Какво се случи с един писател, след като се срещна с един монарх

Никола Инджов

НИКОЛА ИНДЖОВ: СИМЕОН НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ НАШ ПРИЯТЕЛ

ПУБЛИКАЦИЯ НА В. “ТРУД” ОТ СЪБОТА, 12 МАРТ 2001 Г. , СТР. 16

Мариела Балева   

“Симеон Рилски е образован, умен и ловък човек. Той никога няма да бъде наш приятел. …Да се има предвид, че не е безлична фигура.” Това е констатация на един поет след тричасов разговор с него. Интелектуалецът е Никола Инджов, Рилски е българският цар в изгнание Симеон Сакскобургготски, годината е 1978-а, а мястото на срещата им - Мадрид.

Този извод може да се прочете само на едно място - в агентурното досие на известния поет. Инджов е бил вербуван с псевдонима Земляк към Второ главно управление на ДС на 20. X.1978 г. - т. е. няколко месеца след срещата му с монарха. Три години по-късно обаче тайните служби са категорични за него:”Никола Инджов е загубил качества и се явява неподходящ за ползването му като агент на ДС, поради което предлагам агент Земляк да бъде снет от оперативен отчет…”. Повод за това заключение са чужди донесения за писателя. “Труд” се запозна в Комисията по досиетата с папката на Земляк и със сведението му, в което той разказва за срещата си със Симеон. Репортер на вестника разговаря и с г-н Инджов днес - почти 33 години след срещата му със Симеон в Мадрид.

На 22 декември 1978 г. агент Земляк (Никола Инджов) пише агентурно сведение относно срещата му със Симеон Рилски(Сакскобургготски)или “т. нар. “Симеон II, цар на българите”, състояла се в Мадрид на 6 май 1978 г.В началото той обяснява какъв е поводът да потърси контакт с монарха в изгнание, а в края прави интересни изводи. Предлагам ви съкратен вариант на разказа на Инджов.

По време на служебна командировка в Испания потърсих неофициален контакт с живеещия в Мадрид Симеон Рилски. Зная, че в исторически смисъл за нас този човек не съществува, че идеите на монархизма са изцяло чужди на българския народ. От друга страна обаче, редица видни испански интелектуалци, с които съм разговарял, ми даваха да разбера по някакъв начин, че познават бившия цар на България. Останах с впечатлението, че той се ползва дори с известно уважение сред културните кръгове на Испания. Това впечатление се потвърди и от разговора ми с Хосе-Мария Армеро, твърде известен мадридски прогресивен адвокат, журналист и колекционер на книги, който спомена бегло, че Симеон Рилски е нещо по-различно от останалите европейски емигранти в Испания.

Началото

Постъпих по най-простия начин - позвъних на вратата в мадридския му дом. Домът на Симеон Рилски се охранява от испанската полиция. Именно испански полицай ми отвори голямата външна врата на двора на къщата и ме попита какво искам.

“Желая да се запозная със Симеон Рилски.” “Заповядайте, не знам дали тези хора са тук.” Той позвъни на звънеца на една странична врата. От нея се появи нисък и много възрастен човек. Обясних му, че съм български писател, че като писател се интересувам от Симеон Рилски. Човекът се представи като полк. Генчев, офицер от Генералния щаб. Каза, че “Негово величество е твърде зает, не зная дали може да ви приеме днес, а утре е уикенд.” Покани ме да пием едно кафе и ме изведе навън. Вървяхме дълго по улиците на мадридския квартал “Монклоа”, минахме покрай няколко кафенета, но все не влизахме. Очевидно искаше да се убеди в нещо, най-накрая ме попита дали след мене няма “комисари”. След всеки българин тук има по няколко комисари”, каза ми полк. Генчев. И всичките му по-нататъшни разсъждения за България и българите бяха все в този дух. Направих си извода, че Симеон Рилски. очевидно се стреми към контакти с подобни хора, които принадлежат не към емигрантството, а към истинска България.

Самият полк. Генчев е доста жалка и нищожна фигура, старче, което вероятно е на просяшки щат към Симеон Рилски. Не ми позволи да си платя кафето, но прибра сметката от сервитьора.

Срещата

На другия ден отидох на среща със Симеон Рилски точно в уречения час. Влязох през същата врата и същият испански полицай позвъни на вътрешния звънец. Запътих се към вътрешната широко отворена двукрила врата, през която се виждаше помещение в полумрак с много мебели, картини по стените и скъпи лампиони… През друга врата видях голямата стая с библиотечните лавици по всички стени от пода до тавана. В този момент на вратата изникна висок, строен човек, в син костюм, каза ми: “Господин…? Заповядайте, моля!”

Това бе Симеон Рилски. Има вид на спортист, със загар по лицето си. Синеок, нещо в лицето му издава германското потомство. Не прилича много на баща си. Носи тънка скандинавска брада, тъмноруса, без мустаци. Косата му е кестенява, права, сравнително къса и вчесана на път. Висок около 1,85 метра…

Казах му, че говори много добре български, че прави само една грешка - вместо “филми”, казва “филмове”.

Ето главното, което каза той в нашия разговор, пропускам моите реплики:

“Вижте, аз се чувствам българин,защото има значение къде е роден човек, макар че живях малко в България…

Летях в ясен слънчев ден над София и гледах скиори и лифтове по Витоша. На 10 000 м. височина бях и на 34 г. във времето. Как ми се иска да дойда в България като обикновен турист, но може би това ще се изтълкува като провокация. Да, зная, че моето положение е по-сложно… Аз съм реалист, аз не си правя илюзии. И съм прагматик. Но България е моя родина, разберете това…

Семейството

Децата ми на футболни мачове, когато дойде наш отбор, все викат за нашите българи. Те знаят български, и жена ми също. Като се роди първият ми син, поисках да го кръстя на български цар, който не е воювал със съседи и се е занимавал главно с вътрешното устройство на държавата. Избрах името Кардам. Втория си син кръстих на чичо Кирил. Третия нарекох Кубрат и тогава ме обвиниха в хунство, шегувам се. Четвъртият е Константин-Асен, роди ми се и дъщеря. Кръстих я Калина, нали е хубаво българско име?

… Когато ни експулсираха от България, майка ми раздаде много неща от фамилните ни скъпоценности като подаръци на близки хора… Моят дядо Фердинанд умря през 1948 година в страшна бедност. Такава мизерия, че се принудихме да продадем огромната му библиотека, за да изкараме пари за погребението му…

Аз се подписвам Симеон Рилски. Ползвам псевдоним на баща ми при пътуванията му инкогнито. Децата ми ползват същото име. Не искам в колежа да се знае, че са Кобурги, не е удобно за тях…

Нашите филми са хубави, много хубави, те могат да се прожектират тук. “Козият рог” върви в едно кино повече от две години. Казват, че има филм “Осъдени души”? Точно сега трябва да се прожектира в Испания. Димитър Димов е голям автор…

… Зная за курортното строителство.Било великолепно. Въобще туризмът в България върви. При това България е спокойна страна, няма ги терористите и хулиганите!… Какви книги искам от България ли? На социализма не трябва да се прави търговска реклама. Ах, културна реклама? Ашколсун! Довиждане! Обаждайте се при случай!

Изводите

Накрая Никола Инджов прави изводи за срещата си със Симеон. Разсъжденията му, направени преди почти 33 г., днес се оказват доста верни (бел. ред.).

Цялата среща премина в приятен и доброжелателен дух. Имаше многоbшеги и смях. Симеон Рилски не направи ни най-малък намек за различията между нас. От всички мога да направя извода, че подобни контакти му трябват с определена цел, която не мога да разбера каква е. Но мога да твърдя убедено, че Симеон Рилски разполага с много голяма историческа и културна архива, която несъмнено представлява интерес за нашата страна…

Симеон Рилски е личен приятел на испанския крал Хуан Карлос де Бурбон, има връзки с видни интелектуалци и може би трябва да се прецени по какъв начин да се пресича неговото отрицателно влияние върху развитието на отношенията ни с Испания. Не съм компетентен по тежестта и размерите на това влияние, не мога да определя дали то е отрицателно…

Предлагам да помислим дали не е необходим още един такъв неофициален контакт с него. Предлагам от свое име да изпратя книги, не губим нищо от това, напротив, истинската информация за нашата страна може би ще засили неговото чувство за историческа реалност. Тогава могат да се предположат други негови постъпки, отделени от диверсия и пропаганда против нас.

Симеон Рилски е образован, умен и ловък човек. Той никога няма да бъде наш приятел.Проблемът е да се неутрализира като враг. В това отношение културните контакти с него може би са в състояние да допринесат нещо, като се има предвид, че той не е безлична фигура.

ПЕРАЧИ НА БИОГРАФИИ ПОЕМАТ КОРОНАТА

ИНТЕРВЮ С НИКОЛА ИНДЖОВ В СЪЩИЯ БРОЙ НА В. “ТРУД”:

-През 1978 г. сте имали среща със Симеон Сакскобургготски. С какви впечатления бяхте от него тогава и какви са днес? Познахте ли същия Симеон отпреди 33 години?

- Никога повече не съм се срещал с него, но в публичните си изяви като министър-председател и лидер на “народно движение”, на което даде своето династично название, той изглежда доста различен от оня човек, който някога ме прие в мадридския си дом на Avenida del valle 3. Тогава ми довери, че не искал децата му да демонстрират царското си потекло, а днес очевидно не е против те да прибавят към гражданските си имена монархическа титла. Самият той прие да го наричат “Негово царско величество Симеон Втори”.

- Българските тайни служби не се ли опитаха да стопират срещата ви? Как процедираха след това с вас - какво ги интересуваше? Тодор Живков или някой от ЦК на БКП викаха ли ви?

- Интерес прояви Людмила Живкова, която вече се вживяваше в благородната еуфория на хиляда и триста годишния юбилей на българската държава. Една подробност. Тъй като бях обещал да изпратя на Симеон книги и списания, тя ме посъветва да не ги изпращам от България, за да “не разлайваме кучетата”, а да ги изпратя от Виена.

- Какво ви направи най-силно впечатление в къщата на Симеон? Твърдите, че той говорел много добре български през 1978 г. По време на премиерстването му обаче медии и анализатори намекваха, че българския му език не е много добър.

- Не можах да разгледам интериора на къщата му. А що се отнася до българския език, в разговора Симеон употребяваше някои турцизми като “ашколсун”, може би имаше и има все още проблеми с абстрактната лексика. Но все пак той владее девет езика, а освен това при неговото родословие не можеш лесно да определиш кой всъщност е родният му език.

- Оказаха ли се верни изводите и анализите ви тогава?

- Симеон бе обявен за цар на българите в детска възраст и е всъщност най-младият от всички сановници и общественици, които съставляваха двореца, придворната свита, монархическата идея и монархическата политика. Биологически си отиде и последното приближено на Третото българско царство царедворско поколение, остана само той, най-младият. В театъра казват, че обкръжението играе кралят, т. е. персонажът на сцената със своето поведение показва кой е кралят. И когато вариантите за бъдещето на страната намаляха трагично, възникна непозната до този исторически момент обществена прослойка, която започна да играе царя на нашенската политическа сцена.

- Какво имате предвид, обяснете моля ви?

- Преди двадесетина години нарекох това явление монархокомунизмус, защото главните му съставни елементи бяха същите тарикати и ментарджии, перачи на биографии, които бяха приближени на предишния едноличен режим и днешното им царедворство е просто носталгия по фаворитството, с което бяха удостоявани.

- Думите, които ви е казал тогава: “Аз съм реалист и прагматик и не си правя илюзии”, Симеон често повтаря в интервюта и днес. Такъв ли е и с каква цел казва това през всичките тези години?

- Нямам достатъчно информация за реалните му намерения, но ако израз на неговия прагматизъм са действията му за придобиване на имоти, които де юре и де факто не му принадлежат, то и обществото не трябва да си прави илюзии за истинските му цели в България.

- Наистина ли срещата ви премина в приятелски дух, както пишете?

- По-скоро в духа на подчертана толерантност към мене в класически испански стил, нали в пиесите на Лопе де Вега кралете говорят на “вие” на простолюдието…

- Защо тогава в края сте написали: “Той никога няма да бъде наш приятел… но не е безлична фигура.” Оказахте ли се прав?

- Споделям съдбата на ощетени от монархията българи, сред които бежанци от загубени заради бездарната дворцовата дипломация родни земи. Аз съм един от тях, тъй като съм потомък на изгнаници от Беломорска Тракия. И от зародиша на съзнателния си живот знам, че Кобурготската династия е по начало враждебно настроена към своите поданици. Ето защо написах, че Симеон не може да бъде наш приятел. Мисля, че се оказах прав…

- Защо сте предложили да има още един неофициален контакт с него?

- Заради културна информация, с която той разполагаше, а ние - не, и заради недвусмисленото му внушение, че е готов да ни оказва съдействие в идентифицирането на свързваната с България световна култура.

- “Няма царство за цар Симеон” - така пишете в своята книга “Приписки към времето”. Защо?

- Аз съм републиканец, а освен това времето ми предостави и конкретни поводи. Например Конституционният съд не отмени нито една присъда по царския Закон за защита на държавата, обаче отмени конфискацията на царските имоти и присъди над царедворците от Народния съд. Да се надяваме, че няма да може да посегне на параграф 3 от Наказателния закон в “Нареда на работниците за освобождение на българския народ”, премислена и написана от Васил Левски.

Този параграф гласи: “Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система демократска република и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна ( в смисъл монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството ни…”

- От срещата ви с царя не останахте ли с впечатление, че иска да се върне в родината си с цел да участва в политиката?

- Не, той наистина не подозираше, че ще се появят хора от социалистическото българско общество, които ще се стремят да станат царско обкръжение. Мнозина от тях странният богаташ Пейчинов натовари на един самолет и ги закара на среща със Симеон в Ню Йорк. Знае се, кои бяха поканени на оная печално известна сгледа…

- Спечели или загуби България от това, че Симеон й бе министър председател?

- Не съм склонен да си служа с разни студенокръвни статистики, ще кажа най-важното - средната продължителност на живота при неговото управление стигна най-ниски показатели в европейски мащаб.

ПУБЛИКАЦИЯ НА В.”ТРУД” ОТ ПОНЕДЕЛНИК, 14 МАРТ, 2011

УТОЧНЕНИЕ

В броя на в. “Труд” от събота, 12 март т.г. в уводната бележка към интервюто с писателя Никола Инджов за срещата му със Симеон Сакскобурготски в Мадрид през 1978 г. има  фактологическа грешка. Т. нар. сведение до ДС представлява всъщност обикновена докладна записка - отчет за служебна командировка до съответната институция, в случая Министерство на културата. Неизвестно защо въпросната записка се е оказала в неговото досие, по което е подготвена и публикацията в “Труд”.

ПУБЛИКАЦИЯ ВЪВ В. “СЛОВОТО ДНЕС” ОТ ЧЕТВЪРТЪК, 9 ЮНИ 2011 Г., СТР. 3

НИКОЛА ИНДЖОВ

АГЕНТ “ЗЕМЛЯК”  ИЛИ  “ПОРУЧИК  ЦИТЕ”

 ”Поручик Ците”  е нарицателно  за човек, попаднал в  парадоксално положение  след  неволна грешка с  непредсказуеми последствия. В историята на Русия има  такъв митологизиран образ,  въведен в класическата литература от писателя Юрий Тинянов.

…Веднъж император Павел Първи диктува на придворния писар поредния указ  за  производство в  по-висок чин на група военни.  Но вместо израза “поручиците “   калиграфът изписва «поручик  Ците», ( на руски « поручики  же - поручик Киже»).  Така в текста на  височайшия документ сред реалните субекти попада  несъществуващ новопроизведен офицер. Постепенно  той  заедно с другите израства в служебната йерархия  и стига до чин “полковник“. На  указа за последното повишение императорът  сложил резолюция «Веднага да бъде извикан при мене!».  Хукналите да го  търсят дворцови чиновници, естествено, не намират такава личност.  Едва след като проучили всички документи разбрали грешката, допусната в първия указ, но никой не се осмелил да съобщи на императора за истинското положение на нещата. Вместо това му  доложили, че полковник Ците се е споминал скоропостижно, поради което не може да  се яви на аудиенция. Павел Първи  въздъхнал и проронил: “Жалко, добър офицер беше!…”

Ах,  ювиги читателю, нещо подобно се случи и с мене, но не поради грешка, а поради съзнателни действия.

 С неизвестни ми доскоро  “оперативни донесения” аз съм бил вербуван  и регистриран като секретен сътрудник (агент) “Земляк” на Второ главно управление през есента 1978 г. По онова време въпросното управление се е занимавало основно със следене на  чуждите дипломати в страната, един от които очевидно  е бил консулът на Испания Д.К.И., с когото аз се бях сприятелил покрай интереса му към моя превод на пиесата на Лопе де Вега “Фуенте овехуна” и към историята на Второто българско царство. Именно той написа и предаде за публикация в списание “Отечество”, където бях първи зам. гл. редактор,  една твърде любопитна бележка  за съдбата на сина на дъщерята на Цар Иван Шишман - Мария. Българската съпруга на Рожер де Флор, предводител на  каталонската дружина, дошла  в помощ на балканските народи в борбата им с нашествието на селджукските и османските турци в началото на четиринадесети век.

Но като основно свидетелство за принадлежността ми към системата на Държавна сигурност  в досието  на агент “Земляк” е приложена моя докладна записка за срещата ми в Мадрид със Симеон Сакскобургготски, състояла се  на 6 май 1878 г. , написана само няколко дни  по-късно след завръщането ми в София. Въпросната докладна е всъщност отчет за служебна командировка до Министерство на културата, което ме бе командировало в Испания за делова среща с  видни интелектуалци, участници в Софийските писателски срещи. Адресирана е конкретно до тогавашния главен специалист в отдел “Международен” Ч.Д.

За да изясня поне за себе си историята с моето вербуване, разгледах досието си в архивите на  Държавна сигурност. С изумление открих споменатия документ, но вместо “Докладна записка”   той е титулуван като  “Агентурно сведение от агент “Земляк”. Поставена е  и друга дата (22.12.1978), което означава, че някой с почти шестмесечно закъснение е  получил право да ме превърне в направляван от него агент,  и е изпълнил  замисъла си  (или указанието?)  със съзнателна  фалшификация.

Да добавя, че смислово и почти дословно съдържанието на  мадридския разговор съм публикувал в моите книги “Попътна повест”(1981), “Възречени от Манастър” ( 2001, 2004, 2007), “Приписки към времето” (2005), във втория и третия том на избраните ми съчинения (2008). Също във вестник “Камбана” под заглавие “Монархокомунизмус” (1992) и във вестник “Дума” под заглавие “Няма царство за цар Симеон” (1995)…

Същата докладна записка публикува наскоро и в. “Труд” (12 март, т.г.). В уводната бележка на публикацията пише следното: “Инджов е бил вербуван с псевдонима “Земляк” към Второ главно управление на ДС на 20. X.1978 г. - т. е. няколко месеца след срещата му с монарха.”

Следователно става дума за всичко друго, но не и за агентурно донесение.

Фалшифицираната докладна записка до тайните служби е  единственият подписан собственоръчно от мене  документ  в досието ми на “агент”. При това, подчертавам, с адресат съвсем друго ведомство. Останалите  бумаги в тъничката ми агентурна папка са  съставени от оперативен работник на ДС  с инициали В.Д. В свободните си съчинения  той разказва и преразказва  мои думи, разхвърляни в приятелски и колегиални разговори,  за беглите ми контакти в София с някои чуждестранни дипломати. Има в досието ми и един особен документ, също неподписан от мене - разписка за 5.16 лв., изразходвани за вазичка, връчена ми като подарък. Не си я спомням тази  вазичка, добре, че е документирана за историята… Не си спомням също така и свръхсекретната парола за нашите срещи, описана в друго свободно съчинение на В.Д. Представете си какъв героичен театър трябва да играя - оперативният работник звъни по домашния ми телефон и произнася кодови думи, след което аз за не по-малко от десет минути трябва да се явя на конспиративна среща. За какво са били тази тайнственост и  тази експедитивност, ей богу, не мога да проумея.

Освен донесенията на В.Д., в досието ми се съдържа донос от агент “Тенчо”, с когото сме били едновременно в българските посолства в Хавана и Мексико, така че не бе трудно да разпозная  считания за мой приятел дипломат В.М., лека му пръст! Според него, който неведнъж е споделял и делничната, и празничната ми семейна трапеза, аз съм бил  известен алкохолик и прочут развратник. Това сведение е използвано за друг донос, обобщен  от известния  Боги Тариката, който прибавя към обвиненията на “Тенчо” и думите на някой си Д.Л., според когото “Никола Инджов трупа състояние, той е следващият Владимир Костов”. Ядец,  драги Боги, ядец, драги  Д.Л., не ви ли дръпнаха ушите за голословни твърдения? Нека вметна точно тука, че за мое дълбоко удовлетворение и за чест на моите колеги и приятели интелектуалци, с които най-много съм общувал и споделял всичко, нито един от тях не е написал донос срещу мене! Е, един внедрен във Великото народно събрание  в свое интервю ме нарече “дългогодишен пратеник на ДС в Латинска Америка”, но това не бе донос, а просто публична клевета…

Всъщност, големият въпрос е ненаказуеми ли остават фалшификациите, извършени от   служители и истински агенти на Държавна сигурност, както в моя случай?

Тези лъжци и клеветници са получавали пари във вид на доста добри за времето заплати и всякакви други екстри, за да отчетат дейност, която реално не са вършили. Не си спомням  докато аз бях  нарочен за агент, да е бил заловен някой чуждестранен шпионин, но  познавам немалко достойни българи, върху които бяха хвърляни обвинения  за  чуждопоклонство,  притъпено класово съзнание и прочее.

По-нататък в досието ми следва  периода, през който,  според  “чужди донесения за  писателя Никола Инджов той е загубил качества и се явява неподходящ за ползването му като агент на ДС и  се предлага агент “Земляк” да бъде снет от оперативен отчет”. С една добавка - че поради широките му връзки с латиноамерикански интелектуалци е добре да бъде запазен в резерва.

Не напомня ли това, ювиги читателю,  фразата на император Павел Първи за мистериозния  Ците” - “Добър офицер беше”…