Едва засадени, а вече поникват!
На тези им трябва плашило.

И нека ги стряскам проклетите гарги,
и нека ме цвъкат врабците!
Набъбват от его под слънцето жарко
рапони с опашки извити.

Карпузи се пръскат от самодоволство,
римуват се страстно кратуни,
а тикви-цигулки игриво бемолстват
на свойте мъхнати ластуни.

Ластуни ли казах? Бемолстват? Простете.
Невеж съм по темите фини.
Навярно диезничат там сред полето
с апломба на жив Паганини.

Хвала, Cucurbita ала Stradivari!
Гавот, менует и мазурка
отекват джазирано като фанфари
на твоите прости бъзулки!

Какво тържество на културата, Боже!
Беснее край мен хлорофила.
А що чукундур с поетични заложби
земята ни днес е родила!

Тревата направо израства на строфи.
Тонически зрей кукуруза.
Цъфтят поетично родопски картофи
до мойта небръсната буза.

Лиричен фасул гъделичка зефира,
вилней откровената плява.
А моята муза, захвърлила лирата,
бостанския рай препикава…

- Това е скандално! - ще скочите всинца.
Спокойно. Нататък четете.
Защото отново под мойте опинци
показва се синьото цвете.

Самотно. От никого уж не видяно.
Изгубено сред треволяка.
Ей таз изобилна реколта в бостана
си струва години да чакаш…

Ах, колко фриволно, доволно-игриво,
но скромно и без да се харчи,
трепти мисълта ми - едно срамежливо
и леко тревожно глухарче!

Излизам със скок от бостанската тема.
Започвам отново - на чисто.
Изправен съм ребром пред нова дилема -
какво ли за вас да измисля?

Напред и нагоре! Това е девиза,
окрилящ хвъркатите хора.
Летях на верижка при соцреализма,
жадувах небесни простори.

Не бях от онези охранени птички,
не пеех под дуло на пушка.
Затуй с джепане и сачмени трохички
напълниха моята гушка.

Накрая дочаках живот без окови,
па хвръкнах (собственоръчно).
И вече привиквам с повелите нови
от работа аз да изхвърчам.

Че „хвръкнах собственоръчно” ли казах?
Изръсил съм глупост сюблимна.
Ех, век либерален! Свободен е „аз”-ът
да пише каквото му скимне.

С такива инвенции вече съм кацнал
директно връз постмодернизма,
мухите му тлъсти, съвсем ефикасно
римувайки с „трепет” и „клизма”.

Измести мухата априлското ято
и влезе в главите дебели.
Пече по стадионите зверското лято,
дерат се до грак вувузели.

Овни, костенурки, влечуги, къртици
в небето безкрило политат.
А аз ги следя с насмешливи зеници -
досущ батарея зенитна.

Но всяка победа влошава нещата.
Угаснал е поривът светъл.
Превърнал съм в бойно поле небесата -
в клане на летящи прасета…

Прасета, бостани, изящни бълвочи,
мухи и зенитни заплахи…
Дали да не сложа финалната точка?
Додея ми тоз амфибрахий!

До тук. По часовник словата нанизах
в безумния опит да блесна.
Превърнах в реалити своя снобизъм
с усмивки, уви, неуместни.

Но ето, че чудото някак си стана -
превърнах се в карикатура.
Намърдах се гол дибидюс под юргана
на бързата литература!

Ах, колко фриволно, доволно-игриво
и с мирис на бебешка буйка,
дими мисълта ми - една саможива
и недоопрепечена пуйка!

П.П. №1: Авторът се извинява за налудния финал, но така е то. Свиквайте.

П.П. №2: Поемата е написана по часовник за 22 минути и 33 секунди. Ако не вярвате, пускайте хронометъра и си я напишете сами.

Пояснителни бележки:

Анжамбман - пренасяне на фраза от стих в стих. /РЛТ/
Ластун - просторечие за виещо се стъбло.
Cucurbita - латинското название на тиквата.
Stradivari - цигулка от най-висока класа.
Бъзулка - народен музикален инструмент, при който звукоизвличането става чрез духане на листо между двата палеца.
Вувузела - свирка, използвана от запалянковците на футболни мачове.